Пчелата каца на различни цветя, за да създаде мед, който остава единствено от нея. Имитацията в изкуството не е прилика, всеки артист имитира, докато произведе своето изкуство. Децата преди да изразят себе си също имитират. Копирането е робия, но робът един ден с качествата си рекламира свобода.

През този месец Центърът  Бобур в Париж чества десет годишнината от смъртта на Анри Картие-Бресон, фотографът, който преди двайсет години най-много ми повлия да снимам.

Идеята на Анри за „решителния момент, когато окото, сърцето и обективът се сливат в едно, за да уловят есенцията на мига“, преди 15 години отговари на желанието ми да спра времето в определени моменти – най-вече да не пропусна това, което вибрира едновременно с вътрешното ми състояние.

Днес изложбата ме изпълва с благодарност към Анри и големите майстори, които ни помагат да формираме погледа си като например: Роберт Франк, Сержио Ларен, Андре Кертез, Елиот Ервит, Бернард Плосю, Марк Рибу, Жозеф Куделка, Ралф Гибсон, Мартин Франк. Повечето от тях са опростили снимането с фотоапарати Лайка и обективи 50 и 35 мм., достатъчни да уловят есенцията от видяното.

“Само мъртвите риби следват потока”, казва Кристер Стрьомхолм, който заедно с Брасаи и Бил Брант първи обръщат поглед към нощната черно-бяла фотография.

Прекланям се пред колориста Соул Лайдър, който през 2007-ма година на 84 години разкри изкуството си пред европейското общество с изложба в асоциацията Картие Бресон в Париж. На входа на изложбата беше написано „Щастлив бях животът ми да премине в сянка“. (Вероятно най-добрия начин да живееш и твориш свободно без никой над главата.) Той почина миналата година вече световно признат и в светлина.

Искам да спомена големия Ернст Хаас, който първи използва митичния филм Кодак Хром, както и Хари Груаерт – и двамата чудесни колористи.

Не мога да пропусна оригиналността и финеса на Хари Калахан, Лизет Модел и енигматичната Вивиан Майер с уличната фотография, превърната в изкуство.

Алфред Стайшен, Бил Брандт, Франтишек Дриткол, Пол Страндт, Арнолд Нюман, Брус Дейвидсон, Метцкер, Хелмуд Нютон, Ансел Адамс, напоследък Майкъл Кена – всички те са ненадминати в портретна и пейзажна фотография. Ник Брандт – с интересни, гигантски монтажи.

Да не забравя Родченко с оригиналния си поглед и невероятни ъгли на снимане по време на тежкия Сталински период.

Ами Ара Гюрер, истанбулският Картие Бресон, който на 86 години с Лайка в джоба, все още посещаваше любимото си кафене в Истанбул.

Картие Бресон подшушва: Арнолд Нюман, Леон Ливенщайн, Люсиен Ерве, Марио Джакомели, Уилиам Клайн, Вили Ронис, Сабин Вайс, Мен Рей. Би било грях да забравя единствената по рода си Сара Муун, единствено тя жива сред имената от тази велика за фотографията епоха.

А японците? Интересни, странни, често неопределими, трудно разбираеми, понякога фантастични. Масао Ямамото – с изключителен финес, Даидо Мориама, канен навсякъде, но не по вкуса на всеки, за мен жестоко черен и брутален. Японците са безкрайно фини, с много вкус или брутални.

Искам да ви представя още един интересен фотограф, с който се сближихме в епистолярна форма. Nobuyuki Kobayashi отива в Ню Йорк, за да изучи тиража платиниум, известен в миналото, днес рядък и прескъп. Нобуки се прибира в Япония и с голяма камера (chambre) 26 кг. и трипот  на гръб обикаля гори и потоци в чудесната добре опазена Природа в Япония, търси да фиксира скрити духове с камерата си. Тиражите прави сам на хартия, служила преди 300 години за калиграфия, която произвежда сам. Фотографиите му сред Природата са прекрасни, издадени в книгата Portrait of Nature или Myriads of Gods. Без да важничи, той пише с хумор на смешен английски, но във фотографиите му на скали, дървета и потоци се виждат наистина скрити духове. Това ми напомня духа на Япония, за която преди няколко години направих изложба в галерия Средец в София.

Нека да завърша с Пенти Самалахти, известен със северните птици и кучета и с загадъчната Джунгджин Ли. Бих казал, че заедно с Майкъл Кена те правят съвременно поетично трио във фотографията.

                  / Последният посетител в Люксембургската градина /

Фотографът, готов да лови ефимерното, ползва обектив, през който окото му фиксира света в движение. Казвам това, повлиян от прекрасната изложба на Картие Бресон.

„Добрата фотография показва, че каквото се случва в реалността е невидимо.“ – Крис Килип.

Границата между видимо-невидимо прилича на снежинките или на сапунените мехурчета – едва докоснати те изчезват, както всеки преживян момент.

                                               / Парк Монсо, Париж /

Да снимаме невидимото е все едно да докоснем вечността. В помощ идват въображението и вътрешния усет.

Когато снимането се превърне във вътрешна необходимост, фотографиите започват да стават безвременни -целта на всяко изкуство.

                                              / Le Touquets-Paris-Plage /

Птиците очертават пътя си на момента със знаци и звуци на техни езици. В Природата те отговарят на предназначението си.  Езикът им е базиран на фонетичен асонанс, без тежестта на граматичните правила.

Когато човек намери своето призвание, той не страда от гравитацията било на колебания или категорични мисли. Воден от вътрешния си усет той лети като птица.

                                                                  / Tasman Sea /

Човекът-птица е бил винаги човешка мечта.

Птиците знаят ли, че са щастливи или това е израз на двойствената натура на човешките състояния?

We are playing with things that disappear. – Henri Cartier-Bresson

Nous jouons avec des choses qui disparaissent. – HCB

Ние си играем с неща, които изчезват. – Анри Картие-Бресон

                                                  /Тцо Морири, Ладак, Индия /

Животът във всеки момент е нов и различен, стимул за фотографа да търси привлекателни моменти, които няма да се повторят. Ето дивите магарета сред вълшебната Природа до езерото Тцо Морари в Ладак. Няколко секунди и ги няма. Дали са били реални или сън във вечността, разбуждащ желанието да снимам.

Живеем със сънищата и поезията, които носим в себе си. Качествата, с които се раждаме, задължават да ги развиваме. И вероятно това е единственото задължение в живота. Школите се забравят и преоткриваме отново света какъвто е – винаги различен. Чувствителност не се учи. Когато я има, тя се развива с търсещия поглед. Гледам се превръща във виждам, пространство и време се свързват в геометрични форми.

Снимането не е за мекошави хора, нито за диктатори или егонцентрици, които не забравят себе си.  Фотографът живее без претенции. Той няма какво да показва или доказва, нещата се представят или не. Фотоапаратът е писалка, молив, четка за рисуване. За разлика от художниците, фотографите коват мига, участват в момента и без да размътват терена безмълвно визират. „Рибарят не плаши рибата, не хвърля камъни във водата.“, казва Картие Бресон, а Куделка би добавил, че са необходими крака и здрави обувки.

Снимаме с почерк, с който се написва идея, разказ или поезия и пътят ни се превръща в роман, който щракаме с усещането си към живота. Не е необходимо да измисляме нещо, животът сам по себе си е фантастичен! Красотата  помага да обичаме, а обичта дава вкус към красивото.

Едни фотографи бродят в групата на пламенно търсещите. Други измислят живота консептуално, актуално, модерно, постмодерно, съвременно или студийно.  Първите се ровят, търсят истории в променящото се битие,  вторите ги измислят, за да ги представят различно, но всички фотографи се движим върху една и съща, вечно променяща се сцена.