Лицата Химба

Лицата на номадите Химба са запазили естествения си израз с директен поглед, рядко срещани по други места на планетата. Подобно излъчване се среща понякога високо в Хималаите, в някои недеформирани от китайците кътове в Тибет, в някои провиции на Индия… Сравнението е невъзможно с Маорите в Нова Зеландия, с аборигените в Австралия или с етническите групи в Северна и Южна Америка, които често излъчват болка, страх, обърканост, дори омраза… Егоизмът, агресивността и технологиите на модерния свят е отрова за  този близък до природата свят за съжаление на доизживяване.

Някои приемат човека за “необходима невъзможност”, други го поставят като звено между безкрайното и крайното в материята,  връзка между дух и материя (между винна и груба материя). При Химба  духът е  в равновесие с Природата. Тези пастири живеят и оцеляват естествено, подобно на животните в нормалната за тях среда. Човешките тела заредени с  витални енергии, реагират според обстоятелствата. Кодовете за комуникация са свързани безконфликтно с  вибрациите в света на животни и растения. Ловецът използва езика на животното, за да стане невидим. При среща избегнал силов контакт, взима само необходимото, за да живее. Връзките са взаимни. Всяка грешка наказва и поучава. Неутралната сила на природата прави законите недвусмислени, живяни с ферплей. Шаманът, за да помогне,  прави връзка със заобикалящи племето видими и невидими светове и възобновява нарушената хармония. Мостът е тялото, в което грубо и субтилно се срещат без деформации, предизвикани от безкрайни дълбокомислия. Човекът респектира Природата и заедно с нея се превръща в мярка за всичко.

Трудно достъпни за туристи, далеч от амбиции и апетити на цивилизования свят, тези хора нямат друга грижа, освен да оцелеят по най-естествения начин.

На границата между Намибия и Ангола сред силната, все още чиста Природа се намират хора все още сляти с Нея. Именно тази стабилност и не друго се чете в лицата им.

Ако тези фотографии ви харесват, погледнете в сайта галерии 91 и 92.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Химба в Намибия

Светът се променя бързо и навсякъде, 21-ият век напира, изисква, плаши и въодушевлява. Интересни остават някои недостъпни гранични зони в Китай, Индия, Пакистан, Афганистан, Русия… В проекта “Генезис” фотографът Себастиао Салгадо си позволява лукса да снима последните двадесетина места на планетата, недокоснати от човешки крак. Затова пък човешки крак, недокоснат от цивилизацията вече почти не се намира.

Но ето, че на границата между Намибия и Ангола успявам да се докосна до една от единайсетте етнически групи в Намибия, част от които все още остават автентични полуномади. Намибия с площ три пъти Франция и 2 милиона и стотина хиляди жители е от най-рядко населените страни в света. Химба са братовчеди на масаите. Преди около двеста години те се преселват от север, вероятно от долината на Нил и са подгрупа на останалите стотина хиляди Хереро. През месец юни те се местят със стадата си между Ангола и Намибия. Предпочитат областта Каоковелд, между планините Зебра и Байне, недалеч от красивите водопади Епупа – “водите, които падат” на езика Хереро. Наемам магарета с местен водач и без предначертан път ще търся да открия автентични села с овчари Химба.

Мулетарите химба ме учат на жестове химба. С примитивни хора нещата стават директно, излъчването говори повече от думите, изразява неизразимото. Тези хора от векове живеят с добитъка си, реагират подобно на дивия кон, който неотдавна неочаквано ме приближи, за да ме подуши и разбере какво представлям. Не е обидно, впечатляващите очи на коня ги виждам и в погледите на тези хора.

В селото сближаването става лесно. Неотдавна кобра се е изплюла в лицето на жена от племето. Има възпалено око и силно главоболие. Колиура от аптечката ми става за промивка и се превръща в обмен на добри чувства.

Незасегнати от мисионери и  похристиянчване, племената химба остават с прародителски традици около вечния свещен огън. Дървото Мопане, също свещенно, служи за палене и подръжка на огъня, за леч, битови строежи, включително за правене на ковчези и чистене на зъби…

Веднъж приет в селото, всичко протича естествено. Фотографиите от екранчето на фотоапарата възбуждат възторжени викове. Свикнал с миризмата – химба не се мият, а налагат червена глина, напоена с масла върху кожата си, която добива копринен отенък – не без чувство на хумор и взаимна симпатия се снимам с местни девойки. Чувствата се засилват. Предлагат ми да се свържа със селото. Колкото повече жени имам, повече деца ще се родят, ще се грижат за стадото ми. Всяка жена ще ми коства 8 крави или ако предпочитам, четиридесет кози. Бащата на девойките ме одобрява, но предпочита да му купя крави, да бъдат от сой. Пресмятам, че на този етап не мога да си позволя повече от две жени. Някои от тях не знаят броя на децата си. Все пак повече деца, означава повече добитък, след това повече жени и така нататък. Завист и ревност тук не са познати. Всеки знае възможностите, ролята и мястото си. Природата е силна и налага ясни закони.

Прохладните вечери ни свързват още по силно до огъня. Обменяме песни. Българският ми фолклор впечатлява и заразява. Пригласям тромаво на местен диалект. Рискувам глътка силно киселеещ айран от общото глинено гърне. Мигам с очи, ммм, вкусно! Става девет, закъснели за сън потъваме в многозвезната нощ. Сутрин в пет е светло, хора и добитък се раздвижват. Светлината за снимане е вълшебна. Жизнените деца Химба помагат и играят едновремено. Животът се слива с ритъма на природата, която единствена дава стойност на времето. Все повече се привързвам към тези невероятно примитивни и съвсем нормални, изпълнени с топлина и внимание хора. Не се очудват, не ме разглеждат, не проявяват материален интерес. Благодарни за всеки жест, отвръщат с подобен. На искреното внимание отговарят с внимание. Не променят природата, нагаждат се към нея. Самите те Природа притежават човешка чувствителност.

Прибрал се обратно в Европа следва най-трудното. Зареден с чудесна енергия, регулирал тялото си към ритъма и изискванията на природата, освободил главата от екзистенциални въпроси и материални грижи, как да заживея отново в средата, която ми принадлежи, без да загубя автентичното, до което съм се докоснал, към което имам вкус, нося и цял живот търся? Как без да бягам от големия град, където нещата се случват и изграждат, как да свържа култура и цивилизация с неутралното истинско от Природата. Фотографията, уловените мигове показват, че изживяното не е сън. Изглежда въображението, смесило реалността със сънищата, изгражда това, което живота не ни дава даром. Човек се мери по реализираното възможно, което е част от сънищата. Сън, въображение и реалност ни превръщат в творци на новото. Проблемът с осъществяването е личен, подобно на свободата да вземем решение.

Ако тези фотографии ви харесват, погледнете в сайта галерии 91 и 92.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: