/ Benares, India /

Не можем да бъдем заедно, ако няма нещо, което по някакъв начин взаимно да ни надминава или надвишава.

                                                               / Inti Raymi, Sacsayhuman, Cusco, Peru /

Човекът, подобно на животните в природата, търси преди всичко сигурност. Колкото повече заедно – повече сме осигурени спрямо външни агресии! Все едно дали са свързани с климат, агресия, вид политика или от личен характер.

                                                                           / Sofia, Bulgaria /

Мисли, въображение, емоции, интуици, тези качества, развити до различно ниво във всеки, помагат да измисляме системи, които да ни събират заедно. В семейство, квартал, село, град, държава, партия или политическа групировка, религия, секта, фейсбук, футболен екип, марка на телефон… – възможностите са безкрайни – всички те по някакъв начин ни събират повече или по-малко илюзоарно да бъдем заедно. Дори все по-ясно очертаващи се напоследък индивизуалисти, в защитната си елитарност също се наместват под чадъра на някаква общност.

                                                                              / Timaru, New Zealand /

Хубавата страна на това “заедно, без което човек не е възможен остава не параноята спрямо злото, смъртта или загубата на постигнатото, а търсенето за по-добро разбиране на света. ” Не става дума за болната, перверзна част на тези събрани заедно да измъчват, убиват и  умират в името на отвъдното. Да разбираш света, означава да го променяш, с което  променяш и себе си за по-добър живот. Това е възможно само ако си позволим да гледаме нещата направо в очите.

                                                                                 / Paris-plage /

Между многобройните човешки парадокси  желанието да бъдем заедно и същевременно да се различаваме едни от други остава от най-интересните за размишление. Без да сме заедно не е възможно да се реализираме като единствени, но когато сме заедно, в нас неминуемо нещо се изтрива в полза на другите. Контактът с хората ни заставя да се променяме, с което се утвърждаваме в уникалността си. Кръгът се затваря. Но и в двата случая, заедно или не, макар несъзнателно ни съпровожда страх, незадоволеност и чуство за вина, които тежат и усложняват живота.

                                                                                / Dogon village, Mali /

И защото блогът е за фотография, да споделя, че във фотографските ми забежки, няма място по света, където във фотографиите да не откривам скрити погледи едновременно търсещи и бягащи от взаимност. На обществени места погледите на повечето хора търсят и бягат от себеподобни. Колко хора ви поглеждат спокойно, право в очите, все едно дали контакта  е продуктивен!? Тогава защо се учудваме за безобразията, които стават навсякъде сред всеобщия егоизъм, претенции и повърхностност. Ще попитате: “а ти как реагираш?” – Опитвам да разбера и да променя каквото мога. Ако това не отговаря на възможностите ми, продължавам нататък, за да съм полезен, както мога. Човек, дал си труд да разбира другите, променя себе си, респективно и света – идеята, с която започна есето.

                                                                            / Pughe, Yunan, China /

И все пак светът става все по-комплексен, в много отношения по-ясен,  с по-ясно различими злини и добрини. Скритите качества и недостатъци излизат все по-ясно наяве. Полумерките и шикалкавенето плащат все по-скъп данък.

Настоящата епоха по отношение на брой на жителите на планетата, колкото и да звучи парадоксално е най-мирна, с най-малко глад и болести, най-напредваща във всяко отношение, което я прави най-фантастична от историята на вида ни.

Пиша подобни сериозни редове, а без смях няма бъдеще!  Напоследък изоставих хумористичните фотографии в блога. Затова тук добавям напъните на тази  госпожа да се присъедини към емоцията и надеждите на Софианци при посрещането по Цариградско шосе на Симеон Велики… :

                                                                                            / Sofia /

                                                                                                    /Милчо Левивев /

Винаги ме е вълнувала връзката музика-фотография. Едно, защото съвсем различно е музиката да премине осезаемо през тялото и второ, защото с обектива търся хармонията в околния свят, а тя се руши и изгражда, подобно на музикално произведение.

                                                                                                       /Кунминг, Юнан/

По величина двете изкуства са трудно сравними. Музиката е откъм върха на пирамидата, а фотографията е едва приета като последно от изкуствата. Общия терен е мига и въображението. В музиката изплъзващия се миг посредством звука се свързва с идващия следващ момент. В това движение във времето бъдеще и настояще се сливат в хармонична динамика, която за момент задържаме в усещането си. Музиката, когато я чуваме, ни задължава да живеем със звука тук и сега. Във Фотографията закования момент е геометрична статичност, която в избрания случай развинтва въображението и създава история. Музиката според големината на автора и чувствителността на слуштеля отваря неизброими хоризонти. Добрата фотография е ненагледна.

Но етона какво ме навя последната книга на Жак Атали: “Можем ли да предскажем бъдещето” (продължение на излязлата преди десетина години и преведена на български “Кратка история на бъдещето”). Авторът дава цяла глава на музиката като изкуство за предсказване на бъдещето. Идеята е, че музиката на всеки народ дава възможност да разберем какъв поглед имат тези хора спрямо бъдещето. В едно местно произведение колкото повече музикални елементи се повтарят, толкова по-малко хората са готови да приемат бъдещето позитивно, с отворен боглед и смело да погледнат заливащите ги новости. “Да слушаме музикално произведение означава да се движим в виртуално бъдеще.”, твърди Жак Атали. Тази идея се връзва с преживяванията ми в Китай, част от които описвам в предишните блогове.

                                                                   /Чон Дзъ Гуън, Сишуан/

Идеята на Жак Атали потвърждава усещането ми за този милиард и половина китайци, обзети да строят отново „центъра на света“ около себе си, както са наричали винаги Китай: “Империята в Центъра”. Но ето, че музикалните им произведения за нас са по-скоро монотонни елементи, повтаряща се в безконечен ритъм. По същия начин китаецът работи и земята, с която е вековно свързан, така продава зеленчука, който е отгледал или най-прагматично упорито строи пътища и градове. Във всичкото това външния човек не съществува и ако ви забележат, то е за да ви покажат успеха в начинанията си.

                                                                       /Чиен Шуен, Юнан/

Има ли бъдеще тази страна? Вероятно да, но въпреки експанзията, затворено в себе си. Тоест изпълнено с болка и катаклизми, подобни на тези от преживяното и повтарящо се минало. Това усетих в пътуването си, пък дано да бъркаме с Господин Атали. Все пак, въпреки студените душове, тази страна ви грабва, нещо силно, ви кара да се върнете. Нещата в страната са толкова противоречиви (за нас), че ви се иска да се уверите, че не бъркате.

                                                                                 / Кунминг, Юнан /

Тук давам няколко фотографски идеи за музикални сцени сред народа в Китай без претенции за художествена стойност.

В самото начало вибрирал безкраен хаос, пресичан от музикални тонове и цветове. След време звуците се превърнали в букви. Комбинирали се помежду си, образували думи. Организирани, думите влезли в съдържанието на Ведите. В древноиндийската култура не намираме идея за връзка между дума и божествен свят, нито връзка с Творението на света. Боговете са били създадени от проговорилите хора. Ведите, „продукт на Всемира“, също нямат автор. Кой би се съмнявал във Вселената! Упанишадите ни помагат да проникнем в дълбочината на текстовете. Заедно с техните автори се появява и света на боговете. В древноиндийската култура думите създават божества, а не обратното, както това се случва по-късно в света на монотеизма. Така в Азия се раждат първите лингвисти и граматици.

                                                                                        /Спити, Индия/

В монотеизма, за разлика от браманизма, конфуциизма и будизма, първата книга Тората (наречена по-късно Библия) в зачатието си през 7-6 век пр. н.е. въплъщава в себе си божии слова – “в началото беше словото”. Думата е Господна. Оралните традиции дотогава са се предавали много по-точно от последвалите ги преводи на първописанието. Самият затворен в букви и думи текст на Тората, за да не се превърне в идол, налага появата на непрекъснато допълвания Талмуд. Така написаното остава отворено за безкрайни интерепретации.

В многобройните преводи на гръцки и латински, по-късно на арабски, всеки от своя страна наслагва грешки към тези на предшествениците си. Заедно с времето, задушени в едни и същи, все по-канонизирани интерпретации, текстовете превръщат религиите от път към духовно отваряне към задушаване на обреченото на манипулации човечество.

                                                           /Сиктинска капела, Рим/

Не е за учудване, че днес хората съвсем видимо добиват съзнание за промяна. Едновременно с това някои втвърдяват още повече и стават болезнено, дори жестоко агресивни. Материалният подем създава стрес, но без материя духът няма развитие. В търсещия себе си човек се намират всички материални и духовни ценности. Вече съвсем свободно се ровим в стари традиции, писания и учения, достъпни за нивото на всеки. От нас зависи как да подходим, как да превърнем демоните си в ангели. Защото ако демоните са изпаднали ангели, вярно е също, че ангелите са прочистели се демони. Светът е един. Дух, материя, енергия са едно. Самото човечество е тяло, което търси себе си, развива съзнанието на материята. Всеки човек е фактор за всички останали. Каква по-голяма привилегия и не лека участ!

                                                                                          /Кунминг, Китай/

                                    / Le Touquets-Paris-Plage /

Птиците в полета си още на момента очертават своя Път: пътека няма за тези, които имат криле. Летейки, птиците отговарят на предназначението си. Тяхната същнот е изразена в самото им съществуване. Езикът на птиците се базира на асонанс – фонетичен, той избягва тежестта на граматичните правила. Никога неутрални, птиците носят знаци за този, който ги разпознава.

Всеки човек, намерил призвание в себе си, олеква без да страда от гравитацията на обременени от противоречия мисли. Според величината на духа си той лети, воден от вътрешния си усет.

                                      / Tasman Sea /

“Човекът-птица” продължава да бъде човешка мечта.