Върбан – из преживяното 1983 година

Ето какво бях написал в една тетрадка след последвалото най-кошмарното денонощие в живота ми:

« Преспахме ниско в гората под хижа Яворов в колата на Жирар. Кристално ясна зора ни вдигна на крак сред аромата на вековни пирински мури, надиплени в бели одежди. Клоните на боровете, натежали от сняг, пропукваха загадъчно и изливаха роища снежинки, искрящи от няколко прокраднали се лъчи на ранното сутришно слънце. Планината се будеше, радостна да ни приеме. 

Със ските кръстосвахме следи на горски обитатели и бавно набрахме височина. Подминахме хижата, намалихме ритъма и с Върбан се заговорихме за последните си преживявания. Беше ясно, че ако ме оставеха да се оженя, проблемът с неговата робия в Либия щеше да се разреши много бързо и щяхме да се съберем в Париж. 

Следвахме следите от ските на французите пред нас.

– Досега никой не ни е правил партина, нали Чоче? – опитвах да повдига духа на приятеля си, който усещах унил. – Потръгва ни, да знаеш. Така ще бъде занапред!

– От твоите уста в Божи уши, Чоче. – промълви под сурдинка Върбан. 

– Върбе, ще успеем! Ако не, ще продължаваме, докато стане! Хайде, позасмей се най-после!

Върбан беше такъв, свръх чуствителен, за разлика от мен по-реалист, което ни допълваше. Стигнахме до премката, където ни очакваха французите. На тях по друга причина, стана ясно също не им идваше до смях. Откъм хоризонта над Югославия се очертаваше тънка черна ивица. До заслона Баюви дупки нямахме повече от два часа. Дали се задаваше фронт? Щяхме ли да го изпреварим? Жерар мълчаливо извади термус с чай, Върбан буркан с мед. Чертата на хоризонта остана една и съща. 

Намирахме се на най-красивото и опасно било от българските планини. За нас беше върховно и любимо място за зареждане на батерии. След набраната височина не се решавахме да се върнем обратно. Избрахме да продължим.

Преди три години по същите ръбове с Върбан ни застигна снежна буря. Нямаше видимост. Електичество жужеше от всички страни. Заровихме ски, щеки, всичко метално в снега. Вкопчени един в друг прекарахме ноща на триста метра до заслона. Пяхме, рецитирахме, бихме си шамари, за да не заспим. Песните ни се губеха в тътена на бурята. Бялата смърт ни докосна без да ни прибере.

Дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене, Върбан продължаваше да е неспокоен. В раницата си носех прясна пъстърва, при Върбан имаше домашно вино, да не говорим за лакомствата в багажа на франсетата. До заслона оставаха броени метри.Чертата на хоризонта надебеля. Този път бяхме четирима! 

Чертата се превърна в черна вълна. Заля ни вълна от сняг с буреносен вятър.Вързахме ските на раниците и стъпка в стъпка продължихме по ръба максимално встрани от козирката. За връщане не можеше да се говори.

Жерар водеше партината, Върбан след него със ски и щеки в ръцете. Забождаше ги при всяка крачка и това ме дразнеше. Извиках му да ги стегне на раницата, да си освободи ръцете. 

– Нещата се повтарят! – бяха последните му думи. 

– Пъстървата е вече в тигана! – изкрещях в отговор.  

Козирката под нас се отлепи. Вкопчих се в скалата, единия крак в пропастта. Доминик и Жерар ме издърпаха внимателно. 

– А Върбан?! Върбан беше долу!  

Надвесен над пропаста закрещях заедно с виещия вятър: « Банчо! Банчо! » 

Дочухме познатия глас. Беше жив! Поисках да скоча при приятеля си. 

– Ти си луд! Заминавате и двамата в пропастта! – извикаха в хор французите.

– Трябва да издържиш! Ще дойдем! – изкрещях, за да кажа нещо. 

Влязахме в заслона. В мълчанието, виещият вятър звучеше зловещо. 

На развиделяване бурята утихна, но мъглата остана непроницаема. Имахме нужда от помощ. Повтарях си безутешно: « Връбче, ще издържиш…, изяж меда… Бъди позитивен…, веднъж нали успяхме! С теб съм…, ще се върна! » 

Да, но не бях до него. Оставаше да тичам надоло, за помощ.

