Икхлеф не е виждал баща си от много време. Пътуваме заедно в планината Атлас и се отклоняваме от пътя, за да изпием чаша чай в родния му дом. Свидетел съм на трогателната, спонтанна, доста динамична среща между баща и син. На бащата не му личат 86-те години, а синът му в разцвета на силите си, се оставя да бъде победен – бащата да бъде винаги Баща.

Майката на Икхлеф сервира “каквото имат под ръка” , а то е повече от вкусно.

Наблюдава ни отстрани и добавя каквото липсва.

Покойната ми баба, дори в град като София, не оставяше човек да напусне дома ни без почерпка.

ь                           /Маракеш /

Джипът минава по малки писти в живописни долини между Средния и Високия Атлас* на път за Анерги, долина на Бялата река. Пътят е в трудно достъпен район в Мароко, доскоро без електричество и телефон, със скътани селца – в земен рай на берберите от клана Аит Сукхман.

По пътя срещаме овчари, тук там къщи със стари глинени покриви, по които грозно стърчат сателитни антени. Не стават за снимане, в планината знам, има скътани съкровища.

След влагите и напрежението в Париж, синьото, безоблачното небе с контур от бели върхове и оцветени от закъснялата есен долини, навлизам в съвсем различна реалност или по-скоро сън.

Тук-там по някой изостанал овчар, стадо от кози, кучешки лай, магарешки рев, петна от сняг върху крехката, измършавяла тревица, такъв е първия ми ден в Мароко.

Всяка година, 71 дни след рамадана, празникът на овцете „Аид“ продължава цяла седмица. Местните се хранят до пресита с овце, агнета и кози. Това ме очаква в берберското село от 600 жители Аит Булман с домакин и шеф на селото гостоприемния Саид. Органичната архитектура на къщите се слива с меката охра от склоновете на Атлас. Стръмни пътеки през превали водят до съседни села в други близки и далечни долини.

Фату, жената на Саид, ме прегръща  като син. Сърдечност, присъща на ориента, където гостът е свещен. Така беше и в България преди години, нося го и аз в себе си.

Поднасят ни зелен чай с мента и много захар. След третата чаша ви става байгън, но има топла питка с купичка зехтин и медец на дъното.

Следва глинено гърне, обгърнато в димяща пара, пълно със зеленчуци, а под тях крехко агънце. Не е необходимо да се питате, всичко е био. Ядем с ръце и с къс хляб загребваме зеленчуци в богатия на подправки сос. Във всяка къща срещам същото гостоприемство, неподправена сърдечност и подобно мен .

Полуизлегнат до догарящите въглени в печката, както правят всички, учитиво облизвам пръстите на ръцете си. В края на вечерята домакинята ми полива да ги измия в специално легенче. Дотук всичко е чудесно, но веднъж вечерята завършена, домакинът тържествено пуска телевизорана на етажерката в дъното на стаята, покрит досега с кърпа. Погледите на всички се обръщат към сладникаво мароканско шоу. За мен това е отрова, за тях развлечение, а за мен пълен контраст след вечерята и следобедния домашен хамам с под, отоплян с дърва, донесени на магарешки гръб от долината… Спасявам се в стаята си и опитвам да не мисля за неминуемия край на традициите.

Събуждам се малко преди да се разпука зората. Имам на разположение магаре, което ще ме отведе до местния сук на десетина километра. Беребери ще дойдат от околните планини, за да продават добитъка си.

Откъснати от света, в тези мюсюлмани няма нищо екстремно. Подобно усещане съм имал и в планините в Пакистан и Йемен, където хората сред Природата все още мислят и живеят различно.

В местното кафене съм единствения чужденец. Каня всички на чай и снимам без проблем.

Прекарвам деня с тези хора, които ме оставят да бъда естествен, както тях. „Не търся истина, търся автентичност“, казва Алехандро Ходоровски. Мисля по същия начин и това търся във фотографията.

В корана гостът чужденец е свещен, но празникът в долината и приятелството ми с обичания от всички Халифа, добавят тези хора да ме приемат като техен.

В тясното дефиле няма пътека. Газя до коленете в студената Бяла река, която през настъпващата късна есен е станала кафява. Обикарям някои по-отдалечени махали. Местните бербери заглеждат фотоапарата ми, но не ме взимат за турист, освен това нали съм „булгар“? Говорим за Истанбул, те се усмихват и ме канят на чай.

Петък е ден за отмора. Приседнал на удобна скала пред джамията (която няма вид на такава), заслушан в молитвите и монотонния глас на мюезина, наблюдавам накладения при реката огън. Близо до голям казан жените тъпчат прането с танцова стъпка. Благодаря на Аллах, мястото е удобно за снимане към реката и към джамията. Само не е ясно, защо Аллах е направил в мюсюлманския свят жените да работят винаги, а мъжете да си почиват?

Саид ме нарича Ибрахим, така му е по-удобно и ме кани да се молим заедно. Овалният камък, който докосва с ръце, после повдига до лицето и сърцето, замества джамията. Саид, доволен от компанията ни, ме кани догодина на празника на селото, когато жените ще танцуват с традиционните си бижута. Аллах Уахед (Аллах е Един) отговарям.

Имам чувството, че доброто и злото, макар изразени по различен начин, са разпределени равномерно по света. Питам се само тук къде се крият лошите духове? В тази долина дали лошотията остава скрита поради празничното настроение? Дали пълните стомаси на по-примитивните хора успиват незадоволеността, омекотяват лошите характери?

Седмица по-късно на няколко стотин километра от това място (в разказ от предишния блог) високо в планината времето се разваля и се налага да се насочим към най-близкия град. С Халифа и магарето с багажа ни пресичаме няколко долини. Срещаме овчари, които този път оставят кучетата си да ни нападнат – „не обичат чуждите елементи“, обяснява спокойно водача ми – „тук е така открай време“. Ниско в долината в края на деня стигаме до селото, където ще преспим. Местен с невздрачен поглед и остър тон ми казва да прибера фотоапаратите си в раницата. Настаняваме се в мрачна, съмнително чиста стая без прозорци. Подават ми малко чайниче с хладка вода да се позамия зад една мръсна ограда, за да съм “по-далеч от женски погледи” и мъжете ме гледат накриво. Следващият ден е петък, не се работи, осъдени сме да останем до събота. Малко преди да си легнем чувам мотора на кола. Моля Халифа да помоли шофоьра да ни закара до близкия град, все едно на каква цена! Щофьорът се съгласява, по тъмно щяло да струва тройно. Събираме си багажа, сбогувам се с магарето, единственото мило същество в тази долина и се упътваме с облекчение към други преживявания.

Доброто и злото са навсякъде, само Аллах е велик, но най-добре е човек да има някой лев в джоба си. Както казва народа “и Господ помага, но в кошара не вкарва!”.

* Атлас, с най-висок връх Тубкал 4000м., е планинска верига от 2400 км между Мароко, Алжир и Тунис.

На 450км от Маракеш пистата се вие към джебела (масива) Сагро в сърцето на планината Атлас в Мароко. Пътувам с надеждата да срещна все още автентични овчари бербери, полуномади, които наесен, преди да падне сняг, свалят стадата си в ниските части на планината. Те инсталират палатките си, изтъкани от черна вълна в някои закътани долини на джебела.

Запознавам се със семейството на Заид от клана Аит Иша, наследници на традициите от племената Аит Ата. Аит означава “сина на” или “семейството на” и подчертава силната семейна и трибална принадлежност на тези хора. На девойката, която ме посрещна със замръзнала физиономия се представям за мюсюлман, турчин. Тя знае думата Станбул. България и Станбул за нея е все едно. Атмосферата олеква, в случая не съм арабин, още по-малко французин, изобщо европеец и “невярващ”. Берберите са мюсюлмани с хилядолетна история, имат по-широк поглед от арабите, но изолирани в планината, са резервирани към външния свят. Това е запазило и автентичността на културата им. Преди няколко века с арабското нашествие, гонени в долините, те са намерили обежище в планината Атлас.

Приет съм гостоприемно. Оставам да приспя при тях с надежда да разбера повече за берберите. На сутринта с водач и магаре търсим Заид, който е вече високо в планината с голямо стадо кози.

По пътя минаваме покрай сграда, която се оказва училище с чинове, черна дъска и група ученици. Симпатичен млад учител ме кани на добър френски да вляза в класа, освобождава децата и най-спонтанно ми дава урок по история. Името на берберите е Амазир – „свободни хора“, населили още в ранната египетска епоха северна Африка. Те постепенно стават опасни дори за Римската империята – известна е историята с Ханибал. Римляните ги назовават “барбар” (варвар), което по-късно става “бербер” – на гръцки „чужденци“. Имат собствена азбука, дошла от финикийската, близка до клинописа от Вавилон и пишат в посока, обратна на арабите. В Мароко те са бербери, в Алжир – кабили, в Буркина Фасо, Южна Либия и на места в Сахара – туареги. В училището над черната дъска  с големи букви е написано “елмуд ер тимгл” – учим се до гроб. Става ясно, че от тази година берберския език става задължителен в училищата на Мароко. Местните са щастливи, но и повечето мароканци споделят невероятния късмет за страната да притежава млад, динамичен, милеещ за народа цар.

Благодаря за гостоприемство на всеотдайния учител в този скрит от света кът и продължавам нагоре в минералния свят на планината. В края на есента високо горе все още има свежа трева за козите.

Спя в малък заслон притежание на Заид, а на другата сутрин ще продължим нагоре с малко стадо, водено от жена му и малката им дъщеря.

Майката на Заид ни приготвя вечеря, която бих споделял с тях цял живот. Първите слънчеви лъчи на деня ме подканват към черната палатка, подслон за 300 кози.

Снимам развълнуван от привилегията да се докосна до неща без нагласа и умисъл.

Чаровната овчарка Зара, заедно с майка си, ме водят по урвите към последните предзимни тревици за козите. В тишината наоколо се чува само хрупкане на зъбки с малки устнички, които могат да ви изненадат с някоя целувка по ръцете. Зара се катери по скалите от едната страна на стадото, майка й с плетиво в ръце от другата. Двете овчарки периодично си подвикват и припяват.

Колкото по-високо, става по-красиво. Ехото между скалите повтаря гласовете на двете овчарки.

                                                               /овчарката Зара/

Звуците в минералната тишина на планината, заедно с ритмичното хрупкане на козите остава скътано в сърцето ми. Аллах наистина е велик!

Лица с излъчване, естествен израз и директен поглед, може да срещнете само в изолирани места сред Природата, в малкото останали, все още недеформирани от човешката варварщина кътове на Земята. Егоизмът, агресивността и лошотията, заедно с технологиите на модерния свят е до голяма степен убило близкия до Природата свят, който за съжаление е на доизживяване.

Пастирите Химба все още живеят и оцеляват в нормална за тях среда. Силните им тела, обитавани от естествена витална енергия, реагират според обстоятелствата. Кодовете за комуникация са свързани безконфликтно със света на Природа. Ловците ползват езика на животните, стават невидими, избягват силовия контакт и взимат само необходимото, за да живеят. Връзките са взаимни. Грешките наказват и поучават. Силата на Природата прави законите недвусмислени и живяни с ферплей. Шаманът, за да помогне,  прави връзка със заобикалящите племето видими и невидими светове (енергии) и възобновява нарушената хармония. Мостът е в тялото, грубото и субтилното се срещат без деформации, присъщи на градския свят, изпълнен с дълбокомислия. Човекът с респект към Природата, повлиян от нея се превръща в мярка за всичко.

Трудно достъпни за туристи, далеч от амбициите и апетита на цивилизования свят, тези хора нямат друга грижа, освен да споделят по естествен начин живота помежду си и с Природата .

Племената  Химба живеят сред все още чиста Природа на границата между Намибия и Ангола.

Ако тези фотографии са по вкуса ви, погледнете в сайта галерии 91 и 92.