Шедьовър (chef-d’oeuvre), да, но накъде вървим?
2009

Гениите сред хората са творци извън времето. Шекспироведът Жорж Щайнер споделя: “Шекспир не е претекст за малкия господин Щайнер, прекарал живота си да го препрочита и преподава в световните университети, да се мисли за гениален…” Растропович цял живот свири Бах, но едва на осемдесет години споделя как с виолончелото си започва да се доближава малко повече от гения на Бах.
Когато съзнателно се докоснем до голямо творение, то ни смалява и едновременно ни подава ръка да растем.
Новата човешка история е къса. Омир е съвсем близо до Бодлер. Пре-Омировците, от които Омир се е вдъхновявал, са няколко хилядолетия преди него. Оралната форма на това, което по-късно се превръща в литература, преди това е преобладавала с векове.
Голямото Изкуство не подлежи на критика. За съжаление никой не оспорва работата на критиците. Критикът, според нескромната си компетентност казва каквото смята за важно, но мнението му е винаги субективно. Когато става дума за разбиране и критика, големият Бекет казва, че след всяка следваща интерпретация, успехът е – „To fail better“ – от предишния път. Ако някой решава, че Моцарт не знае да пише музика, дори да го приемем за луд, мнението си остава чисто негово. Такова е отмъщението на всеки в невъзможността да бъде извън стандартните измерения, често шоу, което прави критиката спрямо неразбраното Голямо. Това забавлява интелектуалните общества. Политически истории, убийства и сензации също пълнят медиите, за да не се отегчава народа.
Геният е извън тази проблематика. Шекспир е нямал грижа кой го разбира. Без да се замисля за собствената си величина той отговарял на поръчките, изразявал е каквото носи в себе си. За Омир, дори не сме сигурни, че е съществувал. Важното е какво е оставил след себе си.
Приемането на гения като гений е съвсем скорошно явление от епохата на романтизма. Промяната идва от момента, когато Бетовен казва : „Аз съм Бетовен!“. Роден вае ненадмината скулптура на титана Балзак. Подобна скулптура не била възможна по времето на Шекспир, за когото дори нямаме ясен портрет.
Шедьоврите ни подтикват да се връщаме към тях. Как да разберем например ненадминатия Сервантес, който в лицето на Дон Кихот съдържа човечеството във всички епохи?
Живеем в епоха на обезличаване на индивида и на изкуството за сметка на растящия брой нови технологии. Светът се индивидуализира и виртуализира в едно все по-изкуствено заедно. Липсата на големи творци и личности е недвусмислена. Диктаторите, добре настанени афишират ясно присъствието си. Същевременно не сме били никога по-заедно и по-разделени, по-свободни и по-затворени в задушаващи системи, по-добре нахранени и гладни, по-осъзнаващи и загубени, търсещи отговори на горящи въпроси и без яснота на къде вървим.
Фотографията стига до границите на възможното (с колажи и ефекти), същевременно става все по-популярна, превърната в забавление. Дори молещите се в джамиите си правят лайкове.
Изкуството и религиите не са достатъчни, за да запълнят растящите изисквания в прехода на човечеството към един нов (или все по-ясно затъващ) свят.
Айфонът осмисля голяма част от междувремието на хората, но никой не вярва в появата на нов Микеланджело.
Езикът между напредналия елит в науката все повече губи връзка с останалия свят. Средствата за информация ни правят все по-виртуално заедно, респективно по-сами.
В търсене на връзка с отвъдния свят най-ранната човешка история започва с гиздене и танци около първите гробници. По този начин сме създали първия театър, първите украшения, рисунки, звуци. Страхът от неизвестното празно и смъртта е помогнал да се развият творческите ни качества.Преживяното минало вече не ни е достатъчно. В ХХI-ия век имаме да се преоткрием като хора или да се самоунищожим (думи на Малро).




В столицата Сана след посещението на един от най-старите сукове в Ориента, вървя по тесни калдъръмени, улички, лъснали от току що падналия дъжд.
Пред мен две женски фигури загърнати в черни бурки притичват между локвите, разбират, че ги снимам, малко са уплашени, но се забавляват. “Мога ли да изпия някъде едно кафе?” се провиквам на английски. Те се оглеждат, уверяват се, че улицата е празна и ми отговарят на учудващо добър английски да ги следвам. Вървим почти заедно и без да се обръщат допълват: „for good coffee!“ Зная, че няма да го пием заедно, но ги следвам приятно възбуден. Иска ми се да кажа още нещо, но от някъде изниква група мъже и връзката ни е прекъсната. Жените кривват встрани и сменят посоката. Опитвам да ги пресрещна в съседна улица, но безуспешно.
Жените в ориента, описани в най-рафинираната поезия, са робини на мъжкото съсловие. Това не им пречи да са градящият, по-стабилен фактор в изграждането на живота. Другарят Сталин наредил след унищожаването на опасния интелектуален свят, превъзпитанието да започне с жените и децата.
На следващия ден спирам при група деца на малко площадче в стария град Шибам. Едни от тях въртят гуми от колела, други ритат топка. Заговорва ме момче, има слаб английски, но става приказка. За България се оказва, че знаят името на футболиста Величков. Без да имам понятие от футбол, се радвам, че сме добри и известни в цял свят. Времето минава бързо и идва ред за молитва.
