Върбан – из преживяното 1983 година

Ето какво бях написал в една тетрадка след последвалото най-кошмарното денонощие в живота ми:

« Преспахме в колата на Жирар ниско долу в гората под хижа Яворов. Зората, тази сутрин кристално ясна, ни разбуди сред вековните пирински мури богато надиплени в бяли одежди. Тук там претоварени от сняг клони пропукваха. Потоци от снежинки се изливаха като видения, пресечени от лъчите на ранното слънце. Планината се радваше на свободата, която четиримата си дарявахме. 

Ските ни кръстосваха следите на горските обитатели. Подминахме Средоноса, лятното скривалище на еделвайсите и намалихме ритъма. С Върбан да засподеляхме последните си преживявания. беше ясно, че ако ме оставиха да се оженя, проблемът на приятеля ми с робията в Либия щеше да се разреши и щяхме да се съберем в Париж. Беше различно от това, което планирахме преди година.

Напредвахме бавно по следите на французите: « Досега не се беше случвало някой да ни прави партина. » – опитах да повдигна духа на приятеля си. – « Потръгва ни, да знаеш Върбе. Така ще става вече! ». – « От твоите уста в Божи уши » – промълви Върбан, под нос. Бях оптимист, но той знаеше, че не държа на професията си и не ми е ясно с какво бих пробил на Запад. Той свързваше Франция с винарството и намираше, че то може да ни отвори път за реализиция. Така от дума на дума стигнахме билото. « Върбе, ще успеем! Ако не, ще продължаваме докато стане! Хайде засмей се най-после.»

Но не ни беше до смях. Откъм хоризонта над Югославия се започна да се очертава тънка черна ивица. До заслона Баюви дупки оставаха не повече от два часа. Щяхме ли да изпреварим евентуално напредващия фронт?! Жерар мълчаливо извади термус с чай, Върбан буркан с мед. Чертата на хоризонта беше една и съща. Набрали височина, спряхме да се колебаем, решихме да продължим. Намирахме се на най-красивото и опасно било на българските планини, върховно място за повдигане на адревналин и зареждане на батерии.

Преди три години по същите мраморни ръбове с Върбан ни застигна снежна буря без видимост. Електичество жужеше от всякъде. Заровихме ски, щеки, прегърнахме се вкопчени един в друг и прекарахме ноща на триста метра от заслона. Песните ни се сливаха с тътена на бурята. Пяхме, рецитирахме, бихме си шамари, за да не заспим. Бялата смърт тогава ни докосна без да ни прибере.

Дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене, Върбан сега продължаваше да е неспокоен. Чертата на хоризонта надебеля. Този път бяхме четирима! 

В раницата си усещах прясната пъстърва, при Върбан имаше домашно вино, а за лакомствата в багажа на французите да не говорим. До заслона оставаха броени метри.

Чертата се превърна в черна вълна с буреносен вятър. Заля ни снежна буря. 

Вързахме ските на раниците и стъпка в стъпка продължихме по ръба максимално встрани от козирката. За връщане беше късно.

Жерар пое партината отпред, Върбан след него със ски и щеки в ръцете, които забождаше при всяка крачка. Извиках зад него да ги стегне на раницата, ръцете да са свободни. « Нещата се повтарят! » – бяха последните му думи. « Пъстървата е вече в тигана! » – изкрещях в отговор.  

Козирката под нас се отлепи. Намерих се вкопчен в скалата, единия крак в пропастта. Ален заедно с Жерар внимателно ме издърпаха. « А Върбан?! Върбан е долу! »  

Надвесен над пропаста закрещях заедно с виещия вятър: « Банчо! Банчо! » Отдолу едва дочух познатия глас. Върбан беше жив. Поисках да скоча. – « Ти си луд! И двамата заминавате в пропастта…! » извикаха в хор Доминик и Жерар.

« Трябва да издържиш ноща! Ще дойдем! » – изкрещях отново, за да кажа нещо. Мълчанието в заслона беше зловещо. 

На развиделяване вятърът поотихна, но мъглата остана непроницаема. Имахме нужда от помощ. Мислите безутешно се въртяха като чакрък: « Връбче, ще издържиш,.. изяж меда,.. бъди позитивен,.. веднъж нали успяхме,.. с теб съм,.. утре ще се върна! » Да, но не бях с него, можех само да тичам надолу за помощ.

