След хиляда и петстотин километра по пътищата на Южния Остров, няколко дни преди Коледа, най-после срещнах полицейска кола…

Полицаите също в добро настроение придружаваха камион с местни жители, които под гърмящия глас на Елвис яко друсаха рок-енд-рол.

Весела Коледа на читателите на блога, любители на фотография.

За повече фотоси може да влезете в галерии 88, 89 и 90 в сайта.

Ясно и студено време. Катинарите на Pont des Arts, всеки затворил нечия емоция, желание, любов… Опитвам да ги отворя с мисли.

Небето потъмнява. Облак намръщен сърдито се развихря, изсипва безброй снежинки. Мостът сменя одежда.

Минават минути, всичко посивява. Катинарите мокри висят със заключени тайни.

Да, това е Етиен Дюмон, журналист в Ла Трибюн в Женева, който срещам за втора година в салоните на Парифото в Лувъра. Очевидно е живял и сред някое племе в Африка и това му се отразява по съответен начин. Любопитно, нали? Ако започвам с него, то е за да покажа, че днес в изкуството, включвам и фотографията, между финеса, субтилното, многопланово изразяване и гротескните, вулгарни, дори граничещи с абсурда демонстрации, всичко е възможно. Не е друго, а въпрос на търговия, начин да се привличат и учудват слепци, сноби, всички все едно как търсещи да запълнят живота си с нещо оригинално. Всичко да се продаде и на всяка цена.

В голямото изкуство водещо остава вечното, извън модите, винаги стойностно и можем да благодарим на големите колекционери, обогатили света с вкус и оставени съкровища…

Парифото е описано в  блог от миналата година, а сега това 14-то по ред съвпада с 30 годишнината на месеца на фотографията в Париж. За всички запалени и с възможност да ровят в сайтове сред всички 57 официални изложби не трябва да се изпусне: Harry Callahan във Фондацията Cartier Bresson, André Kertezs в Jeu de Pomme, Larry Clark в Musée d’Art moderne, Robert Frank à Karl Lagerfeld в Monnaie de Paris, “Autour de l’extrême” в Maison Européene de la Photographie, Heinrich Khün в Musée de l’Orangerie…. А който се интересува повече, може да потърси в: /mois de la photo paris 2010/.

След Япония преди две години, после след арабския свят и Иран миналата година, сега Парифото се обръща към Източна Европа. За съжаление в България, освен липсата на по-сериозно изградени фотографски традиции, няма галерия, която професионално и на ниво да представи талантливи фотографи в Европа. Прага, Будапеща, Братислава, Варшава и Любляна се явяват като център на внимание на световното фотографско общество. Освен стари майстори, галериите им показат нови визии в съвременната фотография.

Източна Европа се представя с над 90 фотографи, които представляват почти една трета от цялото изложение. История на фотографията не би се изградила по същия начин без именитите унгарци Роберт Капа, Андре Кертез, Ласло Мохоли Наги, Ласло Елкан (или Люсиен Ерве), Брасаи… Поляците показат седем фотографи, еманципирали се от наложените норми на бившия комунистически режим. Клавдиж Слубан от Словения, вече отдавна известен в Париж с непрекъснато растяща кота – между 2000-8000 евро на винтидж* -  е представен от няколко световни галерии, щедро раздава автографи на последни издания на свои книги, продавани с фотографиите. Рекордът е на Андре Кертез с една фотография „При Мондриан“ от 1927 година, малко по-голяма от пощенска картичка, изложена в ню йоркската галерия Гринберг за 700 000 евро.

Чехите са известни с Франтишек Дритко, а сега даровития Станко Абадзик, заедно с група фотографи е представен с „Хроники от Източна Европа“ в изложбата „East Side Story“ в HSBC, 103, av. des Champs-Elysées. Да не говорим за Жозеф Куделка, на който в една немска галерия, заедно с фотографиите продават книгата „Цигани“ за 900 евро… Споделям най-вече радостното усещане, това, че заедно с голямата криза в изкуствата, фотографията вероятно като по-късно, по-крехко и сравнително лесно за интерпретиране изкуство, добива все по-голяма стойност. А Парифото е един от влиятелните фактори.

