Не искам да пиша за изкуство, за което думата бизнес, мода и снобизъм стоят на първа линия. От време на време виждаме  бисери, които ни сдобряват с всичко. Мярката, ако има такава, е в безвремието на творението. Съврменното (поп) изкуство търси как да учудва, да обръща внимание върху себе си, да обхваща по-широка публика и да продава. Светът е на път да стане все по-възможен (и невъзможен) за всички. Границите се изтриват,  досегашните представи за нещата се обезличават. Ако това е прогрес, той ни заставя да измим нови възможности за живота и  себе си. Но чувствителността е лично качество. Допреди седемдесет години изкуството не е било масов продукт. Неговата елитарност не е спасявала човека от царящите злини, но е хранила духа на всеки с по-развита чувствителност. В тези няколко дни на Фиак 2015 усещането в Гран Пале и другите изложби в Париж е някакъв компромис с антагонизъм между масово и лично, между безлично и лично, между повърхностно и трансцедентно, между временно и безвременно.

Ева и Адел на снимката с мен са станали необходимо условие за част от артистичните изложения по света.  Те живеят в Берлин и се придвижват с розовото си бусче, в което имат всичко необходимо, за да се представят самите те като Съвременно Изкуство. Появиха се анонимно в залите през 1990 година с твърдението, че са „The begining after the end of art“ („Началото след края на Изкуството“). Държат да не се знае нищо за тях, дори полът им е неизвестен, поемат си разноските сами и не правят бизнес с вида си. В галериите 165 на брой, освен шокиращи абсурди има и шедьоври.

Идва ми на ум приказката, че една лъжа е лъжа, две лъжи са пак лъжи, но три лъжи, това е вече политика. По същия начин бих казал за Съвременното Изкуство, че в някои случаи е Изкуство, но повтаряно по един и същ начин се превръща в бизнес.