/ Пред Центъра Жорж Помпиду, Париж /

Bois de Boulogne

От вкус към живописта имам желание фотографиите ми да приличат на картини. Само да приличат, защото за разлика от фотографа, който си служи с време, геометрия и светлина, за да създаде говорещ, но материално плосък образ на моментна действителност, художникът наслагва върху платното материя, която изразява вътрешното му усещане.  Във фотографията разполагаме с външния свят и изборът ни е огледало на това, което носим в себе си. Художникът добавя материя върху платното без да се ограничава във времето и сътворява нещо ново. В началото на века живописците са ли си служили с фотографията за опора в това, което ще сътворят.

Това, което снимаме, съществува предварително, има собствен живот, от който открадваме нещо, за да го проявим на хартия. Образът, зависим от качеството на тиража, но остава винаги материално плосък в сравнение с живописта. Творческият поглед на фотографа постига безвремие в композицията, което преди няколко десетилетия вкара фотографията в категорията на изкуствата.

Можем да говорим за изкуства, но те не се нуждаят от сравнение, стига да променят нещо във всеки от нас.

Натюрморт (фр. nature morte “мъртва природа”) е жанр на изобразителното изкуство, в случая във фотографията. Историята на натюрморт започва от религиозната живопис на фламандските майстори (still leven) от 13век. През 14 и 15 век предметите в живопистта добиват привилегировани места, стилът се развива. Във Франция през 1763 година благодарение на Шарден жанрът „натюрморт“  става на мода. Дидро е от първите почитатели. Било е модерно да се рисуват картини с умрял дивеч, често гарниран с плодове, съдове, предмети, черепи…

В природата няма нищо “мъртво”. Във изкуството още по-малко, то изразява динамиката на живота. Определението на англичаните still life, “спокоен, спрян живот” звучи по-приемливо.

Когато снимам натюрморт не мисля за „умряло“, а за моменти, стимулиращи живота.