Спуснахме се към Влахина река. Долу при реката зарязах французите с багажа и поех по долината, същата, която бяхме изминали с Йетте преди година. « В Кресна имаше телефон. Директорът на Спасителна служба в София ни познава, ще изпрати печени алпинисти. Приятелят ми е жив! » – убеждавах себе си без да спирам.

Надбягвах се с времето. Няколко слънчеви лъча пресякаха чернилката високо горе с надежда за края на фронта. Спрях до първия шумящ поток да натопя пресъхналата си уста. После лицето. И запалената си глава. Преди да хукна отново нещо ме спря. Шумът на потокът, бученето на планината, всичко замря. В главата ми като от свише се наложи едно: « Всичко е наред ! » Върбан, Животът, Смъртта, Природата всички във взаимно съгласие повтаряха: « Всичко е наред ! ». Стръкчета трева, едва поникнали, два-три минзухара, едва подали глави, потокът, птичите гласове, всички заедно се провикнаха: ВСИЧКО Е НАРЕД ! 

« Банчо! Банчо! » – хълцах без да знам дали от радост или от болка. Затичах се с думите като в транс: « Всичко е наред! » Заедно с невъзможното сякаш всичко беше възможно.От Софийска спасителната служба канцеларски глас ми отговори лаконично и съвсем формално: « Не можем да се бъркаме на спасители от друг район! Ще подадем веднага сигнал. Спасителите от Разлог ще поемат грижата. Районът е техен! » Тряснах телефона. Обхвана ме нова паника. Обадих се на Кузман да тръгне към Предела, а аз продължих на стоп към мястото в гората при колата на французите.

Видът ми беше достатъчен колите да ме качват. Пристигнах преди Кузман, ала местни милиционери, закотвени до колата на Жирар, побързаха да ме арестуват. 

– Некой да си се трепе по планината, а ти какво правиш с тези французи. Само ни създавате проблеми! На нас и на спасителите! Они са вече в акция. Теб ще требе да задържим. – развика се поручика на местен диалект. 

Бях на път да колабирам, когато Кузман дойде с негов приятел, неясно по какъв начин, но за късмет от спец службите на УБО. Със себе си носеха включително и за мен ултрамодерен скиорски екип. Милиционерите изкозируваха и тихумълком се прибраха. Към полунощ в хижата заварихме другарите спасители сгушени на топло в общата спалня. 

– Ба, па той нема да е жив! Утре на светло, че го изровим. – беше тяхната реакция.

Нямах думи. Кузман захвърли демонстративно значката си на спасител, хапнахме набързо и продължихме към билото. 

Изминало беше цяло денонощие. Далеч зад нас замигаха светлинките на уплашените спасители.

Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главобол, умора, световъртеж, закрещях отново името на приятеля си. Този без отговор. С материала, който разполагахме беше невъзможно да се спуснем в пропаста. Поради аларма за нов фронт отрядът от Разлог не стигна до нас. Върбан остана горе. Сам.

В София ме посрешнаха като мизерен, слабохарактерен тип, убиец на приятеля си. Родителите на Върбан ни имаха за братя, а сега отказваха да ме видят.

Времето се влоши без да позволи на спасителите да продължат акцията. Вдигна се голям шум. Мобилизираха военните. Изтече цяла седмица.

Военните свалиха тялото в гората.Върбан със счупено плаващо ребро и затруднено дишане беше издал дух още през първата нощ. За последен път държах ръката на приятеля си. Ръка, която познавах като своя. В дланите си имахме дълбоки, добре очетани линии на живота. Полагаше ни се да живеем до дълбока старост. Ледената ръка на Върбан се запечата като жива в моята. Обещах му да живея за двамата.

Малко преди да се разпука зората казват нощта е най-черна. Мракът в случая беше тотален. На погребението не ме допуснаха до гроба. В частна лека кола, гарирана до централните гробища в София чаках смазан, зашеметен, готов при първа възможност да се промъкна до гроба, да запаля свещица. Близка на семейството на Върбан дойде специално да ми каже, че заслужавам същата участ и щяла да ме споходи същата съдба.

В местен вестник написаха как приятел бута приятела си в пропаст, защото отказвал да стане диверсант. Дали беше подход да ме държат в напрежение или от примитивна дивашка лошотия, беше ми все едно. Злини бълваха отвсякъде. Вековните вериги от наследени,  подтиснати страдания си казваха думата.

В тази безкрайна седмица животът и смъртта се сляха в едно. Хората можеха да бъдат безмерно ужасни, невероятно повърхностни и рядко истински прекрасни! Болката затваря, озлобява повечето хора. Помага само истинската добрина, само тя носи радост и осмисля живота! » 

Приготвях си багажа, когато по радиото съобщиха за пожар на връх Мусала. Имало силен вятър. Пламъците, предизвикани от искрене на вътрешен кабел, се развили твърде бързо.

Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея една цяла епоха на щастливи полети и неудачи.

Съпроводен от баща ми, с допотопен куфар в ръка и любимата си стара раница на гърба, взехме трамвая на улица Витоша в посока на мръсната сива сграда на Софийската Централна Гара. 

На 33 години, успях да провокирам обстоятелствата, имах късмет да мина между капките и се приготвих да скоча  в неизвестното. Нямах конкретна програма. Този път бях женен. Поех дълбоко въздух и скочих.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Кузман и Мусала

 

През годините 1973-83 за някои от нас, търсачи на свободни валенции, по щастливи обстоятелства връх Мусала се превърна в оазис, изразяващ свобода. Рушахме границите, наложени от режима и града. Бяхме няколко  интелектуалци със свободен дух, който търсеше израз, надежди, които таяхме в себе си. Родителите ни бяха показали планината като спасение и без участието в групировки и организации под егидата на единствената управляваща партия. Невъзможното ни стимулираше. В желязната система на режима опитвахме без да го афишираме да създадем  дишащ микро климат. Мястото беше връх, най-високия на Балканите. Над него – безкрайно небе, слънце, луна, звезди. Линията на хоризонта свързваше крайното при нас с отвъдния  въображаем безкрай във форми, мечти, светлини. Фантазията, която ни водеше, повдигаше температурата на изгарящите ни въпроси зад границите на възможното в  лутане между свобода и детерминираност, между дух и материя, между крайно и безкрайно, между правото на избор и наложените догми.

                                                      / От Мусала към Пирин /

Високо горе  откривахме езика на птиците и дивите кози. Вслушвахме си в безграничните истории на вятъра. Млечният път ни отнасяше в извънземни светове. Сприятелявахме се с  виелици и снежни бури, лятото с  цветя и потоци, дишахме свободно без микрофони над главите, пишехме стихове, градяхме планове. Страстта да превърнем невъзможното във възможно ни служеше за екипировка. Безпристрастната природа ни вадеше от градската незадоволеност, предлагаше ни живота в естествения му вид.

                                                        / Ястребец, на път към Мусала, 1982 /

Пътят към мраморното било на пирин от Предела до Мелник  минаваше през Мусала. За Алпи, Хималаи не мечтаехме – те бяха за определени другари, на които не завиждахме. Местната вертикала беше достатъчна, човек може да се чуства свободен и в затвора.

                                                                                     / Поглед към Витоша /

На върха конфортно и почти инкогнито се разполагаше станцията “Космична”. Това място беше предназначено за физици, военни и метереолози . Лифтове за нагоре нямаше. Покорителите на върха изпиваха по чай в малката приемна на метереолозите. Принадлежност на БАН, Космична криеше в утробата си арсенал от гайгер-мюлерови броячи с всичко необходимо за изследване на космичните лъчи. Станцията се обслужваше от домакин и  физик, привилегирован да изследва небесни загадки.

Сред човешкото еднообразие се раждат и индивиди, без които животът става бездушен и монотонен. Кузман, домакинът на Космична се оказа индивид. Птици с еднакви перушина летят заедно, а приятелството, когато се получи е естествено както природата.

                                                                                      / Кузман, 1980 /

Въжето и мотора от БАН, предназначени за изтегляне на вода от езерото под върха до Космична, затвърди връзката ни. Кузман изработи тегличи и сподели с нас заедно с произведението си  улеите под върха. Споделената радост е двойна. С таланта си той добави към лифта телефон и прожектори за нощни постижения. Получи се микроклимат за свободно творчество и рафинирано епикурейство. Метереолози и военни свикнаха с нас, приеха ни гостоприемно. В създаденото безвремие смесвахме поезия с философия, болящите въпроси с песни, след което се освежавахме в пухкавия сняг по улеите под върха. Излизахме « да си играем на двора », както майката на Кузман наричаше планината наоколо. На осемдесет години тя  не се отказа да ни направи компания и да  вземе първия си урок по ски. накратко “дворът” и Космична осигуриха полетите, от които се нуждаехме.