В залата за пожекции, след многобройни диапорами и представяния на галериите от Източна Европа, Парифото завършва с отдаване на почит на починалия тази година Бахман Джалали, създателя на Съвременната Иранска Школа по фотография. Кратък филм показва огромни шествия в Техеран, съпровождащи големия майстор и учител. Мир на праха му!

Продължавам да снимам женски крака. Когато не ми се дават очи, всичко говори…  Човек излъчва с всичко от себе си. Всичко говори.  Обтураторът щраква с 1/125 от секундата, ловим момента… Не е малко. Когато е възможно.

*Винтидж е тираж  в ограничен брой, реализиран и подписан от автора.

Който се интересува и обича фотография, би могъл да хвърли око в галерия 70 от сайта.

Още един концерт, този път на морето, диво и красиво – Камен бряг – с изгрев слънце, без облаци и дъждове…

Настанявам се в Шабла. Не в селото, а при бай Пешо близо до фара – най-стария и висок фар на Черноморието. Построен е през 1857 година от султан Абдул Меджид на най-източната част в тогавашната Отоманска империя. Стая над морето, шумът на вълните замества всякакви изисквания за удобства. Правя рибена диета в кръчмето, погледа рее морската шир. Сам с морето. Тук-там по брега рибари завинтват нещо по лодките си.

Всеки ден плувам в заливчето до счупения кей. Някога минал кораб, било мъгливо и пресякал моста, разсякъл го на две. Сега е убежище на корморани. Плувам на гости при красивите птици. Те се разпиляват с крясъци и пак се връщат. Още са ми в ушите. Премръзнал тичам, мушкам се под обилна гореща минерална вода. Две тръби и маркуч стърчат до кръчмата на бай Пешо – вид джакузи. Щастие дебне отвсякъде! Аромати на сяра, които излъчвам, е възможно вечер да ме пазят от комари. Предупреждават ме, от нефтовите съоръжения излизат незапалени вредни газове – не обръщам внимание.

Идеята за изгрев с концерт на Камен Бряг е чудесна. Казват, че англичани на лов за хубав климат купуват евтини къщи по красивите ни земи. Певецът, който ще открия по същата причина си е харесал Камен бряг. На първи юли при изгрев слънце ще пее, радостта си да сподели. Създала се вече традиция.

Слънцето подава зачервена физиономия зад индигото на хоризонта. Свеж сутринен бриз лъхва по Камен бряг, на скалите са накацали фанове, дошли отвсякъде. Хубавият тембър на англето се лее, дава ритъм на новия ден. “Good morning Bulgaria ! Оne rakia more ? »  – е, много е готин! Но и нощта не е била лека… Чувства се, все пак героите са уморени.

Защо пиша за Камен бряг? Прави ми впечатление живота на няколкото останали автентични рибари, както и самия концерт, как сънародниците ми преживяват младата, едва двайсет годишна свобода. Та две десетилетия са едва миг от историята! Много са за някои и нищо за други. Въпросите са вълнуващи за българин в чужбина, който все още пита: “ама това частно ли е?” или “кой може да го купи?”, “а умее ли да го живее??”.

Сега виждам рибари, такива каквито съм виждал като малък по Созопол и Несебър. Живеят в колиби на брега на морето. Скоро щели да се окажат бездомни, затова, че наблизо прокапвало нефт: „бивши-настоящи другари имат доброто намерение да го ползват барабар с брега наоколо…”, споделят рибарите. Седят до морето на пресни миди и бира, а някой от тези мили люде добавя двусмислено: “Все пак тази година сме още тука…” , лодката му вече е за изхвърляне, но я нарича „НАДЕЖДА“.

