Фотография и Изкуство (диалогичен монолог III)

Фотография и изкуство III

Парижките градини, не по-малко красиви от Силс-Мария също предразполагат за размисъл. Истина не търсим, прекалено е прeтенциозно. Привлечени сме по-скоро от автентични неща. Кои са границите на възможното? Без илюзии за блестящо настояще, вярваме в човека на бъдещето с различно съзнание за света и себе си. Най-вероятно грешка във Вселената няма. Възможността да изразим себе си не е чисто човешка изява. Срещаме го и в животинския свят. Привилегия на човека е да прави разлика между изразимо и неизразимо. Изкуството се е скътало между двете, чудесен, макар отчаян полет, израз на невъзможността да бъдем съвършени. Науката се оказва добра тренировка за мислещия, пресъздаващ природата и себе си човек, често с двузначни резултати. Уважаваме религите като израз на духовна чувствителност, доколкото не служат за манипулиране и най-често патерици на слабите духом. Не знам дали ми изнася да мисля така или по-скоро прозирам някаква реалност. Вероятно и двете.

–       Надниквам в по-стари блогове и намирам, че си станал тромав, въртиш в същия кръг.

–       Вероятно да. Чувствам задух, ясно доказателство, че съм нормален и се променям. Задухът е барометър за промяна, както температурата, мярка за оздравяване. Малко хумур е както витамин С, пирует без да се вземем на сериозно, после пак напред на лов за ново…

–       Чувството за хумур спасява. Втвърдиш ли, регресираш, започваш да пречиш на себе си и на околните.

–        Новото в света, което ни залива и то ускорително, е супер интересно. Миналото храни, а настоящето трябва да го живеем с широко отворени очи.

–       Стига да е естествено, а не като формула или принцип. Но да се върнем на темата. Стигнахме до мотора на творчеството, напрежението между субективния свят на Аза и обективния външен свят – това през духовния мост на всеки, когато го има.

–       Светът, външно обективен за себе си, остава неопределим за човека. С пет закърнели, все по-денатурализирани от съвременния живот сетива, не правим друго, освен нови икономики, евентуално с по-качествено клониране. За шесто чувство да не говорим, най-често го бъркаме с неизразени желания и подсъзнателни носталгии и емоции. Докато външният свят във всеки момент е различен. Оптимистичното е, че в невъзможността си да качим, слизайки надолу, рискуваме или да се унищожим, или да скочим по-високо с енергията от изпитания ужас и потенциалите в себе си. Вярвам по-скоро в скока…

–        Запънали като магарета, слагаме ред, правим политика, наука, повърхностно изкуство, тук там с някой почти случаен шедьовър за разкош…

–       Мислещият човек е нещо прекрасно и ужасно. Свидетели сме… Така илил инък живеем извън света на Истината.

–       Това плаши ли те?

–       Страхът идва съвсем повърхностно най-вече от несигурност, от неяснота, “да бъдем или не”, казва Хамлет… За мен изходът е в излизане от антагонизма и робията на двоичния код, на който сме жертва, а будизма не ме задоволява като изход. Но това няма общо с темата за Изкуство.

–       Въпреки, че всичко е свързано.

–       В съвременното Изкуство от началото на миналия век до сега, не сме измислили нищо ново. Сюрреализмът с богатото въображение на Мен Рей, Мохоли Наги, Андре Кертез и някои други големи фотографи, разчупва класическите граници на фотографията. От няколко десетилетия на мода са темите. Фотографът равива тема, иска да покаже на света „нещо ново“ – например как се изхвърля боклука в бидонвилите, какво става в американските затвори, в транссибирските влакове…, след което се превръща в “изявен фотограф” със завършена тема… Регистрират го, после бързо е забравен, темата вече не очудва. Така става с всяка мода. Реймонд Депардон решава да снима Франция с определен вид камера – документална фотография, високо професионална, да се снима баналното така добре, че да направи впечатление, да грабне вниманието на слепите…. Модата е създадена, за да впечатлява в момента на модата. Впечатлението е винаги повърхностно и временно. Такава е разликата между иманентно и трансцендентното. Последното докосва есенцията на нещата и остава извън времето. Капа, Бресон… са следвали събитията на века, снимали са без да разсъждават, без да се спират. Наложили са стил, разписали са се с това, което са самите те.

–       Без да си драматичен, в тона ти се усеща горчивина, някаква носталгия за нещо пропуснато в живота…

–       Нотката на горчивина предполагам е въпрос на чувствителност примесена с амбиция. Вероятно чувствам липсата на признание за всичките ми усилия, което е свързано с още не напълно прочистени ъгли на старото ми Его.  Години наред, заедно с преводите за Шри Оробиндо и Мер, приех съвсем сериозно възможността за Супраманталния човек, изход за конфликния и обхванат от себе си Хомо Сапиенс Сапиенс. Поех кислород, получих отговори на много дотогава неразрешими въпроси. Реализирах как в средата на миналия век наред с ужасите, хората сме се докоснали до нещо фантастично, което като че ли се е изплъзнало или по-оптимистично казано се е отложило… Вкусил от този преход, ми се даде много, но къде са днес тези гиганти-пионери на Новия човек? Останал без репери поукротих топката. Сега се уча се на най-важното, да съм приятел с времето. Явно собствената ми слабост, егоизма търсещ бързо постигнати резултати навява горчивина за нещо недовършено, вероятно компромис, свързан отново с времето. Очевидна незрялост ни кара да бързаме да изживеем всичко. Казваме: „птичка в ръката струва две в гората!“  А то всички птички заедно с гората са ни непрекъснато в ръцете. Самото време е фантастична загадка, освен това е свързано с пространството…

–       Но ето, че не бягаш от капаните на мисълта, пък продължаваш да анализираш. Тези блогове, анализи, диалози за Изкуство…

–       Бягам разбира се. Боря се, както отказващия цигарите. Да се стремиш към по-високите плата на съществуване без помощен кислород, не е лесна работа.

–       Какво имаш в предвид?

–       Съвсем схематично, преди възможността да се докоснем до Супрамантала, нивата на мисълта, с които боравим, според човешкото ни развитие  се следват във възходяща градация като обикновен, висш, озарен, интуитивен и свръхмантал. Тези енергийни зони са пътя към супрасъзнанието. Ако подсъзнанието е еволюционното ни минало, супрасъзнанието е еволюционното ни бъдеще.

–       Какво общо с Изкуството?

–       Обикновеният мантал принадлежи на хора, които имат необходимостта да говорят, до обусловат нещо, за да си помогнат, да разберат самите те какво мислят. С висшия мантал правим анализ и синтез, наука, философия, човек вече може да се концентрира и да борави с мисълта си. Озареният и още повече интуитивният мантал вече отваря клапа за спонтанно ловене на друго ниво вибрации. Започваме да различаваме, да знаем, защото разпознаваме. Манделщам излива уловените стихове на лист хартия, Моцарт спонтанно изважда блестящи тонове, Бетовен глух…, Ван Гог невероятни цветове… На това ниво говорим за Интуиция, “спомен за Истината”, за да цитирам Шри Оробиндо или “вечен миг, причина за годините (времето)”. Във времето не откриваме друго, освен бавното разпознаване на мига Светлина, на който всички вече сме били свидетели. Докъто свръхмантала е този на пророците.

–       Затова ли за фотографията казваме рисуване със светлината?

–       Не е шега. Без Светлина, поне нашия свят е невъзможен.

–       А звукът?

–        Казано е: „без музика светът не би бил същия“. Но и това е утеха, бягство във висшите сфери. По времето на Бах са слушали много повече музика. И в съседство с крематориумите са слушали блестящи концерти.. Става ясно, че Изкуството също не е разрешение за човешките проблеми. Вярно е, че при съответно съчетание на звуци в тантризма, мантрите от Веди и Упанишади, както и в Кабалата или при Суфите… – влизаме в свръхмантала. Говорим за звуци, променящи качествата на материята.

–       Че какво повече?

–       Дотук всичко е винаги частично. А ние искаме радост без болка. Живот, познание и творчество, събрани в едно, без конфликт и напрежение. Където има болка, има лъжа. Всички тези нива на мантал и витал (жизнена енергия, емоции, драми, любов…) са само лъчи към нещо по-голямо и недостижимо. То ни тегли като магнит, отиваме към него. За съжаление изкуство, наука, религии не са достатъчни. След като започваме да го разбираме, защо да не искаме още !?

–       В този порив не бягаш ли от ежедневието? …

–      Не, разбира се. В най-малкото се крие и най-голямото. Допира с ежедневието стимулира, свързва с външния свят, с материята, която променяме. Тя е навсякъде, в стръкчето трева, в беззъбата баба, в просяка, в месаря или в първия министър.  Но това е само начало. Голямото усилие е в приемане на невъзможността да надскочим сянката си. Това да не бързаме, да приемем времето, този капан, чудесна измишльотина на мислещия човек, уплашен от смъртта. Горчивата ми нотка, скрития страх, за който споменавш се таи именно в това: съзнавам, че всичко е наред, а продължавам да бързам, сякаш нещо ми се изплъзва. Там се крие някаква неискреност, страх, вековно вкоренени навици, изискващи да се слезе до телесния, дори до клетъчния мантал. Тялото да осъзнае. Това е следващия Еверст за човека.

–       Ловим се за всичко възможно, за да създадем стабилност, а стабилността ни ограничава.

–       Да, може да се каже, че единствено повтарянето на едни и същи вибрации, превърнати в навици, ни дават известна видима стабилност. Звучи едва ли не трагикомично, ако трябва да говорим за реалност. Затова търсим компромис и дишаща хармония.

–       Говорихме за Истина. Интересно е, че каквото и да кажем, обратното също е вярно. Единствено поезията свързва в общ смисъл. Но не тази в наредени стихове, такава поезия е също измислена. Тогава който няма поетична душа какво да прави?

–       Отново Via media. Средния път, но без котва! Докъто сме в лъжовния свят, болките са неминуеми. Буда иска да раздвижи стара Индия с гениалната за времето си идея за бягство от болките в живота. Христос в тежък за евреите момент, освежава епохата с отдавна познатия още тогава принцип за обич. Мохамед обединява мюсюлманите с вяра и меч. Всичко това не е направило света по-добър. Сълзите продължават да мият болката в душите ни. Цветан Тодоров в интересната си книга “Авантюрите на абсолютното” (В български превод „Красотата ще спаси света“) цитира поетесата Цветаева: “Между небесата на духа и човешкия ад изкуството се явява като чистилище, от което никой не иска да отиде в рая.” Тя говори за трето царство между небето и земята. И малко по-нататък: “Само в дълбочината на страданието, в нас божествено отеква виталната (жизнената) песен на света, като песен на славей в мрака.” Става дума за активна неутралнст в пълно съзнание за настоящия момент. Хем неутрално, хем активно – как да не е нов Еверест. Въпреки всичко, днес продължават да катерят стария Еверест цяла върволица с и без кислородни бутилки. Аз също страхотно харесвам Хималаите, но разчитам и оставам оптимист за новото време.

–       Важното е да не спираме.


За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Оставете коментар

*