Фотография и Изкуство

Очите на всеки виждат с различен поглед, съответно  различни истини. Всеобща истина няма. Ако съществува такава, тя не е в обсега на нашите усещания. Което не изключва всеки да разполага с частица от нея. Изкуството ни помага да се протегнем отвъд привидния свят.

Когато снимам нямам определена мисъл, не търся истина, не сравнявам, не определям случилото се в момента. Всяка мярка ограничава фотографските плановете, прави разказаната история изкуствена. Мярката за идкуство не е в истинност, а в чувство за безвремие, пространство и време се сливат в усещане, в което  еманентно и трансцендентно, временно с безвлеменно са заедно. Красотата е недвусмислена, неопределима и различна за всеки, тя отваря, променя, помага ни да дишаме различно. Въздишката след болка разведрява, но от красивото губим дъх. Грозно, сбръчква, задушава, разболява, а “Красотата ще спаси света”, се провиква Достоевски. Красивото, различно за всеки, в даден момент се превръща в недвусмислено красиво.

Светът, винаги различен, се пресъздава във всеки миг, преустройва,  минава през хармония и разбърква, за да преустрои отново… В момента на хармония кадрираме,  клик и мигът е уловен.

На изложените фотографии: площадите Бобур в Париж и Тиан Ен Мен в Пекин. В даден момент хората се подреждат в хармония, следва видим хаос и нов, винаги различен момент отново в хармония…

Очевидно, за да уловим мига, трябва да сме забравили себе си, свободни от диктатора, налагащ “истини”. Да излезем от клишетата на за- или на-ученото, наложено и циментирано в закони и претенции. Вътрешният усет се слива с външния свят. Осъществена, тази връзка създава винаги нов език, нова поглед, творчески  –  изкуството е винаги различно, винаги ново.

Големите портретисти изчакват момента, когато лицето изразява частица истина, вътрешна хармония, красота, присъщи на всеки. Децата, примитивните хора без претенции, възрастнитеу доволни от живота, както и добрите артисти, истински в ролите си, те са по-лесни за фотографиране. Но в добрата фотография най-вече е постигната  връзката между вътрешната истина на фотографа и тази на обекта.

В изложението през месеците февруари – март тази година, Европейската Къща за Фотография в Париж отдели цял етаж за Henry Huet, снимал в продължение на двайсет години войната във Виетнам. Показаха фантастични черно-бели тиражи-икони, в които погледът на фотографа, забит в реалния ужас на войната, в лицето на смъртта без да товари впечатлява подобно на иконите на Капа – и двамата са направили смъртта привидна.

Светът е това, което погледът и действията на всеки прави възможно. Зад многообразието на добрия фотограф стоят зрителите с погледите си самите те, превърнати в творци. По същия начин в литературата, музиката…, във всички изкуства ролята на твореца е да събуди творчески усет във всеки, търсещ кислород извън конформизма на съответната епоха.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: