/ Раджастан, Индия /

                                         / В планината Атлас, Мароко /

Съгласен съм с идеята на Съмърсет Моам, че компанията на овчар понякога понякога може да се окаже по-интересна от тази на някой първи министър. Нямам предвид овчари, които  псуват животните, а обитаваните от жив дух, напомнящи първите пастири – духовни бащи на човечеството.

                                                         / Раджастан, Индия /

                                                       / Планината Атлас, Мароко /

Историята, която искам да ви разправя, е свързана с български овчар от времето, когато окривах Планината.  Понякога се губех и заедно с Природата откривах себе си. Случваше  се вечер да избутам жарта от огъня и да преспя на топлата земя. Рано сутрин, опушен и подмокрен от росата, продължавах щастлив да гоня лъчите на слънцето. По това време  се хвалехме, че в стрната ни има близо 300 слънчеви дни в годината.

                                                               / Каракорум, Пакистан /

                                                              / Гужарат, Индия /

Бях се загубил и прегладнял в една приказна, вероятно най-дива част на Пирин. В такъв момент няма по-хубаво от това да чуете звуците на хлопатари на овце и вика на овчар. По тези места кучетата са половин вълци, но стопанинът им се появи навреме. Беше едър, възрастен, със засукан мустак, сякаш излязъл от вековете. Разбра, че съм гладен и от протърканото си торбе извади питка с пресен сминдух, увита във вестник. Приседнахме до пеещия наблизо поток. Топях залъци от питката в пресния сминдух, овчарят мълчаливо ме следеше с одобрителен поглед и по едно време му стана любопитно накъде съм „ръгнал из пущинаците наоколо“. Мястото беше наистина диво, без пътеки, рядко посещавано от туристи. Разправих как ме тегли зад всяко бърдо и чукар, колко обичам да катеря нагоре към върховете, да следя слънцето как чезне зад хоризонта.

         – Долу се чувствам натясно. Високо горе няма Рамки, няма лошотии. – така му казах и се приготвих  да си тръгвам, а той занарежда:

         – Синко, синко, обичаш го ти, животот!… – Гласът му се смеси с подрънкването на хлопатарите и песента на потока. – Фащаш го ти как си мош, пустио му живот!… – замълча и заклати глава.

         Погледнах учудено, но така си беше. Дори да не знаех за какво живея, понякога имах чудесни преживявания. Сега разсъждавам различно, но тогава не ми беше до това кой какво „фаща“ от „пустио му живот“.

         След кратка пауза овчарят провлачи с мекия си глас:

         – Момче, со се животот, да знаш, помъкнал си я и Нея… тая, дека не се е отървал никой. Oни си одят все заедно – и с очи зареяни в потока продължи. – Па и Светлио! Сè и него си подгонùл нагоре. От чернилката си побегна-ал, зло да те не лòви. Ама Светлио те пази тебе! Насекаде те пази, да знаш… – и след кратка пауза отново – А вълчулята, они са сè насекаде… Бегаш, не бегаш, не мож им убега! – замълча и повтори. – … Ама Светлио, он си те пази тебе. Па ти…, ти требе да си… – и ме погледна втренчено. – Ти сигур си от пазачите! От па-за-чите, кажувам ти…! – повтори, като провлачваше думите. За кои пазачи говореше, така и не разбрах. Изпроводи ме с „Дал ти Бог добро“ – най-хубавите български думи.

         По онова време такива срещи бяха естествени. Езичеството, дори забранено, пулсираше скрито във вените на народа ни. Вертикала на Планината отговаряше на духовното в мен. Без да знам свързвах това с хоризонтала на живота в града. Долу имаше Рамки, задух. Горе – Природа, светлина. Колкото по-високо, по-чиста. Но хлябът в раницата ми и въпросите, които си задавах, въпреки всичко идваха от града. Горе-долу. Така си бях изградил живота. Имаше и други като мен, но както каза овчарят, много от тях влизаха в устата на вълка.  А на какво бях пазител, тогава не можех да определя. Днес защитавам идеята, че човешкото лутане, колкото и да изглежда непродуктивно, не е напразно. Ако можех да бъда пазител на нещо, стига да имах повече качества, бих желал да пазя всичко, което не ни принадлежи.

                                                         / Кашмир, Индия /

                                                                         / Кашмир, Индия /

                                                                  /Гужарат, Индия /

                                                            / Фотографът в долината Чипурсан, Пакистан /

В сайтовете ми ще намерите други пресни фотографии от Гужарат и Раджастан. 

                                                                                   / Непал /

                                                       /с. Делчево /

Каквото да прави, както и да протича животът, през каквито криви и обрати да го поведе разноликата му съдба, човек попада най-вече в характерни за него ситуации. Те се явяват като собствена идентификация – за него те са неминуеми и непреходни. – Карл-Густав Юнг.

И все пак, за да има еволюция, разчитаме на изключения…

                                            / Гужарат, Индия /

Красотата не е красива поради човешко благоволение.

От година на година гротескното става все по-фрапиращо, сякаш да провокира и да се набива по-силно в очите на хората, уморени от проблеми, негативни новини и изкуствени технологии. Тук там шедьовър и отново удар с чук! Съвременното Изкуство, оприличава светът, който живеем – политика, начин на живот, околна среда и всичко, за което се питаме: „как е възможно!?“ В салона правя усилие да се абстракирам от наложени концепции, но без да искам потъвам в лабиринта на абсурда.

Известни автори с високи квоти са предназначени за колекционери, влагащи пари не за подобряване на сгърченият от кризи свят или от добър вкус, а за да се ласкаят от възможността да купят скъпо, да бъдат „оригинални“ и най-вече различни в очите на околните.

Тази „Crashed car“ се продаде веднага, още по време на вернисажа на изложението.

„Олимпиадата на Съвременно изкуство“ празнува своя 40-ти рожден ден. За случая таксите ДДС (TWA) са свалени от правителството на 5.5%. Звучи интересно, особено за артикули от милион и повече евро. Например тази девойка:

Тук евтино няма. ФИАК не е биенале или изложба, а пазар. Нещата трябва да са достатъчно забележителни (да се забелязват), за да облекат с успех хола на вила, банка, хотел… Голямото желязно дърво на китаеца дисидент Ай Уейуей е създадено за интериор. Би било абсурдно да го видим сред Природата в някоя цветуща градина!

Когато влизаме в тази галерия (горната фотография), за да прочетем от кого са двете малки картини в дъното, подът се мърда и внимаваме да не си счупим глезените, а по-възрастните тазо-бедрена става.

Привлече ме контраста между чистото, спретнато момче, забило поглед в своя i-pad и празния, безжизнен поглед на изложената глава. Абсурдно е нали? Притова на скъпо платено място в световно изложение в пъпа на Европа. Момчето печели добре, защото главата с празния поглед ще се купи за стотина хиляди евро.

Две дами, едната на фотография, другата потъната от своя Макинтош. Така минава деня…, а аз опитвам да свържа изкуствения и живия свят в едно.

Всичко е направено професионално, но е плоско, без вътрешен живот.

Завършвам разходката си с няколко дълбокомислени изрази:

Да не пропусна, входът за ФИАК в Grand Palais е само 35 евро.