09/10/2000 Париж-Лондон-Бахрейн-Катманду

В Лондонския фришоп се налага да чакам четири часа за връзка. Изпивам две скъпи, недобри английски кафета и си променям мястото заради шумната, вулгарна реч на французи, правещи се на велики в чужбина. В Бахрейн отново три часа престой, но те минават неусетно – мислите ми са отлетели в Хималаите.

Таксито в Катманду ме отвежда в къщата на приятеля ми Дава, син на Анг Тарке, шерпа и сердар (командир) на носачите от първата голяма френска експедиция, покорила връх Анапурна през 1950 година. В дългогодишното си приятелство двамата сме заменили Банско и Пирин с Катманду и Хималаите. 

Къщата е в спокоен, рядко чист квартал с резиденции и посолства. Посреща ме Анг Иалсен – Анджи, също шерпа от семейството на Дава. Срещата ни е сърдечна, на хора, преживяли успешно трудности в планината. 

Пием чай с домашни курабии и обсъждаме трека, който съм замислил. Ще опитаме да тръгнем още на следващия ден. Правим правим бърз преглед на багажа, не издържам и се срутвам в кревата в стаята за гости, заобиколен от статуи на стари Буди върху мебели от началото на века.

11 – 15/10 

Рано на другия ден отиваме в града, за да се сдобием с разрешение за гранична зона. Целта ми е да качим високия превал между Непал, Сиким и Тибет, откъдето през 1899г. е минала първата експедиция за връх Канченджьонга (8586м.). В нея е участвал и направил разкошни фотографии първия голям планински фотограф Виторио Села.

Плащам 2000 франка (300 евро), включващи бакшиша за ускоряване на процедурата. С Анджи правим кратък пазар, взимаме багажа от вкъщи и « дзонг » (хайде) към станцията на автобусите. 

Качваме се в последния момент с места на последната седалка. От 4 следобед до 6 на другата сутрин следва яко друсане. Ако знаех, нямаше да бързам толкова. След първия автобус следва втори от 8ч. сутринта до 6 следобед, с незабележимо подобрение на предпоследната седалка. Вечерта спим на открито, в затънтено място до станцията на автобусите и отново в 4ч. сутринта продължаваме с трети автобус и надеждата да пристигнем следобед в крайната дестинация, градчето Тумлинктор. 

Маската на носа ми, която имам за качествена, не ме спасява от прахоляка, влизащ на вълни през отворените прозорци. Набираме височина по неравни участъци, на места на ръба на пропаст, в която са падали вече няколко автобуса. Разбирам го от разваления английски на непалеца до мен. Споделя го с усмивка. 

В един по-спокоен момент не издържам и с помощта на Анджи и непалеца се промушвам през прозореца, за да се изтегля на покрива на автобуса. Веднъж горе, изчислявам как ако политнем към пропастта, ще скоча в обратната посока. Ще съжалявам най-вече за новата си палатка, спалния чувал и фотоапаратите, без които част от живота ми би загубил смисъл. 

С непалците се ловим за въжета, стегнали багажа на покрива. Повечето пътниците са емоционално приповдигнати, но нямат вид на притеснени. Някои дори се забавляват от ритмичното люшкане на автобуса, подобно на количките в страната на ужасите в Дисни Ланд. И на мен ми става забавно, и при по-голямо залитане се включвам във виковете на местните.

Вечерта настъпва с неочакван поврат. Спим безплатно на красиво, чисто място в Институт за развитие на образованието в Непал. Градината е пълна с екзотични цветя, в стаята има душ със студена вода и термус с чай. След всичко преживяно това е благодат! Така е устроен светът, след удар с чук милувката ви се услажда още повече.

17/10

Първи ден от трека. Пазарът тук прилича на Намче базар, градът на шерпите, от където тръгват много експедиции. Търсим носачи и сравнително бързо пазарим две, наглед здрави момчета. Чувствам се мек и никакъв, с все още разбъркани вътрешности от пътуването, а момчетата поемат на челата си кошове с товар между 40 и 50 килограма. Става ясно, необходим е трети носач. Защо толкова багаж ли? Ами, за да стигна до превала на тройната граница. Въобразявам си, че правя малка експедиция към интересно, рядко посещавано от туристи място. Въображението, този най-голям човешки двигател, не ми е липсвало никога.

Спираме за нощувка в Димали, селище с няколко къщи на 2500м.. Четиримата спим в стая с един нар. Трябва да включа и котката, пътят към скривалището на която, минава точно над главата ми. 

Преди да си легна, за да не се събудя от глад, поглъщам за броени секунди рибена консерва с доматен сос, слагам запушалки в ушите си, смотолевям на себе си едно : « още  не съм адаптиран » и на момента потъвам в царството на сънищата.

18/10

На сутринта млад мъж се представя за носач и добавя, че е шерпа, за да поиска по-голяма надница. Давам го тузарски – плащам на всеки по 200 рупии, плюс храна и спане. Важното е да стигнем до превала.От 2500м. слизаме на 1500 и качваме на 1800. Снимал съм вече 5 филма – красотата не прощава!

Канени сме да спим в стара къща, с характерна за района архитектура, на военен от прочутите, непобедими гурки в английската армия. Дъщеря му, красавица на средна възраст, със стройно тяло и хубави игриви очи, ни сервира чай. Наглед не й липсва нищо, а според мълвата била мома. Пием чай и се оглеждаме все по-настоятелно. Таткото за втори път ни предлага да останем в дома му. Нямам нищо против, но дядо Боже решава да ме пази от грях – носачите без да ме питат са тръгнали напред. Няма как, животът е изтъкан от срещи, едни се задълбочават, други избледняват, за да се отвори място за нови.

Планината ме грабва и кошмарът с автобусите се губи в миналото. Същото с европейските ми навици. Времето е чудесно. Мия се до кръста в бистри потоци, както правя в българските планини.

Спим в Кунжари, 1800 м.. За да изпреварим мускулната треска, с Анджи се блъскаме с миоластан и витамин В. Заспивам като бебе в самостоятелна стая с прозорци, отворени към реката.

19/10

Миоластанът не помага, а първата мускулна треска е най-неприятна. Напредваме с добро темпо и кратки почивки от 5 сутринта, пием по няколко чая и отново напред. 

Пресичаме богати насаждения на тераси, където живеят Chetery и Ray people. Снимам богати къщи. По тези места явно не минават туристи и ако спра да ровя за нещо в багажа си, непалците веднага се трупат да видят какво нося. Пиша тези думи на малка скала и ето, наобикалят ме още трима. Няма отърваване. 

Движим се up and dawn до пет следобед. С Анджи ни боли всичко. Продължаваме да се тъпчем с аспирини, магнезий и витамини. Движим се средно на около 2000 метра, но общо взето качваме по един Вихрен на ден. Може да се нарече загрявка. Планината, дори запушена, е красива.

Спим в Пумче. Наровете са покрити с рогозки, които внимавам да не потупам, още по-малко да изтупам. По покрива над главите ни животинки събарят дреболии. Изтърсвам ги, писва ми и се успокоявам, че колкото по-високо отиваме, те ще намаляват и изчезнат. 

Тази вечер за първи път подреждам багажа си без да ме зяпат в ръцете. Колкото и да е мръсно, ние сме сравнително чисти.

20/10

Облаци, облаци, пухкави, тъмно сиви и черни. Повод да пестя филми. Анджи прави молитви за изясняване на времето по превалите. Отново съм омекнал, но изглежда всички сме така. И се туткаме. Нова красавица, в по-напреднала възраст, опитва да ме омайва с жестове, но в главата ми още е закотвен образа на дъщерята на военния.

До всяко място за почивка има кът за молитва. Силата на Природата и беднотията принуждават хората да търсят скрити сили за помощ. Вярваш в нещо, даваш му име и то ти помага. Та не става ли така навсякъде с кръстчета, амулети, религии, политици, технологии… и какво ли не още?

Стомахът ми се регулира, по-точно акам редовно и пикам често – недвусмислени знаци за добра адаптация.

Денят е тежък. В групата се усеща колебание. Анджи е прекалено мек и добър, не става за шеф и носачите му се качват на главата. Наблюдавам увисналите им физиономии. И аз не съм цвете. Стискам зъби и ускорявам крачката. 

В такива моменти нямам дух и сърце да мисля за разрухата на света по липса на всеобща, безусловна обич. Така или инак трекът ни, в сериозния смисъл на думата, започва утре.

Спим в Пумче. За вечеря към ежедневния дал-бат добавям консерва свинско от Катманду, от която в Париж вероятно ще повърна.

Носачите, проснати върху нара, хъркат яко. Пиша на светлината на слънчева батерия. В единия ъгъл до снимката на Лакшми има огромен плакат с модерна непалска звезда по минижуп. Мисля за моята Люси – липсваш ми, душицо сладка!

Навън вали като из ведро. От утре ще спим по овчарски колиби. Дъждът не е мусонен, небето ще се изчисти. С малко повече оптимизъм всичко се нарежда, само таванът да не прокапе тази нощ.

21/10

За закуска супа с фиде и подправки. Тук е последното място, където ни сервират храна. От утре минаваме изцяло на self service. Европейските ми навици се губят и носачите започват да разбират, че не съм глезен турист. С три обектива на кръста и два тежки фотоапарата, кръстосани на раменете, недвусмислено върша нещо сериозно. 

Пиша в очакване супата ми да изстине. Те я изливат пареща в гърлата си и надзърнат в тефтерчето ми със ситно изписани букви. След закуската опитвам да се скрия и на спокойствие да правя малко йога. Носачите, разбира се, ме намират и йогата се превръща в show. Наоколо красиви, непознати растения с няколко разколебани облака ме задължават да потърся фотоапарата.

Продължаваме нагоре по стръмен склон и пресичаме пътя на добре опакована дама в напреднала възраст. Двама здравеняци шерпи я подпират и се движат бавно с три носача с голям багаж зад тях.   « Мъжете имате чудесната привилегия да носите шорти! » – ми подхвърля вместо добър ден широко усмихната госпожата. « С тази усмивка вие също може да съкратите някоя дреха от себе си? » – отговарям – « Няма как, те ме пазят от слънцето и от ожулване, ако падна ». 

Очите на тази осемдесет и две годишна англичанка искрят от хумор и младежки огън. Оказа се, че живее в Ню Йорк и всяка година си подарява по 1-2 месеца в Хималаите.  Опрени на удобна скала споделяме привилегията да вкусваме от тази фантастична Природа. На тръгване си пожелаваме здраве, а на себе си да бъда като нея и с нови сили ускорявам темпото нагоре.

Тази вечер за първи път разпъвам новата си палатка от само 1кило. Местните искат 40 рупи, за да я опъна в карката (място за овчари и добитък). « Планината е голяма, има място за всички » – отговарям, а Анджи се чувства виновен от острия ми отговор. Да е жив и здрав. Обичаме се, това е най-важно.

Същата вечер се запознавам със сладка двойка англичани, които готвят вечерята си в съседство. Идват от Южна Америка, минават през Непал и продължават към Австралия, и Нова Зеландия. Шест месеца пътуват и шест месеца работят. Има такива хора! Местя палатката си до тяхната. Боже, искам и аз да живея така просто, без сметки, програми и пируети, без крадене на време и бягства от ограничения, диктатури и демокрации.

От англичаните разбирам, че помпата ми и микропура за прочистване на вода пазят от всичко, освен от вируси. Здраве да е, щастие се крие зад всеки облак, а проблемите да остават за « рогатия»!

22/10

« Люси, обичам те, сладка Лулуди. Само да стигна до превала, ще се върна бързо да те прегърна. » С тези думи започвам деня и искам да съм позитивен, но групата ни е в криза. Имам работа с носачи, които реагират според, както се чувстват в момента. На Анджи липсва достатъчно авторитет, освен това не разбира винаги какво му казвам. Трите му дъщери, когато пораснели, щели да знаят по-добре английски. За него било късно.

Качваме се на 3500м и слизаме на 3000, за да се качим отново на 3600м.. Вали отново. Пресичаме голяма тропическа гора, засега видимо без пиявици по обувките. Не се тревожа, но по-добре да имах шерпа с добър английски, здрави мускули и силен характер. Представям си проблемите на първите англичани в Хималаите.

Внезапно дълги, бели игли на светлина пронизват облаците. Планината се разкрива кристално чиста и могъща. В езерото пред нас се отразява белият калпак на огромен връх – Канченджонга! – си мисля на момента. Приближават ни якове, става интересно, но всичко това само за миг и отново ни захлупва огромен облак. Един от носачите ми прави знак, че Канченджонга е далеч.

Късно следобед спираме до стара ступа (място с реликви на свещен лама). Облаците се вдигат и пурпурните цветове на залеза облизват ръбовете на масив, зад който наднича непознат седем хилядник. Снимам разтреперан от вълнение и от емоция ме заболява главата. Добавя се и лек дрисък, вероятно от цампата (ечемика), която носим от Катманду, но тук само вирусите са опасни, с другото се оправям лесно.

Тримата носачи, запалили голям огън, са се разприказвали с Анджи в някаква непоносима пушилка. Оттеглям се в палатката си. Въздухът е кристално чист. Унасям се заслушан в шепота на Планината. Стадо диви кози изсвирват наблизо, примигвам и блажено заспивам.

24/10

« Люси, скоро ще ти покажа Канченджонга! » – излиза тихомълком от устата ми и опитвам да не гледам носачите, които се хранят като прасета. Изяждам глава чесън, както се яде ябълка. Чесънът в Непал не е лют и най-вече помага за височинното адаптиране. 

Денят преминава в качване и слизане. Два седемхилядника, преборили облаците, показват величието си. Канченджонга остава за утре.

В безлунната нощ безброй живи огънчета трептят по небосклона и променят отново представата ми за небе. Губя се в голямото цяло, където всичко и всички сме едно. Студът ме връща обратно на земята и в тялото ми. Не съм достатъчно адаптиран, за да забравя обстоятелствата и остана закачен за някоя звезда. Бързам да се мушна на топло в спалния чувал. Вместо пижама спя с копринената блуза на Люси. Ще се топлим заедно. До палатката ми хрупат якове. Дано да виждат в тъмното и да не ме прегазят по погрешка. Ромолящото наблизо поточе ме отвлича от подобни мисли и отнася в лабиринта на сънищата.

25/10

Сънувам Люси, събуждам се от силна ерекция и ставам да се изпишкам. Хваща ме яд на палатката ми, твърде е малка, кондензира и не става за сериозни изпълнения. Наоколо е мъгла. Лягам си отново. Часът е 5.  Бозан ми носи чай в леглото. – « Ча, сър. » – Трогателно, наистина! Вече няма да се дразня от дреболии. Вчера май прекалих с Анджи като му казах да стане готвач при брат си в Солу Сумбу и да спре да мисли за трекове.

В 9ч. облаците се вдигат и голямата Планина се разкрива отново. Красота! Болки и проблеми се изтриват от Красота. Тя е обич. Красота и обич са едно и също. Та какво друго?

Втурвам се да снимам. Най-после Канченджонга! Тънка, едва загатната бяла линия облизва билото при върха. Високо горе има силен вятър. Обяснявам на Върха, че тази фотография е за Люси.

Изпълнен с нова енергия изкатервам 500 метра, снимам и се връщам тичешком в лагера. Носачите ме гледат в недоумение и с растящ респект. С Анджи правим пуджа, молитва с благовонни треви за боговете, хранители на върха. Вместо знаменце с молитва, оставяме две бисквитки. Главите ни са приятно замаяни от дима на тревите и височината. 

По пътя губя окуляра на единия Канон. Откачил се е от триене в якето ми. Час по-късно на някакво абсурдно място между два камъка – звучи невероятно, но факт – съзирам окуляр от същия модел фотоапарат. Все едно губите игла в купа сено и след това я намирате в друга купа на различно място. Няма обяснение. В живота всичко е възможно.

Вечерта в палатката, седнал върху надуваемото си дюшече, подгонен от хормона, се провиквам: « Люси, лека нощ, бонбонче » и преобръщам лошо затворената манерка. Седя в локва от 500 грама топла вода и приличам на плаващ остров. Изхвърлям прогизналото си бельо навън, сякаш е виновно за сполетялото ме нещастие. Смея се и излизам да го изстискам, после повтарям операцията докато попия локвата. Лягам си, но това не е всичко: с ръката, с която съм натрил тайгър бом върху подутото си коляно, намазвам изгорялата си физиономия с биафан (крем срещу изгаряне). Комбинацията от двете мазила измества проблема от все още влажния дюшек, но ме довършва.

Подавам глава навън, за да си поема въздух и от раз всички земни проблеми се стопяват в досегаемият с ръка Млечният път, в този си вид вече врязан завинаги в съзнанието ми.

26/10

Под голямата скала, където сме се настанили, носачите кладят два огъня, за топлене и за готвене. Превалът Лапан (Лапан ла) е пред нас на 5 200м загърнат от облаци, които нощният студ кондензира. Наоколо няма жива душа. За Бозан това е първия голям пас. По този случай му подарявам часовник. Момчето е супер. 

Вечерям с цампа и шоколад и уморен се мушкам в чувала с шапка и тапи в ушите заради хъркането на носачите. По-шумният от тях ще ни напусне след превала. Отново си обещавам да не меря и съдя за неща, които не мога да променя. Марк Аврелий би постъпил по същия начин.

Надигам се да погледна за последен път жарта. Махам тапите от ушите си да чуя как пропукват въглените. Алтиметърът ми показва 4140 метра. Половината небе извън скалата е достатъчно човек да се изгуби сред милиардите звезди. Заспивам с благодарност към всичко и всички.

26.10.

