/ гр. Поморие /

„Съпружеската любов размножава човешкия род, приятелската любов го усъвършенства.”

 – Фр. Бейкън, „Опити”

                                              / София /

Преди години по наредба на руските ни покровители беше необходимо да станем “нация техническа”. Неотдавна в Широка Лъка попаднах на този феномен.

В едно откъснато от света селце в пустинята Пуна де Атакама в Аржентина, където с дни не срещате човешка диря, а пистите за придвижване често затрудняват и джиповете, виждам този убеден в техническите си качества младеж да ремонтира из основи стар Шевролет. Тук инстументите са кът, а за резервни части да не говорим.

Испанският ми не е достатъчен, за да разбера как се престроява такова чудо, но човекът е убеден, че всичко е възможно – „но проблемас!“. Освен това нищо не го гони… „Тази година колата ще да тръгне“ гордо споделя Чибодиай Калпанчаича.

Синчето му без зла умисъл ми подшушва: „в селото не му вярват!“. Така се запознавам със странния майстор, който дори няма листа от кока в устата си. Казват, че човек, убеден в успеха си, е наполовина успял.

Широка Лъка е широка, Атакама още повече. Светът е малък, нации технически не липсват…

Започвам с тази фотография, но двамата  сиди (господа) се оказват експресивни. Продължавам да ги следвам с обектива:

Диалогът е безкраен. Решавам да променя сюжета. Поглеждам назад:

после объръщам глава наляво:

… след това малко надясно:

… не е толкова интересно. Опътвам се към близкото кафене за чаша ментов чай здраво подсладен, все още не страдам от диабет…

Споделям чая с двойката отпред на същата маса…

На излизане зад кафенето виждам:

или малко отстрани:

В този слънчев ден далеч в планината Атлас на Мароко нещата ми се отваряха – ден на диалози…, наречето го, както искате! Не знам доколко това разсмива, но за мен беше забавно и сложих фотографиите в „хумористична фотография“.

Весели Новогодишни празници на читателите на блога! Тази година кризата си казва думата и за първи път над айфеловата кула няма да има заря.

Не обичам да си стоя в къщи. До такава степен, че когато отивам на гости и ми казват: “чувствай се като у дома си”, бързам веднага да се прибера.

Реймон Девос