                                       / Върбан със собственоръчно ушити колани от плюш за завеси, 1979 /

Но живот без препятствия губи от колорита си. Един следобед наред с усилията да рисуваме по пухкавия сняг, въжето на лифта се скъса. Кузман се приготви да ни даде с приятеля ми Върбан урок по свързване на метално въже. Петър плет плете, ние бяхме трима, увлечени в новото си занимание. Високо горе северозападния вятър се засили и наблюдавахме как красиви завихряния трупат сняг по козирките на върха. Споделяхме скътана бутилка с водка и бързаме, както се казва табиетлийски, както винаги  да превърнем трудностите в удоволствие. Но повечето е винаги враг на достатъчното. Заформилата се при върха прашна лавина ни изпревари. Звукова вълна със силен пукот ни изненада и удари преди снежната маса да ни поеме и завърти.

                                                                            / Мястото на бившия лифт /

Хора, несвикнали с планината, ни обвиняват в невнимание без да си дават сметка за силни усещания, които изпитва човек в опита да се слее с природата. Добрият планинар съзнава рисковете, това влиза в надпреварата между усещането спрямо природата и себе си, самата тя нехаеща за действията ни. Удоволствието от поетия риск е дрог, който иска да се повтаря. По пътища и автомагистрали катастрофите са по-чести. Високо горе усещанетое незаменимо и изпълва с благодарност за силните моменти. Страхът от риска е по-слаб от чуството на радост и усещането извън различните програми и детерминизми в града.

Спонтанно за миг с поглед нагоре изреках или имах усещането за нещо подобно на “Благодаря”. После пухкава бяла вълна.

Като деца обичахме по-големите морски вълни да ни въртят и изхвърлят на брега. На какво точно благодарих в този фатален момент, вероятно на вкусеното от живота.

Без мярка за време изплувах като делфин устата отворена, пълна до гърлото със сняг, проникнал навсякъде. Треперех неудържимо. После на броени метри Върбан изригна изпод снега и се развика нещо неразбираемо. Кузман на стотина метра по-високо се провикна с мелодичния си глас : « как сте бе момчета? » Въжето от лифта се беше заплело в обувките му, снегът го « обходил здраво »! Счупено нямахме. Шокът от удара и студа ни тресеше с удивителна амплитуда. Планината ни отне всички такъми. Над лявото ми слепоочие туптеше сериозна цицина. Спасението беше на петстотин метра по-високо в майка Космична. Северният вятър по ръба ни грабна в ледената си прегръдка. Движението  раздвижва кръвта, животът бешенагоре на Мус-Аллах. Аллах е велик, ние също, щом сме живи!

                                                        / Пътя към върха /

Полягат ме на масата за пинг понг. До главата ми кофа сняг за подутината, от другата страна тенжара с бульон от домашна кокошка за сила. Наоколо Върбан и Кузман накуцват съучаснически. Обещали сме си мешана скара и бутилка Мелнишко на Песако долу в Боровец. В Първа Градска Болница намират преминаване през комоцио, за което се полага месец домашен отпуск. Всяко сянка носи светлина в себе си. Уговорката е да кротувам на тъмно. Седмица след това се връщам обратно горе на леч при орлите.

Казват, че нещастието никога не идва само. Две години след инцидента на Мусала козирката над пропастта при Баюви дупки в Пирин се счупи, оживя само един от нас. Загубих приятеля си Върбан. През същата година Космична станция се запали и изгоря. Няколко месеца след това хоризонта се отвори и заминах  за Франция. Така завърши куатрочентото на връх Мусала, най-хубавата част от живота ми. С Кузман, Върбан и няколко луди глави, търсещи красота и свобода. Кузман си остана индивид и добър приятел.

                                                          / Алпи, 1985 /

Mussalla Ivan                                                     /Обратно към Мусала без Космична, 2013 /

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: