Памир

03 Pamir from Allay

Говорим често за приятелство и какво ли не е изписано на тази тема.  Като млади сме искрени, очаровани от редки приятелства, с които откриваме себе си и другите. След това с годините ставаме реалисти и скептични, играем роли, изискани от многобройните създадени връзки. В желанието да имаме комфорт в собствените си очи, както и с околните, ласкаем се с претенциите за сериозни приятелства. Проблемите, когато ги има, нормално идват от градината на ближния. За позитивните, доброжелателни хора тези проблеми изковават приятелства. Вярно е, но в колко от дълголетните връзки, ако разчупим добрите навици и част от създадения комфорт на близост, остава нещо истинско ? Ако няма искрено взаимно разбиране с респект към разликите във всеки, ако няма изградена безусловност в отношенията, приятелството остава въображаемо, обикновена замяна на интереси. Освен това в силни ситуации повечето хора се оказват съвсем различни.

27 Kirgiz

Намирам се между Таджикистан и Киргизстан, в базов лагер под връх Ленин. Руснаци и българи се готвят да атакуват върха. За мен е достатъчно да преспя в първия височинен лагер (5100м), да зърна пурпурния хоризонт към Тян Шан, Мустаг Ата, Хан Тенгри… Нямам какво да доказвам, а усилието за изкачване на върха отнема от незаменимото богатство и атмосфера на далеч по-живия свят в долината. Вкусил от силата на планината, слизам по-ниско, за да търся човешки обмен. Пътешествието добива смисъл.

Една слънчева сутрин решавам да се разкърша нагоре по дължината на шумолящия до базовия лагер поток. Без да си давам труд, заслушан в гласа на развихрените води на потока, набирам височина към ледника на върха. Мястото, заобиколено от охрено обагрени планини, е приказно. Налага се да пресека потока, станал цяла река, за да завия към разкриващата се долина. Щеки нямам, а бързеите са опасни. Друго не остава, намествам се удобно до кънтящата симфония на реката. Орли рисуват фигури в небето, унасям се в приятен сън.

10 Kirgiz

Привиждам юрти, дим, топъл качамак… Човек огладнява и на сън… После идва кон… Трием носове, вероятно го качвам…, вече не помня. Отварям примрежен поглед. От другата страна на реката виждам истински, разкошен, катранено черен кон. „Не е сън“, смотулевям. Забоден като статуя на коня изправен ездач с пушка. Махам с ръка за поздрав. Статуята кимва. Раздвижвам развълнувано ръка, напред назад, жест с желание да пресека реката. Статуята кимва с лека усмивка на лицето. Нямам думи. Дори не снимам от вълнение. Конят с танцова стъпка,  зигзаг, с разкошно „па де дьо“ пресича реката. Статуята, слята с животното, остава с непроменено изражение, рисувано от неизвестен живописец.  Мълчаливо разменяме погледи. Обувката на ездача се изтегля от стремето, а той с внимателен жест ми показва къде да сложа крак, за да се кача. В танца към отсрещния бряг този път сме двама. Плъзвам се да сляза от коня, възторжено търся думи с бедния си руски. Слънцето ме заслепява, искам да благодаря…, да, но очилата ми са останали от другата страна между камъните. Показвам с пръст очите си, после брега отвъд реката. Следва трето действие на своеобразния балет. Казакът споделя с удоволствие изкуството си. То му е в кръвта. Без да слиза от коня, приведен до земята, в няколко къси диагонала, без да спира с два пръста прихваща нещо от земята.

19 PamirДействието се развива, както на филм. Вместо да си сложа очилата, насочвам ги към лицето на ездача. Отново дискретна усмивка и най-после, сякаш първата част на преставлението свърши, чувам гласа му:  “спасибо”. Следва раздвижване, колебание, въпросителни погледи, насочени нагоре към наострените зъбери. С трудно въздържана емоция поклащам позитивно глава. Кракът на ездача отново излиза от стремето. Усмивката сега е широка. Поканен съм да споделя нещо неочаквано…

22 Kirgiz

Ловецът разбрахте не е словоохотлив. Моят руски също е слаб. Това не ни пречи да се чувстваме добре, нещо повече, да прекараме чудесно. Качваме се над 5000 метра, до пещера, където при удачен лов той преспива. Без да разбирам от ловжийство, пушката е красива, доста архаична, с подписа на някой от дедите. На скътано от вятър място полагаме везана бохча. Следват домашна питка, сол и сметана.

Денят запада, стигам до каймака на историята. Приятелят казак, усетил възторга ми към черния жребец, най-неочаквано ми предлага своя кон. На колебанието ми със сигурен жест той сочи пътя към базовия лагер в долината. Конят, той ще си го прибере… и това съвсем естествено.

08 PamirПо пътя надолу с коня ни заобикалят и наскачат големи овчарски кучета. Цели вълци. Вдигам високо крака над стремената. Конят продължава безпрепятствено, нали е у дома си. Минават часове. Осветен от луната, ловецът, със спокойно лице и същата лека усмивка идва да си прибере коня. Умората от дългия ден и слизането до лагера не му личат. Беше разбрал, че обичам коне. В такива моменти човек вярва във всички приятелства.

Винаги съм искал да имам кон. Както и куче. Слон става нахално, но не невъзможно… Колкото до ловеца, на всекиго бих пожелал финеса на подобно, макар кратко приятелство. Животът е изтъкан от моменти.

Cusco, Peru                                    / Гужарат, Индия /

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Оставете коментар

*