Спуснахме се към Влахина река. Зарязах французите с багажа и се затичах по долината, която изминахме с Йетте преди година. « В Кресна имаше телефон. Директорът на Спасителна служба в София ни познава, ще изпрати печени алпинисти. Приятелят ми е жив! » – убеждавах себе си без да спирам.

Тичах с желанието да надбягам времето. Няколко слънчеви лъча пресякаха чернилката горе с надежда за края на фронта. Спрях при първия шумящ поток да натопя пресъхналата си уста. После лицето, цялата запалена глава. Готов да полетя отново, нещо ме спря. Шумът на потокът замря, цялата планина замря. В съзнанието ми се изписа като дошло от свише едно: « Всичко е наред ! » Върбан, Животът, Смъртта във взаимно съгласие повтаряха: « Всичко е наред ! ». Пресни стръкчета трева, едва подалите се няколко глави на минзухари, потокът, птичите гласове, всички заедно повториха: ВСИЧКО Е НАРЕД ! 

« Банчо! Банчо! » – хълцах, тичах като в транс и повтарях – « Всичко е наред! ». Сякаш наред с невъзможното, всичко беше възможно.

Канцеларски глас от Софийска спасителната служба ми отговори лаконично и почти формално: « Ще дадем сигнал. Местните спасители от Разлог ще поемат грижата. Не можем да се бъркаме на спасители в друг район! Районът е техен! » Познатият ни директор беше в почивка. Тряснах телефона. Хвана ме паника. Обадих се на Кузман, готов да тръгне веднага, дори да вземе приятел от спец службите на УБО. Продължих на стоп до мястото на срещата при колата на французите.

Имайки в предвид вида ми никой не отказа да ме вземе. Пристигнах преди Кузман. Местните милиционери, закотвени до френския номер на колата на Жирар, не се поколебаха да ме арестуват. « Некой да се трепе по планината, само създава проблеми на спасителите… Они са вече в акция. Горе са. Вас ще требе да задържим. » – обясни местния поручик на звучен местен диалект. Бях на път да колабирам, когато Кузман с приятеля му ме извадиха от идиотската ситуация. Около полунощ в хижата заварихме господа спасителите невинно разположени на топло в общата спалня: « Ба, па той нема да е жив! Че го изровим рано утре. » Нямах думи. 

Кузман хвърли на пода значката си на спасител, хапнахме и продължихме към билото. Беше изминало цяло денонощие. Далеч зад нас замигаха светлинките на будните спасители.

Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главобол, световъртеж, закрещях отново името на приятеля си. Този път без отговор. С материала, който разполагахме беше невъзможно да слезем при него. Спасителният отряд не се появи поради аларма за нов фронт. Върбан остана горе. Сам. Отново сам.

В София ме посрешнаха като мизерен, слабохарактерен тип и убиец. Родителите на Върбан ни имаха за братя, но сега не пожелаха да ме видят. 

Времето се влоши без да позволи на спасителите да търсят. Вдигна се голям шум. Мобилизираха военните. Изтече цяла седмица.

Върбан със счупено плаващо ребро, без възможност да диша беше издал дух още първата нощ. 

Военните свалиха тялото в гората. Държах за последен път ръката на приятеля си. Ръка, която познавах като своя. Двамата имахме дълбоки, добре очетани линии на живота. Трябваше да живеем до дълбока старост. Ледената ръка на Върбан се запечата като жива в тялото ми. Обещах да живея за двама ни.

Малко преди да се разпука зората нощта е най-тъмна. Мракът тогава беше тотален. На погребението не ме допуснаха до гроба. Седнал в лека кола до централните гробища на София чаках зашеметен, смазан, готов при първа възможност да се промъкна да запаля свещица. Близка на семейството дойде специално да ми каже, че заслужавам същата участ.

В местен вестник написаха как съм бутнал приятеля си в пропаст, защото отказал да стане диверсант. Дали това беше подход да ме държат в напрежение или примитивна дивашка лошотия, ми беше все едно. Страх и злини бълваха отвсякъде. Вековните вериги, наследени от  подтиснати страдания в миналото, се късат най-трудно.

