Жената е по-голяма от Океана, защото е неизмерима. Единствени поезията, музиката, скулптурата… докосват неизразимото.

Да не се удавим в този океан е цяло постижение. Във Франция популярна песен казва: “жената е бъдещето на мъжа”. По-смело може да се добави: жената е настояще на мъжа – да изгоним страха, от който се правим на големи мъже. Жените пък ни отмъщават с каквото могат.

“Когато видях първата си жена гола, останах много учуден”, казва Уди Алън. И аз не преставам да се чудя, дори когато са облечени. Не съм студиен фотограф и тук-там свенливо ловя каквото виждам…

Покойният Илия Бешков казва “Жената цели да продаде най-скъпо това, което най-малко цени в себе си.” – да, но отново  търговски маниери, повик за „обърнете ми внимание, не съм това, за което ме мислите…“. На пръв поглед, колкото сме по-независими от жените, толкова повече можем да им даваме или вземем, както и те на нас. Парадоксално обаче е точно обратното. В това се крие мистерията на истинските връзки. Жената стимулира мъжкото в нас, без което самата тя не би могла да изрази женствеността си. Духът и материята не биха се свързали, ако я нямаше тази амалгама от взаимно провокиране на качества. Очевидно океанът не е за притежаване, както и ако се удавим, алхимията се разваля. Най сладкото и продуктивно напрежение се намира на границата между търсена и осъществена връзка. Възможност за взаимна свобода и развитие на обичта във всеки. Да влиза винаги кислород в това „още“…

Ева хваща ръката на Адам и го пита “Обичаш ли ме?” , а той отговаря: “Имам ли избор?”. Та нали именно Ева ни прави хора, това да опитаме от Дървото на Познанието, да се откъснем от животинското, да се опътим към осъзнаване и откриване на живота. Какво по-идиотско от страна на църквата да определи този първи човешки жест като първороден грях…