Върбан – из преживяното 1983 година

Ето какво бях написал в една тетрадка след последвалото най-кошмарното денонощие в живота ми:3 Март, 1983 година:

« Настаняваме се да преспим в колата на Жерар в началото на гората под хижа Яворов. Рано на следващата сутрин блясъка на кристално чистата зора ни подканва да побързаме. 

Наоколо вековни гигански мури, клоните, натрупани с пресен мартенски сняг, пропукват ритмично, изливат се потоци от снежинки, искрящи под ранното слънце. Планината ранобудна е все така красива и гостоприемна. 

Ските ни кръстосват следите на невидими горски обитатели. Около обяд, набрали мълчаливо височина, задминаваме празната хижа Яворов. Не е сезон за туристи. С Върбан намалили ритъма, следваме следите на французите. А той все още изглежда унил.

– Досега никой не ни е правил партина, потръгва ни, нали виждаш Чоче. Така ще става и занапред, да знаеш!

– От твоите уста в Божиите уши – поглежда вяло Върбан, както винаги свръх чуствителен и по-реалист от мен.

– Ще успеем, убеден съм! И ще продължаваме, докато стане! Хайде, зарадвай се най-после, да му се не види!

За мен е повече от ясно – ако ми позволят да се оженя, проблемът с робията на прятеля ми в Либия ще приключи и ще се съберем в Париж. 

Французите, спрели на билото, ни очакват с тревожно обърнати погледи на запад. На хоризонта над Югославия се очертава тънка черна ивица. До заслона « Баюви дупки » при добър ход остават около два часа. Дали е фронт? Ще го изпреварим ли? Жерар мълчаливо изважда термус с чай, Върбан буркан с мед. 

Чертата на хоризонта не се променя. 

Намираме се на най-красивото, опасно и любимо било от българските планини. Набрали сме височина, не е в стила ни да се връщаме. Чертата остава една и съща. « Вятърът може да завърти фронта и да ни се размине » – подхвърля някой.

Решаваме да продължим към заслона.

Преди три години по същите ръбове с Върбан ни застигна снежна буря. Нямаше видимост. Електичество жужеше от всички страни. Заровихме ски, щеки и всичко метално в снега. Вкопчени един в друг прекарахме ноща на броени метри до заслона. Пяхме, рецитирахме, бихме си шамари до сутринта, за да не заспим. Песните ни се сляха с тътена на бурята. Бялата смърт ни докосна без да ни прибере.

Дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене, Върбан остана мълчалив, видимо все така тревожен. 

– Върбе, в раницата си нося прясна пъстърва, при теб е бутилката с вино. Да не говорим за лакомствата при франсетата. – опитвам да бъда оптимист.

Напредваме бързо, « очакват ни хубави неща » – продължавам да си втълпявам. 

Чертата на хоризонта внезапно надебелява, превръща се в черна вълна. Връхлита ни буреносен вятър със суграшица. 

– Този път сме четирима! – извиква като на себе си Върбан.

Връзваме ските на раниците. Един след друг, стъпка в стъпка продължаваме по ръба максимално встрани от козирката. 

За връщане не става дума.

Жерар води партината. Върбан следва следите му. Държи ските си и ги забожда при всяка крачка. Това ме дразни. Извиквам му да ги стегне отзад на раницата си, да има само щеки в ръцете! 

– Пъстървата е вече в тигана! – добавям за кураж.

– Нещата се повтарят!

Това са последните му думи.  

Козирката под нас се отлепя. Вкопчвам се в скалата – единия крак в пропастта. Доминик и Жерар внимателно ме издърпват върху оголения ръб. 

А Върбан?! Върбан е долу! 

Надвесен над пропаста крещя с виещия вятър: « Банчо! Банчо-о! » 

Дочува се познатия глас. Едва- едва, накъсан от виелицата.

– Да дойде някой…

Приготвям се да скоча при приятеля си. 

– Ти си луд! Заминавате двамата в пропастта! – викат в хор французите.

– Трябва да издържиш! Ще дойдем! – крещя, без да знам дали съм убеден, че ще го спасим или за да кажа нещо. 

Мълчанието в заслона е оловно. Вятърът бушува зловещо – яростен, неукротим. В нощта лежим, всеки от нас зазидан в мрака на собственото си страдание.

На развиделяване бурята утихва, но мъглата е все така непроницаема. 

Имаме нуждах от помощ! Спускаме се слепешката по склона към долината на Влахина река. Не остава друго – тичам надоло за помощ.

« Връбчè, ще издържиш…, яж от меда, трябват ти сили. Бъди позитивен…, нали успяхме веднъж! С теб съм…, ще се върна! » – повтарям си безутешно на ум.

Да, но се отдалечавам от него. 

Оставям багажа си на французите и хуквам по долината, същата, която изминахме с Йетте преди година. « В Кресна има телефон. Директорът на Спасителна служба в София ни познава, ще изпрати печени алпинисти. Приятелят ми ще остане жив! » – убеждавам себе си в движение.

Времето, най-добрия приятел и враг, с него се надбягвам. Високо горе с чернилката се борят няколко слънчеви лъча, търсят пролука. В първия шумящ поток в долината потапям пресъхналата си уста. Лицето…, цялата запалена глава. 

Природата наоколо заглъхва. Шумът на потока, бученето на планината…, неочаквано всичко замира. Във въздуха звучи познатото от Каикохе «  всичко е наред! ». 

Върбан, Животът, Смъртта, стръкчетата трева, сякаш цялата околност повтаря – « всичко е наред ». 

И това за момент.

Хълцам от болка и радост едновременно. – « Банчо! Банчо! »

Тичам надолу и опитвам да повторя: « Всичко е наред! » – сякаш заедно с невъзможното, всичко става възможно. 

От Софийска Спасителна Служба сух, канцеларски глас отговаря формално и лаконично: « На спасители от друг район не се бъркаме! Ще подадем сигнал в Разлог – веднага, да веднага – колегите ще поемат случая. Районът е техен! Не се притеснявайте.» 

Трясвам телефона, ужасен въртя на Кузман, който се приготвя да тръгне веднага – ще се срещнем в гората при колата на французите.

Красноречивият ми вид ускорява стопа. Пристигам преди Кузман, ала местни милиционери, застопорени до колата на Жерар, в бойна готовност да заловят диверсант ме арестуват. 

– Некой да се трепе о планината, а ти к’во си правил со тез французи. Брей, само ни създавате проблеми, да зна’ш! На нас, та и на спасителите! – Они са веке в акция, а теб ке требе да задържим. – развика се поручика на местния диалект. 

На път да колабирам, когато Кузман пристига с негов приятел – неясно познанство от спец службите УБО*. Двамата носят, включително и за мен, ултрамодерен скиорски екип. Милиционерите им козируват, подвиват опашка и тихомълком се оттеглят. Към полунощ в хижата заварваме спасителите налягали на топло в общата спалня.

( * Бел.а. Управление за безопасност и охрана) 

– Ба, па той веке нема да е жив! – е реакцията им – Най-добре шъ е утре на светло… Шъ го изровим, нема страшно…

Занемявам. Кузман демонстративно захвърля значката си на спасител, хапваме набързо и продължаваме сами към билото. 

Ниско долу зад нас се появяват мигащите светлинки на фенерчетата на спасителите, стреснати от случилото се. 

Изминали са двадесет и четири часа.

Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главобол, умора, световъртеж, крещя отново името на приятеля си.

Този път без отговор. 

Въжето, с което разполагаме не е достатъчо дълго да слезем, където трябва в пропаста. Необходим е по-голям екип за помощ. За срам и резил, алармата за нов напредващ фронт и спадналите батериите на станциите,попречва на отряда от Разлог да ни застигне. 

Върбан остава горе. 

Сам.

В София ме посрещат като мизерен, слабохарактерен тип, убиец на приятеля си. Родителите на Върбан, които ни имат за братя, сега отказат да ме видят.

Времето се влошава, не позволява акцията да продължи. Вдига се голям шум. Мобилизират военните. 

Изтича цяла седмица. Тялото на Върбан е най-после свалено в гората. Със счупено плаващо ребро, поради затруднено дишане той е издъхнал през първата нощ. 

Държа ръката на приятеля си за последен път. 

Ледена и жива. 

Познавам я като своя. Линиите на живота в дланите ни са добре очертани и еднакво дълбоки. Полагаше ни се да живеем дълго. 

Коленича безмълвен в снега – обещавам да живея за двама. 

Малко преди да разпукне зората казват, нощта е най-черна. Този път мракът е тотален.

Не ме допускат на погребението на приятеля ми. 

Стоя затворен, зашеметен в частна лека кола, гарирана до Централните Софийски гробища в очакване при първа възможност да се промъкна до гроба. Близка на семейството притичва специално да ми каже, че заслужавам същата участ…

Като допълнение на всичко, в местен вестник е написано как млад мъж блъска приятела си в пропаст, защото му отказал да стане диверсант. Дали е подход да ме държат в напрежение или го правят от примитивна лошотия – злини бълват отвсякъде, една дълга верига на подтискани страдания, предавани от поколение на поколение. 

Обграждат ме като затягаща се примка.

В тази безкрайно дълга седмица, когато животът и смъртта се сливат в едно, виждам хората безмерно ужасни, невероятно повърхностни и рядко истински прекрасни – а те са тези, които правят света възможен и поносим.

Болката затваря, озлобява човека. Непреднамерената добрина, само тя помага. Тя осмисля живота.

А той се държи на толкова малко! »

След погребението, на което не ме допуснаха да присъствам, Кузман се прибра на връх Мусала, а Доминик, целия в херпеси, скри болката си без да се обажда. Само баща ми ме прегърна, убеден, че съм направил възможното за приятеля си.

 

Приготвях си багажа, когато по радиото съобщиха за пожар на връх Мусала. Имало силен вятър. Пламъците, предизвикани от искрене на вътрешен кабел, се развили твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея една цяла епоха на щастливи полети и неудачи.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Върбан и Планината

                                  /езерото Текапо с връх Кук отзад в облаците, Нова Зеландия /

След френетичното надбягване с времето – вижте блога за Ню Йорк – сърцето ме тегли високо в родните планини, полюс на безвремие, материален израз на духа насочен по вертикала към всемира.

02Cat s ridje - copie

Пирин за мен е най-хубавата планина на земята. Тук намирам място, където слънцето и луната се поздравяват, студената и топлата светлина облизват едновременно страховития мраморен масив. В кутията-заслон “Баюви дупки” човек се приютява, както в Ноевата кутия (ковчег е погрешно преведено в петокнижието), за да открие светът различен на другия ден.

07 Пирин, Котешки чал, луна и залез

Планината, неутрална и силна, дава и отнема според каквото носим в себе си. Избягалите “отдолу” попадат в могъща, хармонична природа, налагаща своите граници и мерки за оцеляване. Природата, неутрална спрямо човешките проблеми, ни задължава да се учим и оправяме сами. Тази стабилна среда, свързваща небето със земята, ни помага  да преоткриваме живота по различен начин.

03 Warban - copie

Това търсехме и ние с приятеля ми Върбан. Правихме го, както дишахме. Търсихме себе си на неутрален, чист и стимулиращ извънградски терен.  Денем сред диви кози и еделвайси, после нощем пред тлеещи въглени споделяхме интимни мисли, незаписвани, недокладвани в скрити досиета. Нямахме добра екипировка, но порива на сърцата ни бяха достатъчни. Планината стимулираше свободата, която си даряхме.

06 Пирин, Кончето

Върбан беше енолог,разбираше от вино и го правеше добре. Аз не знаех на къде вървя. Инженерството приемах за неутрален социален мост. Често се питах каква ни е ролята, какво правим на тази земя – очевидно не да строим Комунизъм. Имах себе си за щастлив, но нещо съществено, необяснимо какво липсваше, друго пречеше. С Върбан взаимно се убеждавахме , че един ден светът зад хоризонта ще ни помогне да намерим ключовете за  живота и себе си. Така става в Хиляда и една нощ, както и във всички приказки за малки и големи. Бленувахме да реализираме това наше „зад хоризонта”. Приятелите ни обичаха, връщахме им се с обич, но после бягахме отново, далеч от всички. Единствено Планината приемахме безусловно. Неутралният, минерален свят, сред който приятелството ни намираше още по-силен израз.

За търпеливите приказките се превръщат в действителност. Но ето, че в годината, когато нашата приказка започна да добива реална форма, на триста метра от заслона Баюви дупки ни заля снежен фронт. Малко след това козирката под краката ни на ръба, по който вървяхме се отлепи и Върбан пада в пропаста на Бански суходол. Закрепих се на косъм за скалата и като по чудо останах жив. (случката е подробно описана в предишен блог) След няколко месеца с много перипетии (тема за цяла книга) получих паспорт за Франция. Хоризонтът, зад който мечтаехме да надникнем с Върбан, се разкри, за да продължа да търся и да откривам за двама ни истините за земята и хората.

01 Refuje, Pirin - copie

Лутах се няколко години без работа и отново вървях по ръба на възможното в живота. Неочаквано се появи човек с облика на моя приятел, който ми предложи да се занимавам с френски вина, да стана най-после легален и свободен човек в обществото. Досещате се, че Върбан ми подари виното, пътя, за който мечтаехме по ръбовете на родния Пирин. Виното ми помогна да открия фотографията и най-после да дойда на себе си. Сега с четири очи продължавам да откривам света за двама ни.  В живота всичко е свързано по някакъв начин, за разочарование няма място. Благодаря ти Банчо за вечното приятелство.

 

05 Пирин, Заслон "Баюви дупки"

От време на време се качвам на това най-красиво място, което ни раздели с приятеля ми. Обичахме всички планини в България, но на Кончето и по Котешкия чал мраморът ни зареждаше, както никъде другаде, взирахме се зад хоризонтите, заспивахме със звездите. Станало беше наше, въплътено от спомени. Гробът на майка ми е скътан в не по-малко прекрасната природа в Нова Зеландия, но сърцето ми не напуска Пирин и специално в тази малка спасителна кутия, която с Върбан не можахме да достигнем в последното ни заедно! Ужасът постепенно избледнява, прекрасното остава.

Varban-1

Пирин

Днес още по-добре съзнавам как живота и смъртта са едно и също нещо. А колкото до „зад хоризонта“, за което мечтаехме с Върбан,  един ден се надявам всички хоризонти и всички хора да се съберат, за да станем истински щастливи.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: