В повечето арабски страни невярващите сме осъдени да завършим земния си път в ада. Но според мен, добрият човек, все едно къде, без да ви познава, ще сподели залъка си и ще ви упъти с добро чувство. В случая Аллах ще има грижа за останалото. Лошият, ако не може да ви елиминира, тук ще ви попречи с каквото е възможно, за да ви покаже, че не сте желан.  Същият  в Европа, с френското “пардон”, ще излъчи ненавист, сякаш ви казва “пречиш!”

В столицата Сана след посещението на един от най-старите сукове на Ориента, вървя по тесни, лъснали от току що падналия дъжд, калдъръмени, улички.

Две женски фигури загърнати в черни бурки притичват между локвите. Разбират, че ги снимам, това сякаш ги плаши, но и забавлява. “Къде мога да изпия едно кафе?” се провиквам зад тях на английски. Те се оглеждат, уверяват се, че улицата е празна и ми отговарят на учудващо добър английски да ги следвам. Вървим почти заедно и без да се обръщат допълват: „for а good coffee!“. Знам, че няма да го пием заедно, но ги следвам приятно възбуден. Иска ми се да кажа още нещо, но се появява мъжка група и връзката ни се прекъсва. Те кривват встрани и сменят посоката. Искам да ги пресрещна в съседна улица, но безуспешно.

Забравям за кафето, загадъчните погледи и звънките гласове. Големи, красиви очи с приятен женски тембър и всичко скрито, могат да бъдат по-голямо предизвикателство от прекалено видимите части на жените, с които сме свикнали в Европа.

Жените в ориента, описани в най-рафинираната поезия на тази тема, същевременно са робини на мъжкото съсловие. Това им не пречи  да бъдат градящият и по-стабилен фактор в изграждането на живота. Другарят Сталин казал, че за осъществяване на успешна диктатура на пролетариата, след унищожаване на опасния интелектуален свят, превъзпитанието трябва да започне с жените и децата…

На следващия ден на малко площадче в стария град Шибам спирам при група деца. Едни въртят гуми от колела, други ритат топка. Едно момче ме заговорва на слаб английски, става приказка. За България не знаят друго освен името на футболиста Величков. Без да имам понятие от футбол им разправям колко сме добри и известни в цял свят, после се упражняваме да снимаме, но идва ред за молитва.

Чувстваме се все по-близки, вероятно ме приемат за вярващ и  ме канят да ги придружа в близката джамия. Докато се колебая коя роля да заема,  едно по-източено момче моли преводача да ме пита дали вярвам в Аллах. “Да“, отговарям и добавям: „всичко е Аллах.” Това се харесва, но спорят за нещо и същото момче пита с недоверие в гласа дали в България сме мюсюлмани. “Не всички”,  отговарям.  Някои от групата губят търпение и ме спасяват от неудобния момент като се забързаме към джамията. За мен това е възможност да открадна някоя фотография, особено като приятел с децата на място, където не се чувствам сигурен във вида си.  Усещам втренчения поглед на  момчето с неудобните въпроси, което се спира, спира и преводача и се вторачва в мен: “Знаеш да четеш Корана, нали ?!”  Просветва ми за татковците в джамията и решавам да не си играя повече с огъня: “Уважавам написаното в Корана, но… не съм мюсюлманин.” Момчето ме поглежда презрително, казва нещо, което преводачът премълчава, само споделя ,че нямам право да продължа с тях в Джамията. В очите на няколко деца се чете съжаление за новото ни приятелство. Казвам на всички „селям алейкум“, но те продължават без да ми отговорят.

 На другия ден случайно срещам момчето говорещо английски и го питам за думите на приятеля му. “Пътят ти води към ада…”, смутолевя преводача без да ме погледне в очите.

Красотата на прастария Йемен е забележителна. Красивата природа се слива с запазената от векове органична архитектура, на вид, както в приказките.

Не отричам, че предпочитам прямотата на обикновените хора, пред претенциите и изкуственото лустро в повечето изкуствени общества, пълни с претенции в големите градове.

Йемен е между най-интересните страни, които съм посещавал.