Иван Пастухов – „Из преживяното“

Ето няколко думи за преживяното на рода ни по повод книгата „Из преживяното“,  записки от живота на дядо ми, историка Иван Пастухов, издадена от Факел експрес, 2008 година.

1932г Иван Ганка и Христо ПастуховиВ последните двайсет години от фактите и скандалните истории, на които сме свидетели, със задововолство мога да твърдя, че родът ни Пастухов е от малкото неопетнени стари български родове. Никой от нас, не е правил компромис със себе си. Не сме се е продавали по никакъв начин на провокация или на какъвто и да било политически режим.

Иван и Кръстьо Пастухови22.02.1933Помня, когато в къщи попадна разказа на Солженицин „Един ден на Иван Денисович“, как баща ми с особен блясък в очите ме хвана за рамото и развълнувано прочете : „Тялото му беше обезобразено, смазано от болки и страдание, но гръбнака, гръбнакът му беше останал прав.“. След това добави: „нашите гръбнаци също са прави, моето момче!“ Тогава не виждах как е възможно да бъде друго яче и защо е необходимо толкова вълнение. Родителите ни тактически отбягваха темата за лагерите в страната. Пазеха ни да не загазим и ние.

Идва ми на ум друг пример за силен гръбнак. През 1947-48 година като главен редактор на вестник « Свободен народ » той написва статията : « Не ме изкушавайте лицемери! », станала прочута. По време на най-големия терор в страната да кажеш, че войската принадлежи на народа, а не на управляващата класа, граничело със самоубийство. Баща ми уплашен, запитал чичо Кръстьо защо е необходимо точно в този момент да издава подобна статия. Отговорът бил: „Вестникът така или инък ще спрат, при всички случаи ще ликвидират и мен. Сега е последният момент, когато мога да кажа какво мисля!“ Моментът бил наистина последен. Под натиск отвън правителството давало амнистия на затворниците, които оттеглят възгледите си. Чичо Кръстьо предпочел да си отиде с изправен гръбнак.

Попът, който удушва чичо Кръстьо в Търновския затвор, получил за награда златните коронки от зъбите му. Знам това от думите на оцелял пациент на баща ми, който лежал в съседна килия и чул оплакванията на попа за жилавия врат на чичо. Господин Влаев се лекуваше при татко от тежка сърдечна недостатъчност. След като ми разказа преживяването си в килията, той ме щипна с блага усмивка по бузката и допълни, че това са отдавна отминали неща, за които не трябва да коментирам извън дома ни. „Животът един ден ще да бъде различен“ – така ми каза.

Голяма част от досиетата, които неотдавна опитах да намеря за семейството ни, се оказаха загубени.  За четене ми предоставиха няколко неграмотно написани криминални романи, пълни с трагикомични картини, следене, доноси, „строго секретни“ доклади на агенти със загадъчни псевдоними. Личното ми досие се състоеше от две страници,  неотдавна написани със суперлативи в стил добър комсомолец, студент и прилежен съгражданин.  Бил съм на екскурзия във Франция, където може да си представите, живия повече от 30 години.

 Хората с изправени гръбнаци още от Сократово време не са били на мода. Миналата година през август на погребението на Солженицин в Русия са присъствали само осемдесет човека. „Големият писател не е обичан от правителствата, самият той е повече от правителство!“, казва Солженицин. Знаем за параноята на Сталин към артистите, историите с Манделщам и много други поети.

Mars 1926-дядо Иван пише историяНо да се върна на дядо Иван. Той пише книгата „Из преживяното“ към края на живота си и за съжаление ни напусна без да я завърши. Помня как с протрито кожухче на гърба си, приведен под меката светлина на стара настолна лампа, дядо довършваше последния том на История на България. Зад него в полумрак се очертаваше домашната ни библиотека, висока до тавана, с дъх на стари книги. Помня и старата нощна лампа върху тъмнозелена, кадифяна покривка с натрупани книги и многобройно разхвърляни, ситно изписани листа. Вечер се примъквах до нощното му шкафче, той пиеше липов чай и с мек глас ме отвеждаше в далечни царства. Заживявах в кожата на различни герои. Преди да заспя разговарях с Гилгамеш, следвах Марко Поло, обуздавах Буцефал, коня на Александър Велики, представях си Ханибал с гигантските слонове в Алпите… В тази атмосфера на уют и сигурност светът се превръщаше в безкрайна история, в която исках да участвам. В стята имаше уют и особена сигурност, светът беше безкраен.  До последния си час дядо Иван беше изпълнени с плам и патриотизъм. След освобождението от турците той е част от българите патриоти, тръгнали безкористно да строят Нова България. Още не завършил гимназия, започнал да мисли за професия, с която да е в услуга на освободеното си отечество. Избрал мисията на първите социалдемократи, част от които имали същата цел. Той обичаше България, патриотичният плам не го напусна до последния му час. Същата България обичам и аз, една от причините да не понасям режима, в който живеех.

Баща ми с име от фамилията Пастухов прекарва няколко месеца в лагера на село Ножарево, след това в Белене. И отново щастлива звезда : „…имам нужда за консултация, къде е доктора?“, пита руски генерал, който случайно среща дядо Иван. За едно денонощие намират д-р Пастухов, който се прибира с извинително писмо поради станалата „грешка“. Полковникът от държавна сигурност, настанен със семейството си в дома ни, заедно със съпровождащите го картофи, кокошки и какво ли не в кабинета на баща ми, се премества в друга, вероятно  по-удобна квартира. Писмото на генерала спасява рода ни, повод да се родя на сигурно място. Такъв е късмета на баща ми, който от водещ кардиолог в страната, става обикновен лекар, дядо ми обикновен историк, но и двамата живи, а за мен се отваря възможност да бъда заченат и да се родя.

Няколко години по-късно, през 1958-59 година частните кабинети се отварят за болни. Някои важни „другари“ имат нужда от компетентни лекари. Електрокардиографът на баща ми, първия в страната от 1930 година, ни дава право на допълнителна стая.  На дядо Иван също му разрешават самостоятелна стая, за да пише история.  През последните години на живота му в стаята с библиотеката се промъкват прегърбени бели глави. Виждах ги сгушени в таинство до големия Филипс как слушат станции на къси вълни зад желязната завеса. Преплитаха се различни езици, бръмчаха заглушители. Промъквах се безшумно да поема от тази особена за чавдарчето, което бях атмосфера.

В „Из преживяното“ ще откриете епохата след Освобождението, когато  хора с чист идеализъм, искреност и безмерна всеотдайност са приближавали България към Европа. Преди нашите братята-спасители Ленин, Сталин и Димитров… да ни „освободят“ ние вече сме  били част от търсещата себе си Европа.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: