Je parle avec ma main,
Tu écoutes avec tes yeux ;
Et nous nous comprenons,
n’est pas,
en un seul sourire. Zhu Da (1626 – 1705)

Говоря с ръката си,
Ти слушаш с двете си очи ;
И ние се разбираме,
нали,
само с усмивка.  – Зю Да, (1626 – 1705)

                                            / Булонски лес, Париж /

Как би гледал на фотографията големият поет-калиграф? Величините са несравними. Фотографът е далеч от състоянието на празнота на калиграфът, който с виталния си дъх предава на върха на четката израз във видимия свят. Да, но и фотографът трябва да изтрие себе си, за да даде път това, което снима.

Едно драсване на черта конкретизира реципрочния израз на двойката Инг-Янг. За да изрази скритата динамика на реалността (връзката пространство време), на калиграфът е необходим трети елемент – празнотата.

За китаецът не е достатъчно изображението да изразява външния аспект на нещата. Чертата, изтеглена с върха на четката, слива единицата с множеството. Ретуш не е възможен. Жестът е точен и единствен. Есенцията на  рисунъка е в маркиране на изразяващата всичко черта. В съответствието между пълно и празно, в съотношението между плътно и разредено, тази черта въплъщава едновременно линия, съдържание, ритъм, финес, въображаемо и конкретно. Рисунъкът, преминал през дъха и вътрешния ритъм на калиграфа, самият той свързан с дъха на Всемира, добива формите на околния свят.

Ловенето на вътрешните принципи в структурата и връзките между нещата в живота датира в Китай от 2500 години. Думата калиграфия, наречена от гърците “красиво писане”, няма общо с идеята на китайците за красота. В китайското изкуство музика, поезия, рисуване или калиграфия са едно и също нещо, изразяващо непрекъснатата промяна в живота. Пластичните качества на рисунъка се комбинират с музикалните качества на стиха. Нашето “красиво” в китайската класика би означавало спряно или умряло. В китайския дом картините не се излагат, а се пазят на свитъци. Те не биха направили дома по-красив и се вадят само при случай, за да изразят СКРИТОТО ИСТИНСКО.

                                                                     / Булонски лес/
Родена в нашата култура, изтъкана от гръко-римски традиции, фотографията в повечето случаи отговаря на гръцката идея за красота, която търси хармония и съвършенство в геометрични форми. Ние разправяме истории, осмисляме моменти, свързани с видимия външен свят. Платон не позволява на неразбиращите геометрия да влизат в Академията му. Чудото се получава единствено, когато уловим многопланов символ в съвършена геометрична форма и обстоятелства, добили трансцедентен смисъл (идея за вечност).
Традиционните китайски майстори тръгват от празнота без да си задават въпроси и потопени в универсалното, те въплъщават непрекъснато менящото се настояще.

Празното е пълно, но за да покаже съдържанието му, подобно на стрелеца с лък, калиграфът се слива с триото празно-инг-янг, изразено навсякъде в живота. За да рисува дърво, художникът се преселва в дървото.  Белите полета в рисунъка на големия майстор подчертават безкрайните нюанси от тонове, нанесени с четка и мастило. Неповторимата черта, заедно с всяка точка, намерила живот благодарение на празнотата, трябва да носи качествата на посятото, вечно цъфтящо зърно. Играта пълно-празно се изразява още по-ясно във фигурите. Те са завършени, когато са отворени към безкрая. Всяко кръгово движение предизвиква друго, ново, винаги различно. Същото нещо се изразява в бойните изкуства, родени едновременно с калиграфията.

Добрият фотограф е без претенции, без целомъдрия, той снима, забравил себе си.

Когато виждам нещо изключително, дъхът ми се забавя, спира за момент, кликвам и си поемам въздух. Въздъхвам и благодаря.

В странната алхимия между желание и случайност, начинът да надникнем зад воалите на видимото е да забравим себе си, да опростим всичко и да следваме усета си.

Не намирам по добър пример за опростяване на жеста от калиграфията (също в таи-чи, създадени по едно и също време преди повече от две хиляди годи в Китай.).

Матис казва, че преоткрива себе си с едно просто движение с четката.