Бруклин | Иван Пастухов

Ню Йорк – Ню Йорк

окт. 10
2010

Разликите между хората ни обогатяват, те ни помагат да разбираме по-добре себе си, една от причините след всяко пътуване пътуване да се връщаме обогатени.

В Ню Йорк първото нещо, което ви грабва, е невероятната енергията на града. Космополитният начин на живот на жителите ви задължава да си сверите часовника или да блокирате и да си отидете объркани.

Изложбата, която направих в София по случай годишнината от 11 септември – „Времето е от вашата страна“ – с фотографии от Ню Йорк, показва именно силата на града. Спрямо другите градове по света, тук животът протича най-напред във времето. Всичко става по-бързо, под добре измерен контрол. Хората живеят с по-малко илюзии или в делир, при необходимост са заедно, но най-често сами със себе си.

Поради грешка в полета, пристигам в три през нощта. Летището е безлюдно, снимам бързо и скачам в жълто такси с усмихнат черен. Избираме хотел на Парк Авеню, където предварително съм наел апартамент. Регистрира ме любезна черна дама. Доброто посрещане, малко сън и богатата закуска на сутринта, изтриват умората от нощния полет.

От малкия ми апартамент на 16-тия етаж има чудесна гледка. На покрива има шадраван и многобройни дървета, ниско долу пищят сирени, пред очите ми могъщи небостъргачи свързват небето с земята. Свежият морски полъх се пропива в клетките ми, възбудата, която ме обхваща се слива с енергията на града. Слизам да снимам, без програма.

Няма град по-лесен за ориентиране от Ню Йорк, но аз обичам да спирам минувачите, да задавам въпроси, повод за физически контакт. Жителите на града са с различни корени. Думата чужденец няма тежест в този град на крайности, умиротворени в ред и кодове с широки граници. Тук времето не тече, а лети. Който не издържа на ритъма, не остава или дава багажа.

“Това ли е сърцето на Сохо?”, питам забързан елегантен мъж в крачка. “Уф, ха-ха, сърце ли казахте? В този град сърце!?” Смехът му е сърдечен и това е разликата спрямо забързаните европейци със строги физиономии (но не всички). Двете Лайки под мишниците ми го интригуват, пита ме какво снимам. “Обичам фотографията…, привличат ме автентични неща, търся есенцията, душата на града… ” – казвам малко претенциозно, със славянска сладникавост, ще ме вземе за някой хахо… “Ха-ха..”, продължава да се смее човека. “Есенция, та и душа…! Точно тук не съм ги срещал, му boy…” – “boy“, мисля заради белите ми коси. Смеем се и ми показва къде има интересни галерии за изкуство и фотография. Забравям адресите и продължавам напосоки. Усещането от контакта беше по-важно и оставям нещата да идват сами.

Чарът на Париж се усеща в двайсет геометрично разделени квартали, всеки с различна физиономия. Тук физиономиите се сменят в по-голям мащаб . Ню Йорк не е Америка, Гтой е град-държава, единствен по рода си, обитаван от всички дяволи и ангели на земята. Има пет общини в квартали, които променят непрекъснато кожата си, винаги нова и невероятно здрава, излъчваща енергия и невъзможност. (Характерно за незавършения Хомо Сапиенс.) Абсурдът кара хората да са по-широко отворени и да напредват по ръба на възможното. Това прилича на лаборатория за човешки експерименти, в която хората са заедно, едновременно чужди и оптимално организирани, за да успеят. Успехът на всеки е успех за всички и обратно. Който не издържа, изчезва без да пречи. Маргиналните живеят по свой начин, което влиза в контрастите и чара на града. Националностите са групирани според фолклора и културата им. Всеобщата енергия увлича магически и формира израза на гордите нюйоркчани, за които дух и материя са едно и също нещо. Аматьорството е изключено. Всичко трябва да е на място, а когато не е, получава се 11 Септември (2001-ва година), което вкара човечеството в нова епоха.