Върбан – из преживяното 1983 година

Ето какво бях написал в една тетрадка след последвалото най-кошмарното денонощие в живота ми:3 Март, 1983 година

« Спахме в колата на Жерар, която оставихме в гората ниско долу под хижа Яворов. Блясъка на кристално чистата зора ни вдигна на крак. Гигантските вековни мури, с клони натежали от сняг пропукват ритмично, изливат потоци искрящи от слънцето снежинки. Планината се събужда, красива и гостоприемна. 

Със ските пресякохме следи на невидими горски обитатели. Мълчаливо набрахме височина, около обяд задминахме празната хижа и намалихме ритъма си. С Върбан следвахме следата от ските на французите пред нас. Опитвах да повдига духа на приятеля ми, който продължаваше да е унил.

– Досега никой не ни е правил партина Чоче. Потръгва ни, нали виждаш. Така ще става и занапред!

– От твоите уста в Божиите уши – погледна вяло Върбан, кактко винаги свръх чуствителен и по-голям реалист от мен.

– Ще успеем, убеден съм! Ако не, ще продължаваме, докато стане! Хайде, зарадвай се най-после! – насърчх го отново.

За мен е повече от ясно, ако ми позволят да се оженя, проблемът с робията на прятеля ми в Либия ще приключи и много бързо ще се съберем в Париж. 

Французите вече бяха стигнали билото и ни очакваха с погледи обърнати на запад. На хоризонта над Югославия се беше очертала тънка черна ивица. До заслона « Баюви дупки » при добър ход оставаха около два часа. Дали наближава фронт и щяхме ли да го изпреварим? Жерар мълчаливо извади термус с чай, а Върбан буркан с мед от раницата си. Чертата на хоризонта остана същата. 

Намирахме се на най-красивото, опасно и любимо било от българските планини. Набрали бяхме височина, не ни е в стила да се върнем обратно. Освен това чертата стоеше непроменена. Ако вятър завърти фронта, можеше да ни се размине. Заслонът не беше далеч и решихме да продължим по билото.

Преди три години по същите ръбове с Върбан ни беше застигнала снежна буря. Нямаше видимост. Електичество жужеше от всички страни. Заровихме ски, щеки и всичко метално в снега, и вкопчени един в друг прекарахме ноща на броени метри до заслона. Пяхме, рецитирахме, бихме си шамари до сутринта, за да не заспим. Песните ни се сливаха с тътена на бурята. Бялата смърт само ни докосна, без да ни прибере.

Дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене,  Върбан продължаваше да е тревожен. В раницата си носех прясна пъстърва, Върбан домашно вино, да не говорим за лакомствата в багажа на франсетата. Напредвахме бързо, очакваха ни хубави неща. 

Чертата на хоризонта внезапно надебеля, превърна се в черна вълна, която ни връхлетя с буреносен вятър. Този път сме четирима! 

Вързахме ските на раниците и един след друг, стъпка в стъпка продължихме по ръба максимално встрани от козирката. За връщане не стана дума.

Жерар водеше партината, Върбан стъпваше в следите му. Виждах как държи ските си в ръце и ги забожда при всяка крачка пред себе си. Това ме дразнеше, извиквам му да ги стегне отзад на раницата си, за да са ръцете му свободни. 

– Пъстървата е вече в тигана! – изкрещявам за кураж.

– Нещата се повтарят! – това са последните му думи.  

Козирката под нас се отлепи. Вкопчих се в скалата с един крак в пропастта. Доминик и Жерар внимателно ме издърпаха. 

А Върбан?! Върбан е долу. 

Надвесен над пропаста крещях заедно с виещия вятър: « Банчо! Банчо! » 

Тримата дочухме познатия глас. Приготвих се да скоча при приятеля си. 

– Ти си луд! Заминавате и двамата в пропастта! – крещяха в хор французите.

– Трябва да издържиш! Ще дойдем! – провикнах се, за да кажа нещо. 

Мълчанието в заслона беше оловно. Вятърът бушуваше все така зловещо. Яростен и неукротим. 

На развиделяване бурята утихна, но мъглата остана непроницаема. Имаме нуждах от помощ. 

Повтарях си безутешно на ум: « Връбче, ще издържиш…, яж от меда, трябват ти сили. Бъди позитивен…, веднъж нали успяхме! С теб съм…, ще се върна! » 

Да, но бях далече от него. Не оставаше друго, освен да тичам надоло за помощ.

Спуснахме се слепешката по склона до Влахина река. Оставих багажа си на французите и се затичах надоло по долината, същата, която бяхме изминали с Йетте преди година. « В Кресна има телефон. Директорът на Спасителна служба в София ни познава, ще изпрати печени алпинисти. Приятелят ми е жив! » – опитвах да се убеждавам в движение.

Надбягвах се с времето. Високо горе през чернилката се прокраднаха няколко слънчеви лъча. В първия шумящ поток натопих пресъхналата си уста и лицето, после цялата си запалена глава. Природата наоколо заглъхна – шумът на потока, бученето на планината, всичко замря и във въздуха прозвуча отново познатото от Каикохе « всичко е наред ». Върбан, Животът, Смъртта, стръкчетата трева наоколо повтаряха с мен: « всичко е наред ».

« Банчо! Банчо! » – хълцах от болка и радост. Тичах надолу и повтарях: « Всичко е наред! », сякаш заедно с невъзможното всичко друго беше възможно. 

От Софийска Спасителна Служба сух канцеларски глас отговори, формално и съвсем лаконично: « Не се бъркаме на спасители от друг район! Ще подадем веднага сигнал в Разлог, а колегите ще поемат грижата. Районът е техен! » 

Тряснах телефона и завъртях на Кузман, който обеща да тръгне веднага. Ще се срещнем в гората при колата на французите.

Красноречивият ми вид ускори стопа и пристигнах преди Кузман, ала местните милиционери, закотвени до колата на Жерар, ме арестуваха. 

– Некой да се трепе о планината, а ти к’во си правил со тез французи. Брей, само ни създавате проблеми, да зна’ш! На нас и на спасителите! Они са веке в акция. Теб ке требе да задържим. – развика се поручика на местен диалект. 

Вече щях колабирам, когато Кузман пристига с негов приятел, неясно познанство от спец службите « УБО*». Двамата донесоха ултрамодерен скиорски екип и за мен. Милиционерите козируваха и тихомълком се оттеглиха. Към полунощ в хижата заварихме спасителите налягали на топло в общата спалня.

( * Бел.а. Управление за безопасност и охрана) 

– Ба, па той нема да е жив! – беше реакцията им – Най-добре шъ е утре на светло… Ше го изровим…

Занемях. Кузман откачи значката си на спасител и демонстративно я захвърли. Хапнахме набързо и продължихме сами към билото. 

Ниско долу зад нас виждяхме да мигат светлинки от фенерчетата на спасителите, явно стреснати от случилото се. От инцидента бяха изминали двадесет и четири часа.

Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главобол, умора, световъртеж, закрещях отново името на приятеля си. Без отговор. 

Въжетата, с който разполагахме се оказаха недостатъчни, за да слезем в пропаста. Поради аларма за нов фронт отрядът от Разлог за срам и резил се оттегли, на всичкото отгоре батериите на станциите им били спаднали. Върбан остана сам.

В София ме посрещнаха като мизерен, слабохарактерен тип, убиец на приятеля си. Родителите на Върбан, които ни имаха за братя, сега отказаха да ме видят.

Времето се влоши и не позволяваше на акцията да продължи. Вдигна се голям шум. Мобилизираха военните. 

Изтече седмицата. Военните свалиха тялото в гората. Върбан беше счупил плаващо ребро и заради затруднено дишане е издъхнал още през първата нощ. 

Държах ръката на приятеля си за последен път, ледената и жива, познавах я като своя. Линиите на живота в дланите на двама ни бяха добре очертани и еднакво дълбоки. Полагаше ни се дълъг живот. 

Стоях безмълвен до него в снега и му обещах да живея за двама. 

Казват, че малко преди разпукването на зората, нощта става най-черна. Мракът в случая беше тотален. На погребението не ме допуснаха. В частна лека кола, гарирана до Централните Софийски гробища, стоях зашеметен, в очакване при първа възможност да се промъкна до гроба на Върбан. Близка на семейството притичва до колата специално да ми каже, че заслужавам същата участ.

Като допълнение на всичко това, в местен вестник пишеше как приятел блъска приятела си в пропаст, защото отказал да стане диверсант. Дали беше подход да ме държат в напрежение или го правеха от примитивна лошотия, беше все едно. Злините бълваха отвсякъде като вериги на подтискани страдания, наследени от поколенията ни от векове. Усещам ги като затягаща се примка.

В тази безкрайно дълга седмица, когато животът и смъртта се сляха в едно, видях как хората могат да бъдат безмерно ужасни, невероятно повърхностни и съвсем рядко истински прекрасни! Болката затваря и озлобява човека. Помага ни само непреднамерената добрина. Тя осмисля живота! »

 

След погребението, на което не ме допуснаха да присъствам, Кузман се прибра на връх Мусала, а Доминик, целия в херпеси, скри болката си без да се обажда. Само татко ме прегърна, убеден, че съм направил възможното за приятеля си.

 

Приготвях си багажа, когато по радиото съобщиха за пожар на връх Мусала. Имало силен вятър. Пламъците, предизвикани от искрене на вътрешен кабел, се развили твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея една цяла епоха на щастливи полети и неудачи.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Върбан и Планината

                                  /езерото Текапо с връх Кук отзад в облаците, Нова Зеландия /

След френетичното надбягване с времето – вижте блога за Ню Йорк – сърцето ме тегли високо в родните планини, полюс на безвремие, материален израз на духа насочен по вертикала към всемира.

02Cat s ridje - copie

Пирин за мен е най-хубавата планина на земята. Тук намирам място, където слънцето и луната се поздравяват, студената и топлата светлина облизват едновременно страховития мраморен масив. В кутията-заслон “Баюви дупки” човек се приютява, както в Ноевата кутия (ковчег е погрешно преведено в петокнижието), за да открие светът различен на другия ден.

07 Пирин, Котешки чал, луна и залез

Планината, неутрална и силна, дава и отнема според каквото носим в себе си. Избягалите “отдолу” попадат в могъща, хармонична природа, налагаща своите граници и мерки за оцеляване. Природата, неутрална спрямо човешките проблеми, ни задължава да се учим и оправяме сами. Тази стабилна среда, свързваща небето със земята, ни помага  да преоткриваме живота по различен начин.

03 Warban - copie

Това търсехме и ние с приятеля ми Върбан. Правихме го, както дишахме. Търсихме себе си на неутрален, чист и стимулиращ извънградски терен.  Денем сред диви кози и еделвайси, после нощем пред тлеещи въглени споделяхме интимни мисли, незаписвани, недокладвани в скрити досиета. Нямахме добра екипировка, но порива на сърцата ни бяха достатъчни. Планината стимулираше свободата, която си даряхме.

06 Пирин, Кончето

Върбан беше енолог,разбираше от вино и го правеше добре. Аз не знаех на къде вървя. Инженерството приемах за неутрален социален мост. Често се питах каква ни е ролята, какво правим на тази земя – очевидно не да строим Комунизъм. Имах себе си за щастлив, но нещо съществено, необяснимо какво липсваше, друго пречеше. С Върбан взаимно се убеждавахме , че един ден светът зад хоризонта ще ни помогне да намерим ключовете за  живота и себе си. Така става в Хиляда и една нощ, както и във всички приказки за малки и големи. Бленувахме да реализираме това наше „зад хоризонта”. Приятелите ни обичаха, връщахме им се с обич, но после бягахме отново, далеч от всички. Единствено Планината приемахме безусловно. Неутралният, минерален свят, сред който приятелството ни намираше още по-силен израз.

За търпеливите приказките се превръщат в действителност. Но ето, че в годината, когато нашата приказка започна да добива реална форма, на триста метра от заслона Баюви дупки ни заля снежен фронт. Малко след това козирката под краката ни на ръба, по който вървяхме се отлепи и Върбан пада в пропаста на Бански суходол. Закрепих се на косъм за скалата и като по чудо останах жив. (случката е подробно описана в предишен блог) След няколко месеца с много перипетии (тема за цяла книга) получих паспорт за Франция. Хоризонтът, зад който мечтаехме да надникнем с Върбан, се разкри, за да продължа да търся и да откривам за двама ни истините за земята и хората.

01 Refuje, Pirin - copie

Лутах се няколко години без работа и отново вървях по ръба на възможното в живота. Неочаквано се появи човек с облика на моя приятел, който ми предложи да се занимавам с френски вина, да стана най-после легален и свободен човек в обществото. Досещате се, че Върбан ми подари виното, пътя, за който мечтаехме по ръбовете на родния Пирин. Виното ми помогна да открия фотографията и най-после да дойда на себе си. Сега с четири очи продължавам да откривам света за двама ни.  В живота всичко е свързано по някакъв начин, за разочарование няма място. Благодаря ти Банчо за вечното приятелство.

 

05 Пирин, Заслон "Баюви дупки"

От време на време се качвам на това най-красиво място, което ни раздели с приятеля ми. Обичахме всички планини в България, но на Кончето и по Котешкия чал мраморът ни зареждаше, както никъде другаде, взирахме се зад хоризонтите, заспивахме със звездите. Станало беше наше, въплътено от спомени. Гробът на майка ми е скътан в не по-малко прекрасната природа в Нова Зеландия, но сърцето ми не напуска Пирин и специално в тази малка спасителна кутия, която с Върбан не можахме да достигнем в последното ни заедно! Ужасът постепенно избледнява, прекрасното остава.

Varban-1

Пирин

Днес още по-добре съзнавам как живота и смъртта са едно и също нещо. А колкото до „зад хоризонта“, за което мечтаехме с Върбан,  един ден се надявам всички хоризонти и всички хора да се съберат, за да станем истински щастливи.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: