Фотография и Изкуство (диалогичен монолог I)

Фотография

–       Не рисувам, но от вкус към живописта искам фотографиите ми да приличат на картини.

–       В добрата фотография те могат да приличат, но да се превърнат в живопис е невъзможно… Материята, която художника налага върху платното, израз на вътрешно усещане, ще бъде креативна. Във фотографията разполагаме с външния свят, който виждаме като отговор на каквото носим в себе си с опит да го положим върху материална основа. Напластената материя върху платното се превръща в картина, ражда нещо ново, мост между външна и вътрешна реалност. Материята, релефът, боите имат своя език. Това, което снимаме, съществува предварително със собствен живот, който открадваме от външния свят.

–   Да, вярно, крадем. Но художниците също се влияят, попиват околната среда. Ние „крадем“ момента, светлината, която рисува, тя е художника! Кадрираме, осъзнаваме момента, ситуацията, разправяме история. Тя е също свързана с това, което носим в себе си.

–    Добре, по твой избор в даден момент механиката кликва, регистрира, но post factum. Не е същото. Добавяме изострената си чувствителност, интересен поглед, усет за момент, геометрия, добър вкус… Но все пак, Нещото го взимаме от външния свят, изваждаме го на „плоска“ хартия, все едно дали е картолин, файн арт или някаква супер нова технология, изображението остава плоско, без релеф, литографично… Литографията не е картина, а отпечатък, втора ръка, копие… Вярно, в тъмната стая преди появата на образа има тръпка, мистерия между видимо-невидимо, игра с химикали, алхимия… Търсим релеф с различни скъпи виражи. С пикселите магията на материата намалява, механичното преобладава, ставаме все по-бързи и нетърпеливи. Вътрешната тръпка изтънява.Фотографите  поглеждат към екранчето на апарата да се обедят, че става добре, евентуално триат и снимат отново… Бързата еволюция в технологиите помага и убива. Технологически силно, но все по-виртуално и повърхностно. В боите на художника има материя, пластовете говорят за вътрешния живот на художника. В тях той е въплатил себе си, претворява света и го поднася, всеки да вземе каквото може. Колкото е по-добър, по-безкрайни са интерпретациите. Изкуство е нескончаемо, извън времето. Нали бягаме от времето като напрягаща измишльотина!

–       Да, бягаме. Подозирам дори, че една от причините да снимам е желанието ми да спра времето, да го закова на мястото,, момента, който намирам за интересен. Но да се върнем към изкуството – понякога успешно съчетавам символи, успявам да извадя автентичното на нечия душа ? Това какво е ?

–       Да виждаш и да уловиш – чудесно. Успялият портрет, изключително трудно нещо, въздейства, отваря, бърка в душата. А тя е безкрайна.  Сред фотографите добрите портретисти са на пръсти, но портретистите в живопистта са ненадминати!

–       В живота ни е дадено всичко. Целият живот е подарък. Имаме само да откриваме, да преработваме през себе си и да поднасяме.  В измисления свят, в който живеем няма нищо истински наше. Принадлежи ни един дъх, който е също мистерия – когато въздишаме го отдаваме, сякаш да се отървем от нещо, а той се връща обратно и ни олеква. Въздишката е между малкото неща, които даваме гратис. Художникът, когато без да мисли вади от себе си, прави истинско изкуство, прави го като въздушка. Добрият фотограф, както всеки човек, носи света в себе си, но с фотоапарата щракваме в момента, когато съчетанията са такива, че да се роди нова форма, нов символ.

–       Да, добрият фотограф е премлял света в себе си. Вероятно го е изстрадал, за да го прероди отново, страдание от сблъсъка между дух и материя, между безкрайно и крайно, които разпознават себе си във всеки по-чувствителен човек. Артистът ги представя в нова, одухотворена материя. Въпреки всичко това „прераждане“ е по-слабо изразено във фотографията отколкото в живописта. За сметка на това въздействието е по-директно. При всички случаи по-директно отколкото в киното. Там също силните ефекти идват от добри кадри, но чомек е грабнат от действието.

–       Изострянето на чувствителността изисква време. Даром не става. Когато уцеля Нещото, щраквам, губя дъх, знам, че става. Хубавата фотография я познаваме веднага, още на момента. Въздъхвам с благодарност, сякаш досега съм живял затова – да видя, да осъзная още нещо. Вероятно с четка усещането е по-пълно, по-дълбоко.  Претворяваме, променяме света отвътре навън  – вълнение, тръпка дълбоко в душата и сърцето, едновремено изстрадани и щастливи. Художникът като дрогиран завършва картина и започва друга. Ние, фотографите гоним пред и зад хоризонти, търсим, преоткриваме, все да чопнем нещо. Куделка казва, че добрият фотограф трябва да има здрави крака. А често всичко е пред нас, пред очите ни. Не е необходимо да се отива далеч. Добрият фотограф би трябвало все едно къде от всяко нещо да може да извади нещо.

–       Щом правиш нещо ново и го налагаш, добиваш собствен почерк, твой и ничей друг. Маркираш света. Ставаш творец. Фотографът, както художникът, когато имат почерк стават творци. Силната фотография, Родченко, Бресон, Соул Лейдър, които харесвам, маркират света с почерка си не помалко от добрите живописци. Правят Изкуство. Все пак в несъвършения ни свят всичко е градация – ако се изправиш пред произведение на Веласкец и пред Картие Бресон, кое би избрал? Все едно да говорим за Бах и за Хайдушко хоро – все е изкуство, въпрос на вкус.

Пауза с въздишка.

–        Да, живеем в свят гладен за шоу, където всеки копира, търси евтини или скъпи ефекти, направени да впечатляват. Търговците все повече търсят как да въздействат силно върху публиката, за да се продаде по-лесно. Псевдоизкуствата все по-добре печелят. По страшно е, че вече осъзнаваме и обратното. След всичко преживяно през миналия век, вече нямаме илюзии – дори голямото Изкуство, макар да дава кислород, не прави света по-човешки! До концентрационните лагери са свирили най-големи виртуози… Инстинктивно, дори засега да не го намираме, всички търсим нещо различно и над изкуството.

–       Говориш за качествено нови хора. Средния човек, гения или свръхчовека на Ницче все още не означават човещина… Но сега изместваме темата, тук говорим за фотография и живопис. Животът продължава. Дори с всички промени от кризата, всеки влак намира свои пътници.  Големите артисти никога не са били за всички. В повечето случаи те остават незабелязани или неразбрани. Откриваме ги по-късно. От гледна точка на артиста това да бъдеш забелязан, освен за самочувствие и материално задоволяване, няма какво да ти промени в живота. Важното е да даряваш света с истината, която носиш и развиваш в себе си. Тя е винаги нова и неповторима. Мерки няма. За търсещите винаги се отварят нови врати. До голяма степен изкуството компенсира усилието да живеем, докъто светът не се промени в степен, че самото то да загуби смисъла си.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Оставете коментар

*