Не мога да преценя реалността на рибарската драма, но се радвам на чудесни моменти с хора, вероятно по-истински, явно свързани с морето. В хубавата ни среща няма нищо комерсиално, а атмосферата е по-сърдечна от много други. Рибари има навсякъде по света, но ех, тази родна рибка…

Връщам се към концерта: всички сме „на купон“, безгрижни, заедно. За мен поне е вълнуващо. Слънцето изгрява, символ на свобода! Ще кажете: „стига с това минало, Свобода…!“. Да, добре, за себе си този проблем донякъде съм разрешил. То е свързано с едно свекидневно осъзнаване на капките кислород, за които се борим и защищаваме. Живея на световна нога,  преживях, смлях, простих, разбрах, освободих. Минах по голготата до свободния въздух, който винаги съм търсил. Сега съвсем естествено се връщам да го живея и в родината. Да, но ето, все още не става. Или пък на моменти, но с някои по-ненатоварени от миналото хора. Всички искат да бъде весело и истинско, а сякаш нещо липсва. И то не в материален смисъл – по земята има няколко милиарда гладуващи. Но тук изглежда повече показваме, че се веселим, отколкото да ни е весело. „След полувековен период на живот в неистина, нашият народ иска да се претвори в ново общество, основано върху истината. Добре, но как, ако нямаме истината относно хората на „новото“ общество?“ – пише Стефан Бочев в „Автопортретът ми като журналист и дипломат“, 1989 година. А истината през 2010 боли още повече, защото остава все по-неуловима. В „новото общество“ не се вижда нищо ново, освен, че всеки прави, както и каквото може, вече освободен от цимента на комунизма. А народът ни, както винаги се адаптира, преживява, чака да се случи нещо… (примерно пенсиите да се вдигнат, парното да поевтинее… всеки да си има и тежи на мястото…). Как човек да реагира истински, да преживява истински нещата, ако няма установена идентичност, съответно тази на околните и най-вече на управляващите. Как всяко нещо да тежи със стойността, която му се полага, за да освободи градивна енергия.

Сега Джулай Морнинг се отваря с чудесен ритъм и свеж морски бриз…, но има нещо тромаво, тежко. Всички са заедно, но всеки за себе си. Нещо ХЕМ Е, ХЕМ НЕ Е. Има радост, но някак си наполовина. Едни преиграват, други затворени в себе си… Пиша, каквото чувствам. Опитвам се да разбера. Нормално е, искам да преживявам нещата истински, да споделя – удоволствието се удвоява. Както в любовта… Какво по хубаво!

На Камен Бряг след нощните бирени и други състезания слънцето изгрява с песен. Някои има-няма двайсетина, леко спиртосани глави изживяват състоянието си. Други подремват до софри, бохчи с ядене и пиене, трети се правят, че е фантастично… Опитвам да се вредя, да ми стане хубаво. И има с кого да споделя, всичко е наред…

Но да не се лъжем, истинското в този свят е привилегия. Когато се получи, можем само да благодарим на живота, че сме го докоснали. Проблемът е общочовешки, а България е толкова хубава! И вероятно на българска земя могат да се случат чудесни и много по-истински неща от много други отдавна съвсем деформирани места по света. Настоящето е следствие на миналото, а бъдещето произлиза от настоящето. Но това, с което разполагаме днес, би ли могло да стане различно? Най-важното е да го осъзнаем. Нали все бързаме да надхитрим всички, дори времето и себе си? А днес няма страна в света, която да не се поставя под въпрос. Светът в цялото си объркване, сякаш уплашен от себе си, се буди, разтърсва, все по ожесточено търси себе си. Ще става все по-интересно, защото се налага да ставаме хора, да оцелеем и пораснем. Това е късмет и за малката ни, китна родина.

Автентичната радост идва от осъзнати стойности и е автоматично споделена. Всички навсякъде желаем само това.

Good morning Bulgaria !