Ето няколко думи за преживяното на рода ни по повод книгата „Из преживяното“ – записки от живота на дядо ми, историка Иван Пастухов. Издател Факел експрес, 2008 година.

В последните двайсет години от фактите и скандалните истории, на които сме свидетели, със задоволство  твърдя, че родът ни Пастухов е от малкото неопетнени стари български родове. Никой от нас, не е правил компромис със себе си пред провокациите  на който и да било политически режим.

Помня, когато в къщи попадна разказа на Солженицин „Един ден на Иван Денисович“. Баща ми с особен блясък в очите постави ръка на рамото ми и развълнувано прочете : „Тялото му беше обезобразено, смазано от болки и страдание, но гръбнака, гръбнакът му беше останал прав.“. След това добави: „нашите гръбнаци също са прави, моето момче!“ Тогава не виждах как е възможно да бъде различно и защо е необходимо такова вълнение. Родителите ни отбягваха тактически темата за лагери в страната. Пазеха ни да не загазим и ние.

Идва ми на ум друг пример за силен гръбнак. През 1947-48 година като главен редактор на вестник « Свободен народ » Кръстьо Пактухов пише статията : « Не ме изкушавайте лицемери! », станала по-късно прочута. По време на най-големия терор в страната да кажеш, че войската принадлежи на народа, а не на управляващата класа, граничело със самоубийство. Баща ми уплашен, запитал чичо Кръстьо защо е необходимо точно в този момент да издава подобна статия. Отговорът бил: „Вестникът така или инък ще спрат, при всички случаи ще ликвидират и мен. Сега е последният момент, когато мога да кажа какво мисля!“ Моментът бил наистина последен. Под натиск отвън правителството давало на някои затворници амнистия, ако оттеглят възгледите си. Чичо Кръстьо предпочел да си отиде с изправен гръбнак.

Попът, който удушва чичо Кръстьо в Търновския затвор, получава за награда златните коронки от зъбите му. Знам това от думите на оцелял пациент на баща ми, който лежал в съседна килия и чул оплакванията на попа за жилавия врат на чичо. Господин Влаев се лекуваше при татко от тежка сърдечна недостатъчност. След като ми разказа преживяването си в килията, той ме щипна с блага усмивка по бузата и допълни, че това са отдавна отминали неща, за които не трябва да коментирам извън дома ни. „Животът един ден ще да бъде различен“ – така ми каза.

Голяма част от досиетата на семейството ни, които неотдавна опитвах да намеря, се оказаха загубени.  За четене ми предоставиха няколко неграмотно написани криминални записки, пълни с трагикомични картини за следене, доноси, „строго секретни“ доклади на агенти със загадъчни псевдоними. Личното ми досие се състоеше само от две страници,  неотдавна написани, със суперлативи в стил добър комсомолец и студент, и прилежен съгражданин.  Заминал съм на екскурзия във Франция, където може да си представите, живия повече от 30 години.

 Хората с изправени гръбнаци още от Сократово време не са били на мода. Миналата година през август на погребението на Солженицин в Русия са присъствали осемдесет човека. „Големият писател не е обичан от правителствата, самият той е повече от правителство!“, пише в дневника си Солженицин. Знаем за параноята на Сталин към артистите, историите с Манделщам и много други поети.

Но да се върна на дядо Иван. Той пише  „Из преживяното“ към края на живота си, който за съжаление напусна без да го завърши. Помня как с протрито кожухче на гърба, приведен под меката светлина на стара настолна лампа, дядо довършваше последния том на История на България. Зад него в полумрак се очертаваше домашната ни библиотека, висока до тавана, с дъх на стари книги. Помня и старата нощна лампа върху тъмнозелената, кадифена покривка, с натрупани книги и разхвърляни, ситно изписани листа. Вечер се примъквах до нощното му шкафче, до което той пиеше липов чай и с мек глас ме отвеждаше в далечни царства. Заживявах в кожата на различни герои. Преди да заспя разговарях с Гилгамеш, следвах Марко Поло, обуздавах Буцефал, коня на Александър Велики, представях си Ханибал с гигантските слонове в Алпите… В тази атмосфера на уют и сигурност светът се превръщаше в безкрайна история, в която исках да участвам и аз. В стаята цареше уют и особена сигурност, светът беше безкраен.

До последния си час дядо Иван беше изпълнени с плам и патриотизъм. След освобождението от турците той е бил част от българите патриоти, тръгнали безкористно да строят Нова България. Още не завършил гимназия, започнал да мисли за професия, с която да бъде в услуга на освободеното си отечество. Избрал мисията на първите социалдемократи, част от които имали същата цел. Той обичаше България и патриотичният плам не го напусна до последния му час. Същата България обичам и аз, една от причините да не понеса режима, в който живеех.

Баща ми заради името Пастухов прекарва няколко месеца в лагера на село Ножарево, след това в Белене. И отново щастлива звезда : „…имам нужда за консултация, къде е доктора?“, пита руски генерал, който случайно срещнал дядо Иван. 24 часа по-късно освобождават д-р Пастухов с извинително писмо поради станалата „грешка“. Полковникът от държавна сигурност, настанен със семейството си в дома ни, където във кабинета на баща ми имало чували с картофи, а на балкона пъркали кокошки, се премества в друга, вероятно по-удобна квартира. Писмото на генерала спасява рода ни, повод да се родя на сигурно място (но това е друга история). Такъв е късмета на баща ми, който от водещ кардиолог в страната, става обикновен лекар, а дядо Иван обикновен историк, но двамата живи.

Няколко години по-късно, през 1958-59 година частните кабинети се отварят за болни. Някои важни „другари“ са имали нужда от компетентни лекари. Електрокардиографът на баща ми, първия в страната през 1930 година, ни дава право на допълнителна стая.  На дядо Иван му разрешават също да има самостоятелна стая, за да завърши третия том на История на България.  През последните години на живота му помня, в стаята с библиотеката как се промъкваха прегърбени бели глави. Виждах ги сгушени като в някакво тайнство до големия Филипс да слушат на къси вълни станции на различни езици зад желязната завеса. Бръмчаха заглушители, между тях се ловяха гласове, а аз се промъквах безшумно, за да поема от тази особена за чавдарчето, което бях, атмосфера.

В „Из преживяното“ ще откриете епохата след Освобождението, когато  хора с чист идеализъм, искреност и безмерна всеотдайност, се опитвали да приближат България към Европа.

Преди „братята ни-спасители“ Ленин, Сталин и Димитров… да ни „освободят“, ние вече сме  били част от търсещата себе си Европа.