/Kukery, Pernik, Bulgaria/

Тя ме иска, аз по нея,

Мир не зная, луд лудея.

Аз от стара майка крия,

Тя от татко – зъл бекрия.

Че сърце глава не пита,

То е птичка дяволита:

Дето иска се пилее,

Дето иска, там ще пее… П.К. Яворов

Тази година салонът Пари Фото в Гран Пале, въпреки напреженията с терористите, е още по-успешен от всички предишни. Благодаря на загрижените читатели на блога, които ми се обадиха. Сякаш е необходимо е разтърсване, за да си покажем до каква степен държим едни на други.

В настоящата подтисната атмосфера показвам само няколко фотографии в деня на откриването.

И добрата новина: котата на добрите фотографи е във възход.

Публикувам блога, въпреки че всички публични места в Париж са затворени. Засега 160 фотографски галерии от цял свят са блокирани в Гран Пале.

В изкуството, въпреки думите бизнес, мода и снобизъм, стоящи на първо място, има винаги бисери.  Съврменото или още поп-изкуство е предназначено да учудва, да обхваща по-широка публика, за да се продава повече.  Допреди седемдесет години изкуството не е било масов продукт. Неговата елитарност е хранила духа на всеки по-чувствителен човек.

Сред 165 галерии в салона, освен шокиращи абсурди, има шедьоври.

Ева и Адел на фотографията от няколко години са се превърнали в необходимо условие за част от артистичните изложения по света.  Те живеят в Берлин, придвижват се в розово бусче, в което имат всичко необходимо, за да се представят като фигури на Съвременното Изкуство. Появиха се анонимно през 1990 година с идеята, че са „Вeginning after the art’s end“ („Начало след края на Изкуството“) и държат да не се знае нищо за тях, включително на кой пол принадлежат. Поемат си разноските сами и не правят бизнес с вида си.

Мяркат се и други екзотични фигури.

Сред екзотично облечените посетители на салона, добрата стара класика също се превръща в екзотика.

                                                                                                    /Милчо Левивев /

Светът във всеки момент се променя и изгражда подобно на тоновете в музиката.

                                                                                           /Кунминг, Юнан/

Звукът свързва бягащите моменти, задължава ни да останем и следваме настоящия момент. Когато снимаме, спираме момента в геометрична статичност според избора на фотографа. Музиката, според величината на композитора и чувствителността на изпълнителя, създава усещане, превръща звуците в картини, разправя истории. Добрата фотография е ненагледна за любителя така, както музиката за ухото на меломана.

В книгата на Жак Атали: “Можем ли да предскажем бъдещето” (продължение на “Кратка история на бъдещето”)  има глава за музиката като изкуство за предсказване на бъдещето. Според Атали музиката на всеки народ помага да разберем погледа на хората към бъдещето. В музикалните  произведения на народите, твърди авторът, колкото повече музикални елементи се повтарят,  по-малка част от хората са обърнати съзнателно към новостите, по-трудно приемат позитивно бъдещето. С други думи, “слушането на музикално произведение, помага да се движим в едно виртуално бъдеще.”

                                                                   /Чон Дзъ Гуън, Сишуан/

Милиард и половината китайци, обзети да преустройват „Центъра на света“ или “Империята в Центъра” (както самите те от векове наричат Китай) живеят с монотонни музикални произведения, повтарящи безконечни, сладникави за нашето ухо ритми. Китаецът по същия начин работи земята, с която е вековно свързан, продава зеленчука, който е отгледал, строи пътища и градове. Чужденецът няма стойност, ако ви се обърне внимание, то е за да се подчертаят успехите в страната и начинанието на всеки.

                                                                       /Чиен Шуен, Юнан/

Въпреки световната експанзията на страната, китайското общество е затворено и задушено, подобно на музиката,  в която усещаме болка и монотонност.

                                                                                 / Кунминг, Юнан /