Чувстваме се близки, вероятно ме приемат за вярващ и затова ме канят да ги придружа в близката джамия. Тъкмо се колебая каква роля да заема, едно по-източено момче моли преводача да кажа дали вярвам в Аллах. “Да“, отговарям и добавям: „всичко е Аллах!” Това се харесва, но спорят за нещо и същото момче пита с недоверие в гласа дали в България сме мюсюлмани. “Не всички”, отговарям. Някои от групата губят търпение, спасяват ме от неудобния момент и се забързаме към джамията. За мен това е възможност да открадна някоя фотография отвътре, особено като приятел с децата на място, където не се чувствам особено сигурен. Усещам погледа на момчето с неудобните въпроси, което вторачено в мен спира преводача и ме пита: “Знаеш да четеш Корана, нали ?!” Сещам се за татковците на момчетата в джамията и решавам повече да не си играя с огъня: “Уважавам написаното в Корана, но… не съм мюсюлманин.” Момчето ме поглежда презрително, казва нещо, което преводачът премълчава, споделя само, че нямам право да вляза с тях в Джамията. В очите на няколко от децата чета съжаление за новото приятелство. Казвам на всички „селям алейкум“, но те продължават без да ми отговорят.
На другия ден случайно срещам едно от момчетата и моля преводача да го пита какво ми е казал предишния ден приятеля му. “Пътят ти води към ада…”, смутолевя преводача без да ме погледне в очите.
В този ред от мисли опитвам да сравня Южна Америка с Индия, страни в които беднотията боде в очите. Но докато в пропитата с духовност Индия, индиецът от хилядолетия е сложил ред в екзистенциалните си проблеми и приема беднотията естествено, в Южна Америка тя е грозна, на места дори плашеща. Освен това контрастът между бедни и богати е изпълнен с омраза.
Ако изключим очарованието от пейзажите и богатата история на индианците, ако откъснем очи от колоритните им наметала и шапки, не може да не се запитаме от къде идва неприкритата болка в очите на голяма част от населението.
Отговор за това дойде следващата година в Перу, където снимах в Арекипа, Пуно, островите в езерото Титикака, Куско и Мачу Пикчу. В страната човек пътува безпроблемно, има лесен контакт с местните, лесно се създават приятелски връзки. Красотата на природата и остатъка от културата на инките ме караха да забравя проблемите и въпросите, които ме тормозеха в предишното пътуване.
Кръстосвайки страната, шофьора ми спря до малко селце, където на голяма поляна до пътя, се развихряше шумен празник. На дълги маси имаше небрежно разхвърляни храни и бидончета с бира, която се лееше на воля. Имаше и нещо по-хард, защото местните бяха здраво дръпнали. Оркестърът поддържаше един и същ ритъм, но това, което най-вече привлече вниманието ми, беше шарения петел, вързан за краката с главата надолу на въже, опънато между два пръта. До тях няколко коня нервно потропваха с копита. Оставихме колата на шосето и с шофьора ми се приближихме, но никой не ни обърна внимание. Снимах, колкото да маркирам мястото и тръгнах към колата с известно съжаление за изгубеното време, но няколко деца ми пресякоха пътя и ме обградиха без да ме пускат да продължа докато не разберат от къде идвам. Аз пък ги запитах защо петелът е вързан по такъв начин. Обясниха ми, че който с коня си го достигне и улови между прътовете, става герой на празника. На майтап ми се прииска да опитам, децата ми се зарадваха още повече и се върнах обратно. Обхванати от по-сериозни занимания, местните нямаха вид на угрижени за петела, заел царската йогийска поза (ширшасана или свещ).
Подадох фотоапарата си на шофьора и с помощта на две по-здрави момчета яхнах първия под ръка жребец. Шофьорът ми явно имаше око за снимане, защото улови момента.
Контактът ми с коня беше добър, но за останалото не успявам да се влюча на тяхната дължина на вълната. Мърдане няма, хващат ме под ръка и се упътваме към близката църква на селото, където колим петела пред кръста на Христос. От този момент вече сме кръвно свързани. Грешка няма! През цялото време оркестърът не спира да свири меланхолични мелодии, а кметът обявява тържествено, че като Падрино, освен пари за петела, трябва да оставя малко песос за сполуката на селото. Обяснявам, че в моето село София имаме чудесен кмет, който може да бъде още по-Падрино от мен и така ще укрепим вече създадената връзка между двата града. Няма как, за случая отпивам от свръх киселата бира, главата ми се завърта, говоря, както комсомолския ни секретар преди много години в училище. Наоколо всички са пияни и не разбират глупостите, които разправям. По време на всеобщия екстаз, оправният ми шофьор незабелязано е приближил колата зад църквата и деликатно ми прави знак да изляза. Баньо, баньо – питам за тоалет, излизам от милото тържество в църквата и се спасявам.
Връщам се към тъгата в очите. Едва след представлението в църквата започна да ми става ясно какво е направил сеньор Кортес, както и всички човеколюбци-християни след него. Индианците живеят в смесица от християнството, с което са ги задължавали да живеят испанците и старите си, прекъснати традиции, без да спират да си помагат с домашно направените си питиета. Това ги вади от празнотата, характерна за хората без ясна вяра и идентичност.
На фотографията – Мачу Пикчу рано сутрин, обърнат, с профил на човешка глава.
Коментар