Върбан – из преживяното 1983 година

Ето какво бях написал в една тетрадка след последвалото най-кошмарното денонощие в живота ми:3 Март, 1983 година

« Спахме в колата на Жерар, която оставихме в гората ниско долу под хижа Яворов. Блясъка на кристално чистата зора ни вдигна на крак. Гигантските вековни мури, с клони натежали от сняг пропукват ритмично, изливат потоци искрящи от слънцето снежинки. Планината се събужда, красива и гостоприемна. 

Със ските пресякохме следи на невидими горски обитатели. Мълчаливо набрахме височина, около обяд задминахме празната хижа и намалихме ритъма си. С Върбан следвахме следата от ските на французите пред нас. Опитвах да повдига духа на приятеля ми, който продължаваше да е унил.

– Досега никой не ни е правил партина Чоче. Потръгва ни, нали виждаш. Така ще става и занапред!

– От твоите уста в Божиите уши – погледна вяло Върбан, кактко винаги свръх чуствителен и по-голям реалист от мен.

– Ще успеем, убеден съм! Ако не, ще продължаваме, докато стане! Хайде, зарадвай се най-после! – насърчх го отново.

За мен е повече от ясно, ако ми позволят да се оженя, проблемът с робията на прятеля ми в Либия ще приключи и много бързо ще се съберем в Париж. 

Французите вече бяха стигнали билото и ни очакваха с погледи обърнати на запад. На хоризонта над Югославия се беше очертала тънка черна ивица. До заслона « Баюви дупки » при добър ход оставаха около два часа. Дали наближава фронт и щяхме ли да го изпреварим? Жерар мълчаливо извади термус с чай, а Върбан буркан с мед от раницата си. Чертата на хоризонта остана същата. 

Намирахме се на най-красивото, опасно и любимо било от българските планини. Набрали бяхме височина, не ни е в стила да се върнем обратно. Освен това чертата стоеше непроменена. Ако вятър завърти фронта, можеше да ни се размине. Заслонът не беше далеч и решихме да продължим по билото.

Преди три години по същите ръбове с Върбан ни беше застигнала снежна буря. Нямаше видимост. Електичество жужеше от всички страни. Заровихме ски, щеки и всичко метално в снега, и вкопчени един в друг прекарахме ноща на броени метри до заслона. Пяхме, рецитирахме, бихме си шамари до сутринта, за да не заспим. Песните ни се сливаха с тътена на бурята. Бялата смърт само ни докосна, без да ни прибере.

Дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене,  Върбан продължаваше да е тревожен. В раницата си носех прясна пъстърва, Върбан домашно вино, да не говорим за лакомствата в багажа на франсетата. Напредвахме бързо, очакваха ни хубави неща. 

Чертата на хоризонта внезапно надебеля, превърна се в черна вълна, която ни връхлетя с буреносен вятър. Този път сме четирима! 

Вързахме ските на раниците и един след друг, стъпка в стъпка продължихме по ръба максимално встрани от козирката. За връщане не стана дума.

Жерар водеше партината, Върбан стъпваше в следите му. Виждах как държи ските си в ръце и ги забожда при всяка крачка пред себе си. Това ме дразнеше, извиквам му да ги стегне отзад на раницата си, за да са ръцете му свободни. 

– Пъстървата е вече в тигана! – изкрещявам за кураж.

– Нещата се повтарят! – това са последните му думи.  

Козирката под нас се отлепи. Вкопчих се в скалата с един крак в пропастта. Доминик и Жерар внимателно ме издърпаха. 

А Върбан?! Върбан е долу. 

Надвесен над пропаста крещях заедно с виещия вятър: « Банчо! Банчо! » 

Тримата дочухме познатия глас. Приготвих се да скоча при приятеля си. 

– Ти си луд! Заминавате и двамата в пропастта! – крещяха в хор французите.

– Трябва да издържиш! Ще дойдем! – провикнах се, за да кажа нещо. 

Мълчанието в заслона беше оловно. Вятърът бушуваше все така зловещо. Яростен и неукротим. 

На развиделяване бурята утихна, но мъглата остана непроницаема. Имаме нуждах от помощ. 

Повтарях си безутешно на ум: « Връбче, ще издържиш…, яж от меда, трябват ти сили. Бъди позитивен…, веднъж нали успяхме! С теб съм…, ще се върна! » 

Да, но бях далече от него. Не оставаше друго, освен да тичам надоло за помощ.

Спуснахме се слепешката по склона до Влахина река. Оставих багажа си на французите и се затичах надоло по долината, същата, която бяхме изминали с Йетте преди година. « В Кресна има телефон. Директорът на Спасителна служба в София ни познава, ще изпрати печени алпинисти. Приятелят ми е жив! » – опитвах да се убеждавам в движение.

Надбягвах се с времето. Високо горе през чернилката се прокраднаха няколко слънчеви лъча. В първия шумящ поток натопих пресъхналата си уста и лицето, после цялата си запалена глава. Природата наоколо заглъхна – шумът на потока, бученето на планината, всичко замря и във въздуха прозвуча отново познатото от Каикохе « всичко е наред ». Върбан, Животът, Смъртта, стръкчетата трева наоколо повтаряха с мен: « всичко е наред ».

« Банчо! Банчо! » – хълцах от болка и радост. Тичах надолу и повтарях: « Всичко е наред! », сякаш заедно с невъзможното всичко друго беше възможно. 

От Софийска Спасителна Служба сух канцеларски глас отговори, формално и съвсем лаконично: « Не се бъркаме на спасители от друг район! Ще подадем веднага сигнал в Разлог, а колегите ще поемат грижата. Районът е техен! » 

Тряснах телефона и завъртях на Кузман, който обеща да тръгне веднага. Ще се срещнем в гората при колата на французите.

Красноречивият ми вид ускори стопа и пристигнах преди Кузман, ала местните милиционери, закотвени до колата на Жерар, ме арестуваха. 

– Некой да се трепе о планината, а ти к’во си правил со тез французи. Брей, само ни създавате проблеми, да зна’ш! На нас и на спасителите! Они са веке в акция. Теб ке требе да задържим. – развика се поручика на местен диалект. 

Вече щях колабирам, когато Кузман пристига с негов приятел, неясно познанство от спец службите « УБО*». Двамата донесоха ултрамодерен скиорски екип и за мен. Милиционерите козируваха и тихомълком се оттеглиха. Към полунощ в хижата заварихме спасителите налягали на топло в общата спалня.

( * Бел.а. Управление за безопасност и охрана) 

– Ба, па той нема да е жив! – беше реакцията им – Най-добре шъ е утре на светло… Ше го изровим…

Занемях. Кузман откачи значката си на спасител и демонстративно я захвърли. Хапнахме набързо и продължихме сами към билото. 

Ниско долу зад нас виждяхме да мигат светлинки от фенерчетата на спасителите, явно стреснати от случилото се. От инцидента бяха изминали двадесет и четири часа.

Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главобол, умора, световъртеж, закрещях отново името на приятеля си. Без отговор. 

Въжетата, с който разполагахме се оказаха недостатъчни, за да слезем в пропаста. Поради аларма за нов фронт отрядът от Разлог за срам и резил се оттегли, на всичкото отгоре батериите на станциите им били спаднали. Върбан остана сам.

В София ме посрещнаха като мизерен, слабохарактерен тип, убиец на приятеля си. Родителите на Върбан, които ни имаха за братя, сега отказаха да ме видят.

Времето се влоши и не позволяваше на акцията да продължи. Вдигна се голям шум. Мобилизираха военните. 

Изтече седмицата. Военните свалиха тялото в гората. Върбан беше счупил плаващо ребро и заради затруднено дишане е издъхнал още през първата нощ. 