5 часа. Зората просветва. Спалния ми чувал откъм външната страна е сух. Скалата ни е опазила от сутришната влага по-добре от палатката ми. Носачите припалват огъня. Налага се да стана, за да не ми изгорят чувала. И майчице ново чудо! Земята наоколо е побеляла. Бяла-беленичка! Заспивам с Млечния път и се събуждам в искрящо снежно царство.

Очаква ни голямо качване. Носачите пият чай и тръгват бързо напред. Високо горе се прокрадват игриви мъглици с вероятност да плъзнат надолу. Не внимаваме достатъчно и се залутваме в покрит от снега клек. Преди година с Анджи се загубихме и в продължение на пет дни се лутахме без храна. Сега е съвсем различно. Попадаме на следите на носачите и продължаваме с равномерни, забавени крачки. Стъпките ни проскърцват ритмично към желаното « отвъд ». 

А изглежда с всичко в живота е така. Преминаваме непрекъснато от една ситуация в друга, от едно състояние в друго. Само където в планината нещата са по-конкретни, физически по-осезаеми. Когато се научим да четем знаците, вместо да гледаме, да виждаме, самите ние ставаме Планина.

От другата страна на превала пред очите ни се отваря хоризонт с нови красоти и изненади. Моряците казват, че морето във всеки миг е различно, а Планината била тромава и бавна. Но нима цялата Вселена, ние включително, не сме различни във всеки миг. 

Следва дълго слизане до овчарски заслон. Един от носачите ни напуска и иска да му платя три пъти повече. Не се учудвам. Видял чужденец със скъп багаж и вдига летвата. Давам му добър бакшиш, сделката се приключва и преразпределяме багажа, докато намерим някой да го замести.

Времето отново се мръщи. Докато ям на поразия дал-бат, мислите ми скачат между картини свързани с комфорта в който живея в Париж, с всички неосъзнати страхове, амбиции и претенции на милиони градски хора, и облакът, който опитва да ни замъгли райската красота наоколо. Дали „красотата ще спаси човечеството „, както казва Достоевски, не зная, но е ясно, че без нея се приближаваме още повече до животинския ни произход.

Днес е първи ден на Дивали, празника на светлината и на бога Рама. В карката (заслона) пият чанг и се друсат до забрава в неубездан ритъм. Бих могъл да забравя всичко и да се включа с тях, но градската ми главица няма да издържи и бай-бай на превали и върхове. Вместо това, за да бъда оптимален през следващия ден, слагам ред в багажа. Пълното адаптиране изисква 45 дни, както правят в експедициите подгонили осемхилядници. В моя случай 20 дни са предостатъчни.

Спя в огромна кухня с трийсетина тенджери, наредени върху етажерки. Под една от тях лежи човек, увит през глава с оръфано одеало. Връщам се да питам дали има нужда от лекарство? « Ще му мине » – е краткия, сух отговор на местните, които продължават в същия ритъм.

Лягам с блузката на Люси. Не ми се спи. Изпишквам се през прозореца с капаци без стъкла и присядам в леглото да пиша. Неочаквано нахълтват деца и ми се лепват, за да разберат какво правя. Слагам си тапи в ушите, покривам главата си с качулката на чувала и хайде, чао на всички. И утре е ден.

27/10

През нощта температурата пада под нулата. Носът ми е запушен. Кислородът на тази височина е по-важен от храната. Гълтам един хюмекс, след малко всичко е наред и заспивам сладко на топло в спалния чувал. 

Сънувам стар, тесен асансьор. Искам да се кача най-високо, на последния етаж, но не успявам да го взема. Неочаквано се намирам в него и точно да стигна горе, някой го изтегля обратно, слизам надолу, но малко преди да се отвори вратата, асансьорът блокира. Чувствам се безпомощен, хваща ме яд, сърцето ми се разтупква, събуждам се и започвам да се моля – неясно на кой и защо. Може да звучи примитивно, но ето, притисне ли ви нещо, търсите помощ от неясното Отвъд. Защо не, уповавате се на непознатото, неопределимо, което пък може да крие нещо Истинско.

На сутринта отново слънце, небето дълбоко синьо, почти индиго. Гладен съм. Решавам да не се лишавам от муеслите, предназначени за трудни моменти. Отварям един пакет и изгълтвам крадешком цяла шепа.

На кръстопът с няколко къщи късметът ни донася нов, симпатичен носач, който обаче не си пада по нашата цампа и с местните заменяме 10кг срещу ориз и супи. Не бях убеден дали ни е необходим трети носач, но спирам да задавам въпроси. 

Пресрещаме чужденци, които вървят плътно заедно, в строй, без друга грижа, освен да следват програмата. Носачите им вървят отделно, командвани от водача на групата. Хората платили, намират се във ваканция и носачите ги обслужват като слуги. А аз съм тръгнал да търся приятелски отношения, правда и ред. Средният път е най-труден и Хималаите са чудесно училище.

3830 метра. За обяд супа с нудъли и цампа. Остават ни 30 пакета за следващите две седмици, с три шоколада, нутела и орехи за атакуване превала.

Стигаме в Камбучен 4110м. Величие и красота! Срещаме трима мъже от Тибет със спокойни, топли усмивки и погледи на орли. « Колкото по-високо, по-истинско. » – си казвам.

Не съм готов за 6000 метра, но остават още няколко дни за адаптация. В главата ми се прокрадват паразитни мисли за носачите дали няма да ме изоставят, особено ако на превала има много сняг или заледяване. Тогава ще изпея песента на Мик Джагър: « you can’t always do what you want » и дзонг, обратно към Катманду.

18ч. Носът ми е отпушен, носачите не са ми на главата, липсата на кислород ги е укротила. Благодат!

На сутринта чудесно време. Декорът – фантастичен. Разбирам, че новият носач с претенции да познава пътя до Сиким и Тибет, всъщност не е минавал от тук. На кой да вярваш, но ще се справим. 

Огромно тибетско куче лае настървено. Чакам спокоен с щека в ръката да приближи. То се колебае, кротва, разтърсва глава, заклаща опашка и сякаш поиска да ми каже: « с теб съм и ще покориш тази пуста точка между Сиким, Непал и Тибет. » 

През 1955 година от там е тръгнала първата експедиция за връх Канченджонга (в превод: Петте съкровища на великия сняг). 