В тази безкрайна седмица животът и смъртта се сляха в едно. Хората можеха да бъдат безмерно ужасни, невероятно повърхностни и много рядко истински прекрасни! Болката затваря и озлобява. Само истинска добрина помага светът да върви напред, само тя осмисля живота! »

 

 

 

 

Червения задграничен паспорт получих на познатото гише в паспортния отдел на милицията. Напуснах стремглаво сградата, « великодушно » забравил човекът зад кожената врата да се сготвя в собствения си сос. Натисках педалите на велосипеда с чуството, че този път светът наистина ще бъде мой.

Парите за ориент експреса към Париж дойдоха от Лоран, който купи старата многотомна енциклопедия Ларус на покойния ми дядо. Не се лиших и от стоте долара от Българска Народна Банка.

Приготвях си багажа, когато по радиото съобщиха за пожар на връх Мусала. Имало силен вятър. Пламъците, предизвикани от искрене на вътрешен кабел, се развили твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея цяла епоха. « Лошото да остане на душманите », казваше покойната ми баба.

Сега вече като семеен можех  да пресека отново границата. Този път скачах в неизвестното без конкретна програма. Просто поех дълбоко въздух и скочих.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Кузман и Мусала

 

През годините 1973-83 за някои от нас, търсачи на свободни валенции, по щастливи обстоятелства връх Мусала се превърна в оазис, изразяващ свобода. Рушахме границите, наложени от режима и града. Бяхме няколко  интелектуалци със свободен дух, който търсеше израз, надежди, които таяхме в себе си. Родителите ни бяха показали планината като спасение и без участието в групировки и организации под егидата на единствената управляваща партия. Невъзможното ни стимулираше. В желязната система на режима опитвахме без да го афишираме да създадем  дишащ микро климат. Мястото беше връх, най-високия на Балканите. Над него – безкрайно небе, слънце, луна, звезди. Линията на хоризонта свързваше крайното при нас с отвъдния  въображаем безкрай във форми, мечти, светлини. Фантазията, която ни водеше, повдигаше температурата на изгарящите ни въпроси зад границите на възможното в  лутане между свобода и детерминираност, между дух и материя, между крайно и безкрайно, между правото на избор и наложените догми.

                                                      / От Мусала към Пирин /

Високо горе  откривахме езика на птиците и дивите кози. Вслушвахме си в безграничните истории на вятъра. Млечният път ни отнасяше в извънземни светове. Сприятелявахме се с  виелици и снежни бури, лятото с  цветя и потоци, дишахме свободно без микрофони над главите, пишехме стихове, градяхме планове. Страстта да превърнем невъзможното във възможно ни служеше за екипировка. Безпристрастната природа ни вадеше от градската незадоволеност, предлагаше ни живота в естествения му вид.

                                                        / Ястребец, на път към Мусала, 1982 /

Пътят към мраморното било на пирин от Предела до Мелник  минаваше през Мусала. За Алпи, Хималаи не мечтаехме – те бяха за определени другари, на които не завиждахме. Местната вертикала беше достатъчна, човек може да се чуства свободен и в затвора.

                                                                                     / Поглед към Витоша /

На върха конфортно и почти инкогнито се разполагаше станцията “Космична”. Това място беше предназначено за физици, военни и метереолози . Лифтове за нагоре нямаше. Покорителите на върха изпиваха по чай в малката приемна на метереолозите. Принадлежност на БАН, Космична криеше в утробата си арсенал от гайгер-мюлерови броячи с всичко необходимо за изследване на космичните лъчи. Станцията се обслужваше от домакин и  физик, привилегирован да изследва небесни загадки.

Сред човешкото еднообразие се раждат и индивиди, без които животът става бездушен и монотонен. Кузман, домакинът на Космична се оказа индивид. Птици с еднакви перушина летят заедно, а приятелството, когато се получи е естествено както природата.

                                                                                      / Кузман, 1980 /

Въжето и мотора от БАН, предназначени за изтегляне на вода от езерото под върха до Космична, затвърди връзката ни. Кузман изработи тегличи и сподели с нас заедно с произведението си  улеите под върха. Споделената радост е двойна. С таланта си той добави към лифта телефон и прожектори за нощни постижения. Получи се микроклимат за свободно творчество и рафинирано епикурейство. Метереолози и военни свикнаха с нас, приеха ни гостоприемно. В създаденото безвремие смесвахме поезия с философия, болящите въпроси с песни, след което се освежавахме в пухкавия сняг по улеите под върха. Излизахме « да си играем на двора », както майката на Кузман наричаше планината наоколо. На осемдесет години тя  не се отказа да ни направи компания и да  вземе първия си урок по ски. накратко “дворът” и Космична осигуриха полетите, от които се нуждаехме.

                                       / Върбан със собственоръчно ушити колани от плюш за завеси, 1979 /

Но живот без препятствия губи от колорита си. Един следобед наред с усилията да рисуваме по пухкавия сняг, въжето на лифта се скъса. Кузман се приготви да ни даде с приятеля ми Върбан урок по свързване на метално въже. Петър плет плете, ние бяхме трима, увлечени в новото си занимание. Високо горе северозападния вятър се засили и наблюдавахме как красиви завихряния трупат сняг по козирките на върха. Споделяхме скътана бутилка с водка и бързаме, както се казва табиетлийски, както винаги  да превърнем трудностите в удоволствие. Но повечето е винаги враг на достатъчното. Заформилата се при върха прашна лавина ни изпревари. Звукова вълна със силен пукот ни изненада и удари преди снежната маса да ни поеме и завърти.

                                                                            / Мястото на бившия лифт /

Хора, несвикнали с планината, ни обвиняват в невнимание без да си дават сметка за силни усещания, които изпитва човек в опита да се слее с природата. Добрият планинар съзнава рисковете, това влиза в надпреварата между усещането спрямо природата и себе си, самата тя нехаеща за действията ни. Удоволствието от поетия риск е дрог, който иска да се повтаря. По пътища и автомагистрали катастрофите са по-чести. Високо горе усещанетое незаменимо и изпълва с благодарност за силните моменти. Страхът от риска е по-слаб от чуството на радост и усещането извън различните програми и детерминизми в града.

Спонтанно за миг с поглед нагоре изреках или имах усещането за нещо подобно на “Благодаря”. После пухкава бяла вълна.

Като деца обичахме по-големите морски вълни да ни въртят и изхвърлят на брега. На какво точно благодарих в този фатален момент, вероятно на вкусеното от живота.

Без мярка за време изплувах като делфин устата отворена, пълна до гърлото със сняг, проникнал навсякъде. Треперех неудържимо. После на броени метри Върбан изригна изпод снега и се развика нещо неразбираемо. Кузман на стотина метра по-високо се провикна с мелодичния си глас : « как сте бе момчета? » Въжето от лифта се беше заплело в обувките му, снегът го « обходил здраво »! Счупено нямахме. Шокът от удара и студа ни тресеше с удивителна амплитуда. Планината ни отне всички такъми. Над лявото ми слепоочие туптеше сериозна цицина. Спасението беше на петстотин метра по-високо в майка Космична. Северният вятър по ръба ни грабна в ледената си прегръдка. Движението  раздвижва кръвта, животът бешенагоре на Мус-Аллах. Аллах е велик, ние също, щом сме живи!

                                                        / Пътя към върха /

Полягат ме на масата за пинг понг. До главата ми кофа сняг за подутината, от другата страна тенжара с бульон от домашна кокошка за сила. Наоколо Върбан и Кузман накуцват съучаснически. Обещали сме си мешана скара и бутилка Мелнишко на Песако долу в Боровец. В Първа Градска Болница намират преминаване през комоцио, за което се полага месец домашен отпуск. Всяко сянка носи светлина в себе си. Уговорката е да кротувам на тъмно. Седмица след това се връщам обратно горе на леч при орлите.

Казват, че нещастието никога не идва само. Две години след инцидента на Мусала козирката над пропастта при Баюви дупки в Пирин се счупи, оживя само един от нас. Загубих приятеля си Върбан. През същата година Космична станция се запали и изгоря. Няколко месеца след това хоризонта се отвори и заминах  за Франция. Така завърши куатрочентото на връх Мусала, най-хубавата част от живота ми. С Кузман, Върбан и няколко луди глави, търсещи красота и свобода. Кузман си остана индивид и добър приятел.

                                                          / Алпи, 1985 /

Mussalla Ivan                                                     /Обратно към Мусала без Космична, 2013 /

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: