Светът, в който живеем е до голяма степен носен на гърба на “други”. Тези “други” се намират по плантации, заводи, мини и къде ли не, по места, по които избягваме да ходим. Те могат да бъдат деца и други онеправдани, платени само, за да се нахранят оскъдно.

В Хималаите това са гръбнаците на непознати хора, които носят благата ни, най-често натежали от излишества.

На път към височинни лагери, в различни трекове мъже, жени и деца носят багаж в уплетени кошове с ремък, пресичащ морните им чела. Маси, столове, съдове, палатки и какви ли не удобства, се изкачват на всякакви височини, за да преживеем на места, където няма нищо. Тези хора носят нашата тежест за по няколко евро на ден. Облечени в стари, износени дрехи, често боси, по джапанки или с прости гуменки, те изминават без да се оплакват всекидневните дълги етапи, уморителни за туриста-пътешественик, планинар или алпинист…  най-често с малка раничка, щеки и фотоапарат в ръцете. Нощем, скътани до огъня, тези хора си разделят оскъдна, еднообразна храна, дарена им от земята на която живеят. Ние, големите пътешественици, взимаме топла баня в палатка с душ, за да се нахраним след това в обширна палатка с вкусни гостби, сготвени специално по наш вкус. Рано сутрин, поемаме глътка топъл чай, кафе или шоколад, предварително поднесени в спалния чувал, и спокойно се упътваме към готовата закуска, която ни очаква в палатката за столова.

Тези „други“ често са селяни от долините, тръгнали да спечелят няколко рупи или пък младежи, облекли по липса на екипировка училищните си одежди. Със спечеленото те ще си купят нови дрехи и учебници. Без да са по-адаптирани от нас към високите превали, по стръмните пътеки те се смеят и припяват, докато ние, мълчаливо напрегнати, концентрирани в мисли, следваме начертаната програма. Те носят багажа ни, многократно по-живи от всеки от нас. Отговорни за конфорта ни, те са готови на жертви, за да сме доволни, щастливи да ни осигурят добър прием в планината. А когато на някой от нас се откъсне от сърцето да подаде манерка с вода на смазания от наклона и товара носач, същият с усмивка и благодарни очи, пестеливо излива няколко глътки в пресъхналото си гърло, без да докосне с устни отвора на чуждата манерка. Урок по етика, който най-често наблюдаваме с почуда.

Без тези носачи ние спираме да сме атлети или герои-покорители на върхове с безгранични тела и силен дух. Завършили поетия ангажимент, тези хора безшумно изчезват в долината, за да продължат работата с ориза и ръжта в полето.

Повечето от нас считат света за свой без да разбират, че са носени от друг свят, за който нямат грижа.

Носачите в Непал са дребни на ръст, с тънки, жилави крака. Имат широки, нервни стъпала с чуствителност, която измерва до милиметър досега със земята. Те стъпват с цялата тежест, добре разпределена между челото, гръбначния стълб и долните крайници. Системата им се движи от кости, не от мускули. Те не са културисти, нямат какво да показват, освен умението си да продължат все едно в какъв терен с товара на челото. Пресичането на снежни преспи е най-трудно. Системата се усуква, губи геометричната си форма, крачките се забавят, времето губи стойност. Движенията им по прецизност са сравними със секачите на скъпоценни камъни. Красотата е в краката, намерили като в танц подходяща стъпка. При тези хора икономията на енергия идва от безпогрешни, ритмични движения в хармония и сливане с терена единствено, което им помага да издържат. Природата им е учител.

Трекове и експедиции с тези хора ме дариха с незабравими моменти.

                                                                   / Канченджунга Химал, Непал /

Шерпите са били първите сериозни носачи в Непал, дошли от Амдо в източен Тибет (шерпа = народ от изток). По-късно качествата им са ги превърнали в планински водачи и организатори, собственици на агенции и лоджове, а напоследък скъпо платени коучове за височинно катерене. Ролята и статуса Шерпа, същевременно фамилно име на някои от тази етническа група, се променя от момента, когато през 1953 година носачът Тензинг стъпва на Еверест. Говори се, че той, а не Хилари, първи е сложил крак на най-високата точка на планетата, подробност скрита в сянката на миналото. Три години преди това, без активната намеса на шерпата-сердар (шеф на носачите) Анг Тарке, френската експедиция на Херцог за Анапурна е щяла да завърши трагично – една от историите за границите на възможното, изпълнени с достоинство, каквито има много. Има и още повече други, свързани с човешки слабости. В планината всичко излиза наяве.

Шерпите, едва двайсетина хиляди по време на първите експедиции, днес са над сто хиляди. Между тях има и много псевдо шерпи, заложили да спечелят с името.

Якът, камилата, магерето също носят на гърбовете си с ненадминати качества….

Межем да свалим шапка също на алпинистите „алпин стайл“ , които с минимум багаж, без подкрепата на носачи, покорят най-високите гиганти в планините.