Граничните зони са ме привличали винаги. В комунистическа България те бяха затворени за простосмъртни и най-често са безлюдни, автентични, импрегнирани с история.

Внезапно ни покрива мъгла. Видимо и невидимо си правят игрички, както ние правим помежду си. Източните Хималаи се оказват по-малко приветливи от другите части на Непал, в които досега съм нямал лоши дни. Климатът се променя навсякъде. Трябва да сме готови на всичко.

За обяд по изключение отварям рибена консерва и малко преди всекидневния от дал-бат, я изгълтвам за 48 секунди. 

Ще спим в малка дървена барака. Стопанката с красиви черти на лицето и лъчезарна усмивка бели картофи. Две-три годишно момченце играе на земята до нея. Пламъците на огъня чертаят знаци по стените. Детето идва да ме закача, а аз, излегнат на пода, снимам тюркоазите върху гърдите майка му. Пием чай със сол и масло от як. Непалците се наливат с чанг. Излизам навън да потърся тишина и спокойствие.

Момиче на около 15-16 години с братчето си подреждат масата пред бараката, където ще се храним. Двамата приключват, момчето прегръща любимата си козичка и ми я показва, а момичето започва старателно да сгъва панталона на баща си. Поглежда ме срамежливо и ме хваща яд, че нямам нещо за сгъване. Усмивките на двамата остават в сърцето ми завинаги.

Пренареждам отново багажа си да търся вакса за обувките, с които ще атакувам превала след няколко дни. Носачите по гуменки и сандали не ми вдъхват доверие и това все по-вече ме човърка.  Ще успея ли да се справя сам.

28/10

Спираме в Лонак (4760м.). Студ, силен вятър, небето кристално чисто. Обстановката – космична. На 6000 метра няма да бъде по-топло. Носачите не се оплакват, но и нямат поглед в бъдещето. Живеят естествено момента и толкова.

За по-добра адаптация решавам да останем на това място още един ден. С Анджи тръгваме през съседна долина към незнаен превал, от където се надявам да снимам Джану (7710м.). Превалът се оказва на 5100м., гледката грабваща. Забравям умората и се сещам за тибетската поговорка: « Когато се качиш високо в планината, продължавай да се качваш ». Връщаме се по тъмно с пресни бели кръвни телца в кръвта. Вече не ми е студено, чувствам се силен и гол до кръста се мия със студена вода. Животът е воистина прекрасен – звучи като « воистина возкресе ». 

За вечеря нормалния дал-бат с ориз. Да кажа, че не ми е втръснал, ще излъжа. Носачите се кефат с добавка от жилаво месо от як и люти подправки. Всъщност голяма част от храната, която носим, е за тях. Няма да се дразня, само да не ми извъртят номер с превала.

Пухкавият спален чувал и тапите в ушите ми дават необходимия комфорт. Фотографиите в лентата на фотоапарата са за теб, Люси. Bonne nuit.

29/10

От Лонак следва яко ходене до Панг Пена, където оставаме за нощувка. Малко преди да падне нощта ни изненадват туристи. Носачите им се настаняват при нас и тапите в ушите ми са недостатъчни за шума, който вдигат. Към полунощ не издържам, изкрещявам им да млъкнат и най-после утихват.

Вече не спирам да мисля за тройната граница. Тръгнали по гуменки с 40 кг на гърба, носачите се жертват за пари, но само докато обстоятелствата им позволяват. За себе си са прави, но започвам да разбирам как при първата по-голяма трудност могат да ме зарежат. Анджи не е предвидил това, а носачи с добра екипировка се намират само в агенциите в Катманду. 

Максимално съм ангажиран с адаптацията. Трябва да дишаме нормално, а всички подсмърчаме. Спасява ме Humex-a, който Люси е пъхнала в чантичката ми с медикаменти. Сутрин добавям витамини, вечер голяма лъжица с мед. Апетитът намалява с височината. Защо мъкнем огромно количество цампа и ориз, не е ясно. Само да качим превала, за друго не искам да мисля. В бъдеще ще променя много неща. Хората правят чудесни експедиции, а аз си троша нервите с импровизирани носачи и лошо съставен багаж.

Решавам да атакувам върха над Панг Пема. Качвам се до 5850 метра. Главата ми се пръска от болка и красота. Гладен, жаден и пълен с емоция от видяното – три причини за главоболие. Слизам максимално бързо в лагера и всичко си идва на място.

31/10

Силен ден, между най-красивите в живота ми. 

Тръгваме в 5ч. в посока на целта ми. Завиваме по просека на замръзнала река, която пресичаме многократно. От 4700 метра качваме на 5750, снимам залеза и за три часа слизаме по тъмно на 4800 метра. Изяждам няколко супи, изпивам няколко чая и все още съм жаден. Карам деня на витамини и шоколад.

След месец ставам на 50. Животът ми, колкото и да е разнообразен, следва една линия в търсене на връзка между тяло и дух. На моменти, когато я намирам, летя като птица и съм щастлив. Изглежда това е мярката щастие. Не, за щастието няма мярка, думата сигнал приляга по-добре. Щастието е едно нищо, в което има всичко. Древните китайци изглежда са го разбрали най-добре.

 Канченджонга ме тегли като магнит. Едно неописуемо усещане за връзка Земя и Небе.

Пасовете изглеждат добре заснежени. Става все по-ясно, че носачите не са добре екипирани. Анджи също не е готов за сериозни изпълнения. Може да ми потрябват пикел и котки. На лов на мечки не се тръгва със съчми.

Започвам да ям от силната храна за последния етап. Цампа с пинът батър и мед се оказват чудесна комбинация.

Тръгваме от класическия базов лагер на Канченджонга. Мястото отново е райски красиво. Качваме на 5500 метра, за да огледаме по-добре за пряк път към превала. От възбуда ме друсва ново главоболие. Слизаме на 5200м., където отсядаме да преспим. Анджи прави необходимата пуджа. (молитва)

01/11/2000

В 6ч. сутринта продължаваме в същата посока. Времето е ясно, няма вятър. В продължение на няколко часа се движим по ледник. Между няколко върха пред нас се загатва превалът. Необходими са още 6-7 часа, за да го приближим. 

Обясняват ми, че ако продължим, ще се наложи да спим върху ледника, на който се намираме в момента и без палатка ще ни бъде студено. Сърцето ме стяга. С две палатки можехме да продължим, да преспим, да кача превала и да се върнем обратно. Имам работи с хора, които си гледат под носа, без грижа защо сме стигнали до тук. 

Не споря. Бях го предусетил. Взимам решение да бием отбой. Успяваме да намерим заобиколен път, за да избегнем спането върху ледника. От разочарование и яд не се сещам, че на сухо място е възможно да останем още някой ден. В главата ми е пропуснатия превал. На мястото на Адам в Рая, дори да нямаше змия, щях да си откъсна ябълката от Дървото на Живота. Тук се обърках и нямах достатъчно доверие в себе си да продължа сам.

Измивам се до кръста, лягам и заспивам с болезнената мисъл, че съм добре адаптиран, а бия отбой. 

2/11

Как да не ми се къса сърцето? Времето е чудесно, без вятър, идеално за превала, а ние вървим в обратната посока. Прилича на слизане в прекрасен ден от Мусала, но на Мусала можех да се връщам, когато поискам. Докоснах космичната красота и айде, давай обратно надолу… Разчитах на Анджи и носачите, без достатъчно опит да организирам сам подобен трек. 

Да бъдем благодарни за това, което ни се дава, казва мъдростта, на което мога да отговоря само с въздишка. 

Слънцето раздава щедро милувки. 4000 м. по-високо Канченджонга се усмихва закачливо, сякаш да каже: Dont cry over a spilt milk (не плачи за разлято мляко). Анджи и носачите с багажа вървят напред, а аз седнал на голяма скала, пиша в дневничето си в съседство на два яка, които хрупат шумно до пътеката. От време на време се поглеждаме, а те не разбират, че няма с кого да обеля две думи и когато пиша ми олеква.

Слизаме 1000м. по-ниско. Чувствам се като Христофор Колумб видял от далеч Америка. Правя безуспешни опити да не съжалявам за пропуснати неща, но знам как идеята за превала ще ме трови цял живот. Знам също, че това е деформация от времето на комунистическа България, когато пресичането на граница ставаше само един път или никога в живота. Граница – в случая тройна граница. Имахме недостъпна такава с Гърция и Югославия…

Носачите, усетили състоянието ми, предлагат догодина да се върнем и да качим превала заедно. След дъжд качулка, но е трогателно.

На обяд ядем тибетски хляб с мед и чай със сол и масло от як. Утре упътваме към базовия лагер от другата страна на Канченджонга пред нас с връх Джану 7710м.. 

Вечерта, отпуснали каиша, носачите крещят в ритъм с гръмката непалска музика. В стаята има чужденци, стоически зазяпани в невижданата екзотика. Тапите в ушите не помагат. 

В главата ми се въртят картини на върхове и пасове, от където да пъхаш нос дълбоко в космоса. Всеки планинар иска да повтори такъв единствен по рода си подарък. Подобно усещане вероятно имат водолазите в дълбините на океана. В града всичко е малко, стреснато, ограничено, уплашено от потока на времето и без да се мисли от… смъртта.

3/11/2000

Отново силен ден. Откъм величествената пирамида на Кумбукарна (4100м.) се загатва западно рамо на Канченджонга, кулминиращо с островърхия Джану 7740м.. Пред северната стена от 3000 метра, изключително трудна за качване, се чувствам като едва прохождащ мечтател.  

Качвам без пътека хребет на 4700 метра, снимам нови красоти и се връщам, за да продължим слизането – общо десет часа неусетно изминали в ходене. Планината днес не ме остави да мисля за пропуснатия превал. Магията високо в небесата е дрог, който не ви оставя. 

Завиждам на мъдреца Миларепа (Тибет ХI век). Религията на този мистериозен будист била да не съжалява за минало, настояще и бъдеще. При мен става точно обратното, сякаш някой ще ми открадне нещо от живота – отново наследство от миналото с бригадите и всичко наложено. Позитивното в случая е да фиксирам на филм усещането си за неща, които няма да се повторят. Това ме сдобрява с тази незадоволена жажда за живот, който всъщност ни се изплъзва на всяка крачка. 

Спим в Гунца на 3200 м.. Пием тибетски чай на газови лампи. Вечерта е спокойна и красива.

4/11/2000

Слизането явно не ми понася. Дали защото ни връхлитат облаци или наред с тях този смешен страх да не загубя подаръците, които ми направи Планината – здравето, силата и безграничността, които така бързо се губят в града. Живеем изпълнени с въображаеми идеи, планове, цели, възторзи и разочарования. Измисляме нови филми, докато лентата се скъса и какво? Какво знаем за смъртта и изобщо за живота?

Около 9-ти ноември ще бъдем в Тапледжунг. Спим под превала Куар-ла. Малкото човече в мен иска да се научи да не съжалява за пропуснати неща, а просто да се организира по-добре. И все пак, това беше най-красива част от Източните Хималаи. 

9/11/2000

Японецът на 75 години, с който се разговорихме на идване починал от сърдечен удар. Хеликоптер прибрал тялото му. А беше толкова доволен да бъде в Хималаите! Дано си е заминал щастлив. 

За момент си мисля как в Париж ще спра таксито от летището до някоя цветарница, после в къщи ще вляза с голям букет цветя и прашния си денк пълен с екзотични камъни и миризми от Хималаите.

Пиша до огъня с фенерче на челото. Момчетата, без да се чудят какво правя, внимават да не шумят. Не е лошо. Живеем в нова хармония.

Представям си живота на гиганти като Меснер, които разширяват границите на човешките възможности и една незадоволеност отново ме бодва отвътре. С малко мръзнене по ледника, можех да продължа още един ден, с едно преспиване да атакувам превала и да се върна при носачите.

Около мен се хърка яко. Изнизвам се навън и в дъното на навес намирам пейка, пъхам се в спалния си чувал и заспивам с картини на сияйните върхове от последната седмица.

5/11

Тази сутрин дядо Боже решава да ми направи подарък. Зората едва просветнала, притварям очи и се изнизвам от чувала да се облека. Температурата наоколо – около нулата. Леко премръзнал забелязвам в другия край на навеса нар с очертанията на човешко тяло, увито като топка в парцаливи дрехи. Топката се размърдва и разкрива засмяното лице с румени бузи и големи, светнали като звезди очи, като на десетина годишно момиче. Една разголена ръчица се протяга да ми посочи къде съм закачил якето си. Детето кашля, без да промени ангелската си усмивка. Приближавам се да му благодаря и виждам, че момичето е болно от паралич. В ъгъла до нара, върху който лежи, има локва, където вероятно е пишкала през нощта. 

Свалям топлите вълнени чорапи от краката си и ги нахлузвам на премръзналите му крачета. Слънчевата усмивка на момичето ми изгаря сърцето. Дробовете му проскърцват. Вадя от раницата си витамин С, парацетамол и помада за зачервените от премръзване петна на крачето. Господи, зарязали са я да спи като куче навън! 

Прегръщам я. Тя е щастлива. По-щастлива от голяма част от хората, които познавам. Подобно усещане изтрива  всичко негативно в живота. Какво да й подаря? Писалка? Изпод парцалите тя ми показва своята. От очите ми рухват сълзи. От радост, от болка. « Рамро! » – красива си! – излиза от устата ми. Ангелчето не променя изражението си. 

Под навеса се появява вероятно нейна сестра – топло облечена, погледът въпросителен. Искам името и адреса на малката. Тя ми дава своя и подчертава на лош английски:  « ето  мой адрес! ». « Не, искам този на сестра ти! », подчертавам остро. Идват и родителите, стопани на къщата.  Гледат ме с недоумение, а аз прегръщам малката и им плащам за спането и храната. После без да се сбогувам тръгвам със свито сърце да догоня групата си. Правим 300 метра и моля Анджи да свали топлия кашмирен пуловер на Люси, който съм му подарил на идване, достатъчно малък, за да стане на момичето. Той ми го подава без съжаление, а аз се връщам тичешком да облека малкото злато. Заварвам родителите да свалят чорапите от краката на детето. Изблъсквам ги, обличам пуловера върху болните му плещи, прегръщам я отново и хуквам надолу с благодарност на небето за тази среща. Благодаря, благодаря! Добротата и злините в света са неизмерими.

По пътя носачите, впечатлени от историята с пуловера, ме гледат с умиление. Спираме до малък ручей да се къпем. Бубу Турбо, както кръстих напоследък един от тях, събува за първи път чорапите си с ходила, побелели от гъби. Мие краката си и ме гледа тържествуващ. Всичко е възможно, си казвам. Можеше дори да ме придружи до превала. Щяхме да се гушнем с всички миризми в малката палатка и да успеем, това, от което се отказахме.

Вечерта Пумбу Тумбу, пийнал повечко ме гледа влюбено как си пипам носа с езика. Децата в двама ни се обичат. Прощавам им страховете, хъркането, храченето, миризмите…, само да бяхме качили пустия му превал, сега щяхме да скачаме още по-високо. Ще се науча ли някога да не въртя като чекрък в глава си пропуснати благини.

6/11/2000

Спим всички заедно в кухнята. Десет часа здрав, безгрижен сън. Туристи са опънали наблизо палатки. Двойка американци се промъкват срамежливо в кухнята със снимка на Далай ламата, без да помислят дали домакинът хиндуист има отношение към будизма – всичко това, за да снимат кухнята, в която няма нищо интересно. Заговорвам ги приятелски, но от емоцията и начина, по-който се държат, главата ми натежава. В същия момент Анжи, спокоен като Буда седи до огъня, погледа зареян в пламъците. Обръщам се да го снимам. Американецът ме поглежда учуден, без да разбира, че сме птици с различна перушина и че всичко плоско и стандартно ме задушава. Всъщност красивото всеки може да го вижда според каквото носи в себе си. Когато се качваме високо горе, за да се пълним с неописуемо усещане за безвремие, сила и свобода, дори това всеки прави по свой начин.

Пия пресна отвара от местния чай. Върху карта на Непал на стената погледът ми се спира в друга гранична зона с Тибет – Рапши – между местностите Ролвалинг и Ронгшар. Посочвам със сияещ поглед мястото на Анджи. Той се усмихва и казва убедително: йес сър! Ами този човек понякога изглежда не толкова загубен и май няма да се разделим. Ще има още, но сега вече бързам да се прибера при Люси.

И се смеем. Всички се смеем, дори когато си мием отново краката. Пийнала старица ме приближава, подава ми пепси кола с думите чан-чо (хубавец). Правим си снимка заедно, не се въздържам, вдигам я и я завъртам във въздуха. Всички се заливат от смях, а тя ни кани на вечеря с месо от як. 

Неочаквано носачите ми обясняват, че превалът към Сиким и Тибет не е интересен, без хубава гледка и да не съжалявам. Дали е вярно не знам, но новата бликаща добрина на носачите е трогателна.

Вечеряме с жестоко твърдо месо вероятно от дядото на яка. Дал-батът също в по-суров вариант. Дано не се продрискам в края на пътуването!

7/11/2000

Слизаме на 1400м.. Четиримата ядем спим заедно, в къща само за 300 рупии. Лекувам болежките на тримата си вече неразделни другари. Утре сме в Тапледжунг. Горещо е, спя лошо и си мисля колко време беше необходимо, за да се сближим с носачите. Мереха ме като западен човек, богат, луд, особняк… На връщане станаха силни и сигурни в себе си, освен това след историята с пуловерчето бариерата падна. Започнахме да се забавляваме и ме заобичаха. 

8/11/2000

В Тапледжунг времето е променливо, има силен вятър и полетите към Катманду са отложени. С Аджи се налага отново да вземем автобус с надеждата да не артисаме в някоя пропаст. 

Вечерта Бубу Тумбу прави гала вечеря със специална рецепта дал-бат, готвен в продължение на два часа, отвътре с различни подправки и много чесън. Нормално е, в джоба си има 900 рупии и швейцарско ножче от мен. 

Спим 5 часа и рано в 3ч., хайде, дзонг в автобуса. Чувствам се млад, силен, в добро настроение и бистра глава, готова да издържи дори газовете от нафтата на автобуса, с качество да задуши всяко нормално същество. Местата ни този път са отпред. « Сър, сега сме по-добре, нали? » – Да, Анджи, въпреки, че в ада всички места са едни и същи. – отговарям и виждам, че на покрива има още място. В 4,15ч. моторът е загрял и потегляме. 

Прясно изкъпан, с чисти дрехи, потопен в облаци прах откъм отворените прозорци, отварям бележника си да опиша последните преживявания. Пътниците, наблъскани като сърдели, съвсем нормално се вторачват в ръцете ми. Влизаме в режим на яко друсане и спирам бележките. « Интересно дали космонавтите преди полет се пробват толкова яростно », си казвам, готов за всякакви изпълнения. До мен седи жена с бебе, което не плаче, също готово за полет към космоса. 

След безброй завои слизаме 1000 метра по-ниско. Междувременно правя кратката равносметка: ако се преобърнем в пропастта откъм моята страна и остана жив, колко човешки тела ще натежат върху мен – преброявам около двайсетина – в добра форма съм, ще издържа! 

Следва да качим други 1300 метра с друсане и завои. Малката до мен най-после после плаче и показва че е нормална. Майка й вади голяма цица, за да я нахрани. В Непал децата се кърмят до 3-4 годишна възраст. Изчаквам края на закуската, за да си поиграя с бебето. На пътниците около нас им домилява и се смеят. Атмосфера напълно човешка. 

Спираме за обед. Всички ядат дал-бат, а аз си правя лукса с омлет от три яйца за по 40 рупии. (Дал-батът е 60. Чаят – 5.) Ако всичко върви добре, утре сме в Катманду. Непалец с хубави черти на лицето, внимателен поглед и симпатично излъчване, ме пита what country, sir? – България – отговарям. Отвръща ми с лека неразбираща усмивка.

При едно спиране виждам как на покрива върху денка с багажа ми са се настанили четири човека. Мога да го  продам като реклама за фирмата Нортфейс.

Шофьорът плюе на всеки завой през прозореца, но си допадаме. От време на време ми намига, начин да участвам в движението, а за него, да си има приятел от Европа. 

Пътуваме вече 8 часа, остават още 7. Имаме само 10 минути за смяната с нощния автобус, в който заедно със спиранията ще прекараме 15 часа, този път отново на последната седалка. Трима сме и мога да се изтегна в единия ъгъл. Към полунощ спираме в локален ресторант за тоалет и дал-бат, тук особено спайси (подлютен). Стомахът ми се запалва и опитвам да си представя как настъпва мор на всички микроби.

 

9/11/2000

Вместо в 9, пристигаме в 10,30. Катманду ни посреща грозен и мръсен. Умората от дългия път, започва да излиза, освен това съм гладен, но бързам да потърся билет за най-близкия полет към Париж. Първият се оказва след 9 дни, на 18-ти ноември. 

В главата си правя пируети и план за кратко забягване обратно в Хималаите. Умората и глада ми изчезват. Иска ми се да резервирам две места за самолет до Намче базар, от където с Анджи да опънем към превала Таши Лапша 5760м., стара мечта от години. 

Телефонирам да предупредя Люси – « Опитай отново. Сигурна съм, че ще намериш по-раншен билет за Париж. Опитай! » 

Опитвам. Освободило се е едно място след два дни. Уф! Да се радвам или да плача? Таши Лапша остава за друг път. Умората ми се връща. Анджи се усмихва мило – « Sir, you will comе again… ». Ще дойда, разбира се!

Влизам в добър ресторант, поръчвам си печена кокошка с четири различни ласита (айряни), голяма салата, за десерт апъл пай, обилно поръсен с канела. Добре направих да послушам интуицията на Люси. Таши Лапша изисква повече време, особено ако прехвърлим от другата страна до вълшебната местност Ролвалинг, граничеща с Тибет.

За вечеря Дома, жената на Дава, ни е сготвила момо (телешко месо с подправки, обвито в тесто). Само преди година тя зае мястото на сестра си, чаровна млада жена, обичана от всички, която почина неочаквано от тежка пневмония. Приятелите на Дава бяхме влюбени в нея. На връщане от трек около връх Манаслу, двете й деца ме посрещнаха в двора. Бяха сами с пръстчета насочени към небето. Големите им, кръгли като луната очи също гледаха нагоре. 

В Непал, за да няма загуба в семействата, следващата по възраст сестра се свързва с господаря на дома.

10/11

Обичам да се подстригвам все едно къде в Азия, в случая в квартала Тамел на Катманду. Приемам го като приятна екзотика с топли кърпи, освежаващ масаж на главата, включително на врата и раменете, всичко с ориенталски табиет. След това се упътвам за няколко часа в известната книжарница на два етажа в същия квартал. Попадам на пътешествията на Свен Хедин, добре запазена книга, издадена преди стотина години с негови рисунки от първите му пътешествия в Хималаите. Не се колебая да купя на добра цена и писалка с молив Мон Блан, с инициалите на един от махараджите в Сиким.

На обед отново поглъщам лакомо половин кокошка с голяма пресна салата, четири ласита и пресен чийз кейк. Натрупаните високо горе червени кръвни телца в града се губят за седмица и въздушната възглавница, на която се намираме, изчезва. 

Надявам се да ми остават още, поне за първите дни в Париж – Люси да ме посрещне загорял, силен и щастлив, с дъх на Хималаите.  

( Двамата с Анджи две години по-късно на превала Амфу Лапша 5845m )