Държах ръката на приятеля си за последен път, ледената и жива, познавах я като своя. Линиите на живота в дланите на двама ни бяха добре очертани и еднакво дълбоки. Полагаше ни се дълъг живот. 

Стоях безмълвен до него в снега и му обещах да живея за двама. 

Казват, че малко преди разпукването на зората, нощта става най-черна. Мракът в случая беше тотален. На погребението не ме допуснаха. В частна лека кола, гарирана до Централните Софийски гробища, стоях зашеметен, в очакване при първа възможност да се промъкна до гроба на Върбан. Близка на семейството притичва до колата специално да ми каже, че заслужавам същата участ.

Като допълнение на всичко това, в местен вестник пишеше как приятел блъска приятела си в пропаст, защото отказал да стане диверсант. Дали беше подход да ме държат в напрежение или го правеха от примитивна лошотия, беше все едно. Злините бълваха отвсякъде като вериги на подтискани страдания, наследени от поколенията ни от векове. Усещам ги като затягаща се примка.

В тази безкрайно дълга седмица, когато животът и смъртта се сляха в едно, видях как хората могат да бъдат безмерно ужасни, невероятно повърхностни и съвсем рядко истински прекрасни! Болката затваря и озлобява човека. Помага ни само непреднамерената добрина. Тя осмисля живота! »

 

След погребението, на което не ме допуснаха да присъствам, Кузман се прибра на връх Мусала, а Доминик, целия в херпеси, скри болката си без да се обажда. Само татко ме прегърна, убеден, че съм направил възможното за приятеля си.

 

Приготвях си багажа, когато по радиото съобщиха за пожар на връх Мусала. Имало силен вятър. Пламъците, предизвикани от искрене на вътрешен кабел, се развили твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея една цяла епоха на щастливи полети и неудачи.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Кузман и Мусала

 

През годините 1973-83 за някои от нас, търсачи на свободни валенции, по щастливи обстоятелства връх Мусала се превърна в оазис, изразяващ свобода. Рушехме границите, наложени от режима и града. Бяхме се намерили няколко  интелектуалци със свободен дух, търсещ изява.  Родителите ни бяха показали планината като спасение без участие в групировки и организации под егидата на единствената управляваща партия. Невъзможното ни стимулираше и в желязната система на режима опитвахме без да  афишираме да създадем  някакъв свободно дишащ микро климат. Мястото беше връх, над него – безкрайния небосвод, а хоризонтът с винаги различните изгреви и залези, свързваше крайното при нас с отвъдния въображаем безкрай, обърнат в мечти. Фантазията, която ни водеше, повдигаше температурата на изгарящите ни въпроси зад границите на възможното, залутани между свобода и детерминираност, между дух и материя, между крайно и безкрайно, между правото на избор и наложените догми.

                                                      / От Мусала към Пирин /

Откривахме езика на птиците и дивите кози. Вслушвахме се в безграничните истории на вятъра. Звездите на плечният път ни отвеждаше в извънземни светове. Бяхме приятели със снежни виелици и  бури, лятото с  цветя и потоци, дишахме свободно без микрофони над главите, пишехме стихове, градяхме планове. Страстта да превърнем невъзможното във възможно ни служеше за екипировка. Безпристрастната природа ни вадеше от градската незадоволеност, предлагаше ни живота в естествения му вид.

                                                        / Ястребец, на път към Мусала, 1982 /

Пътят към мраморното било на пирин от Предела до Мелник  минаваше през Мусала. За Алпи, Хималаи не мечтаехме – те бяха за определени другари, на които не завиждахме. Местната вертикала ни беше достатъчна.

                                                                                     / Поглед към Витоша /

На върха  почти инкогнито се разполагаше станцията “Космична”, предназначена за физици, военни и метереолози. Лифтове за нагоре не бяха строени. Покорителите на върха изпиваха по чай в малката приемна на метереолозите. Принадлежност на БАН сградата криеше в утробата си арсенал от гайгер-мюлерови броячи и необходимите уреди за изследване на космичните лъчи. Станцията се обслужваше от домакин и  физик, привилегирован да изследва небесни загадки.

Сред човешкото еднообразие се раждат и индивиди, без които животът би станал бездушен и монотонен. Кузман, домакинът на Космична беше един от тях. Станахме приятели както се получава между птици с еднакви перушина, които летят заедно.

                                                                                      / Кузман, 1980 /

Въжето и мотора от БАН, предназначени за изтегляне на вода от езерото под върха до Космична, затвърди връзката ни, защото Кузман го преобрази в лифт за ски по улеите под върха, изработи тегличи и сподели с нас  произведението си.  С таланта си  добави към лифта телефон и прожектори за нощни постижения. Получи се микроклимат за свободно творчество и рафинирано епикурейство. Метереолози и военни също ни приеха гостоприемно и имахме чудесни моменти заедно, след което излизахме « да си играем на двора », както майката на Кузман наричаше планината наоколо. На осемдесет години тя дори ни направи компания да вземе първия си урок по ски. Накратко “дворът” и Космична ни осигуриха полетите, от които се нуждаехме.

                                       / Върбан със собственоръчно ушити колани от плюш за завеси, 1979 /

Но живот без препятствия губи от колорита си. Един следобед наред с усилията да рисуваме по пухкавия сняг, въжето на лифта се скъса. Кузман се приготви да ни даде с приятеля ми Върбан урок по свързване на метално въже. Петър плет плете, ние бяхме трима, увлечени в новото си занимание. Високо горе северозападния вятър се засили и  красиви завихряния натрупаха сняг по козирките на върха. Побързахме, но както винаги  табиетлийски, с малко водка, за да превърнем трудностите в удоволствие. Силният пукот ни изненада и заформилата се при върха прашна лавина, без да ни изчака ни заля и понесе със себе си.

                                                                            / Мястото на  лифта /

Хора, несвикнали със силните усещания сред природата, ни обвиняват в невнимание и с право.  Адреналинът предзикан от усещането на риска е дрог, който всеки алпинист търси да повтори. По пътища и автомагистрали катастрофите са по-чести. Усещането е незаменимо, изпълва с благодарност към живота.

За миг, спонтанно, преди да ни залее бялата маса, дали  изреках “благодаря” не знам, но имах усещане  за благодарност.

Като деца обичахме морските вълни да ни завъртат и изхвърлят на брега. На какво  благодарих в този фатален момент, вероятно на вкусеното дотогава от живота.

Изплувах като делфин, устата отворена, пълна до гърлото със сняг.  Треперех неудържимо. На броени метри изпод снега  изригна и Върбан и се развика на трудно разбираем език, най-вероятно това, че сме глупаци. Кузман на стотина метра по-високо се провикна ободряващо : « как сте бе момчета? » Въжето от лифта се  заплело в обувките му, снегът го « обходил здраво »! Счупено нямахме. Шокът от удара и студа ни разтресе с удивителна амплитуда. Лавината ни беше отнела всички такъми. Над лявото ми слепоочие туптеше издутина. Майка Космична ни очакваше петстотин метра по-виско. Северният вятър по ръба ни грабна в ледената си прегръдка. Движението  ни раздвижва кръвта, животът ни очакваше  горе, на върха.

                                                        / Пътя към върха /

Положиха ме на масата за пинг понг. До главата ми кофа сняг за подутината, от другата страна тенжара с бульон от домашна кокошка – за сила. Върбан и Кузман накуцват съучаснически наоколо. Обещаваме си мешана скара и бутилка Мелнишко на Песако в Боровец.

В Първа Градска Болница решават, че съм преминал през комоцио, за което се полага месец домашен отпуск. Уговорката е да кротувам на тъмно. Седмица след това се върнах обратно горе при Кузман на леч при орлите.

                                                          / Алпи, 1985 /

Mussalla Ivan                                                     /Обратно към Мусала без Космична, 2013 /

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: