Фотография и Изкуство (диалогичен монолог I)

Фотография

Този диалог на вътрешен глас със себе си е опит за търсене на границите на възможното във фотографията, в изкуството, в творческата част на живота. Изкуството, както всичко духовно, без да бъде приживяно, без да премине през тялото, остава мисловна химера, запълване на празнота, компенсиране на липси.  Между критиците-изкуствоведи и творците на изкуство често има голяма разликата. Но ето какъв напипващ темата разговор провеждам в себе си:

–       Не рисувам, но от вкус към живописта съвсем-нахално искам фотографиите ми да бъдат картини. Искам да ги нарека Изкуство.

–       Да, те могат да стремят към добра фотография, но да се превърнат в живопис е невъзможно… Материята, която художника налага върху платното като израз на вътрешно усещане винаги ще липсва. Във фотографията няма как да изваждаме дълбокото от себе си, да го положим върху материална основа. Напластената материя върху платното постепенно се превръща в картина, ражда се нещо ново, мост между външна и вътрешна реалност. Материята, релефът, боите имат свой език. Това, което снимаме, съществува предварително със собствен живот, който крадем от външния свят…

–   Да, вярно е, крадем. Но и художниците се влияят, попиват околната среда. Ние „крадем“ момента, разчитаме на светлината…, тя рисува, тя е художника! Кадрираме, осъзнаваме ситуацията, момента, разправяме видяното като история! Тази история също е свързана с това, което носим в себе си.

–       Добре, по твой избор в даден момент механиката кликва, регистрира, но post factum. Не е същото. Добавяме изострена чувствителност, интересен поглед, усет за момент, геометрия, добър вкус… Но все пак, Нещото го взимаме от външния свят, изваждаме го на „плоска“ хартия, все едно дали е скъп картолин, файн арт или някаква супер нова технология, изображението остава плоско, без релеф, литографично… Литографията също не е картина, а отпечатък, втора ръка, копие… Вярно, в тъмната стая (по-рано, сега рядко) преди появата на образа има тръпка, мистерия между видимо-невидимо, игра с химикали, алхимия… Търси се релеф с различни, макар скъпи виражи. Сега с пикселите магията на материата се стопява, механичното преобладава, ставаме по-бързи и нетърпеливи. Вътрешната тръпка изтънява. С новите апарати повечето фотографи веднага поглеждат към екранчето на апарата, търсят да се обедят, че става добре, евентуално триат и пак отново… Бързата еволюция в технологиите помага и същевременно убива. Технологически силно, но все по-виртуално и повърхностно. В боите на художника има материя, пластовете говорят за вътрешния живот на художника. В тях той е въплатил себе си, претворява света и го поднася, всеки да вземе каквото може. Колкото е по-добър, по-безкрайни са интерпретациите. Говорим за Изкуство, за нещо нескончаемо, извън времето. Та нали бягаме точно от тази измишльотина, времето!

–       Да, бягаме. Подозирам дори, че една от причините да снимам е желанието да спра времето, да го закова. Но да се върнем към изкуството – понякога успешно съчетавам символи, успявам да извадя автентичното на нечия душа ? Това какво е ?

–       Да, да виждаш, да уловиш… – чудесно. Наистина, успешният портрет, изключително трудно нещо, въздейства, отваря, бърка в душата. А тя е безкрайна. Може да се говори за Изкуство… Сред фотографите добрите портретисти са на пръсти, но портретистите в живопистта остават ненадминати!

–       Все пак всичко в живота ни е дадено. Целият живот е подарък. Имаме само да откриваме, да преработим през себе си и да поднасяме.  В измисления свят, в който живеем няма нищо истински наше. Принадлежи ни един дъх, който също е мистерия…, при въздишка го отдаваме, сякаш да се отървем, а той се връща обратно та дори ни олеква. Вероятно въздишката е единственото нещо, което даваме гратис. Художникът, когато без да мисли вади от себе си, прави истинско изкуство, това е фантастичното. Добрият фотограф, както всеки човек, също носи света в себе си. Щракваме в момент, когато съчетанията са такива, че да се роди нова форма, нов символ.

–       Да, добрият фотограф е премлял света в себе си. Вероятно го е изстрадал, за да го прероди отново – страдание от сблъсъка между дух и материя, между безкрайно и крайно, които разпознават себе си във всеки по-чувствителен човек. Артистът ги представя в нова, одухотворена материя. Въпреки всичко това „прераждане“ е по-слабо изразено във фотографията. За сметка на това въздействието е понякога по-директно. При всички случаи по-директно отколкото в киното. Там силните ефекти идват от добри кадри.

–       Изострянето на чувствителността изисква време. Даром не става. Когато уцеля Нещото, щраквам, губя дъх, знам, че става. Хубавата фотография я знаем веднага, на момента. Въздъхвам с благодарност, сякаш досега затова съм живял. Просто, да видя, да осъзная още нещо. Вероятно с четка усещането е по-пълно, по-дълбоко.  Претворяваме, променяме света отвътре навън  – вълнение, тръпка дълбоко в душата и сърцето, едновремено изстрадали и щастливи. Художникът като дрогиран завършва картина, започва друга. Ние, фотографите гоним пред и зад хоризонти, търсим, преоткриваме, все да чопнем нещо. А често всичко е пред нас, пред очите ни. Не е необходимо да се отива далеч… Добрият фотограф би трябвало все едно къде от всяко нещо да изважда нещо.

–       Щом правиш нещо ново и го налагаш, добиваш собствен почерк, твой и ничей друг. Маркираш света. Ставаш творец. Фотографът, както художникът, когато имат почерк стават творци. Силната фотография, Родченко, Бресон, Соул Лейдър, в който се влюбих напоследък…, маркират света с почерка си не помалко от добрите живописци. Правят Изкуство. Но ето, че в несъвършения ни свят всичко е градация – ако се изправиш пред произведение на Веласкец и пред друго на Картие Бресон, кое би избрал? Все едно да говорим за Бах и за Хайдушко хоро – все е изкуство.

Пауза с въздишка.

–        Все пак живеем в свят гладен за шоу, където всеки копира, търси евтини или скъпи ефекти, направени да впечатляват. Търговците все повече търсят как да въздействат силно върху публиката, за да се продаде по-лесно. Псевдоизкуствата все по-добре печелят. По страшно е, че вече осъзнаваме и обратното. След всичко преживяно през миналия век, вече нямаме илюзии – дори голямото Изкуство, макар да дава кислород, не прави света по-човешки! До самите концентрационни лагери са свирили най-големи виртуози… Инстинктивно, дори засега да не го намираме, всички търсим нещо различно и над изкуството.

–       Говориш за качествено нови хора. Средния човек, гения или свръхчовека на Ницче все още не означават човещина… Но сега изместваме темата, тук говорим за фотография и живопис. Животът продължава. Дори с всичките промени в криза, всеки влак има пътници.  Големите артисти никога не са били за всички. В повечето случаи те остават незабелязани или неразбрани. Откриваме ги по-късно. От гледна точка на артиста това да бъдеш забелязан, освен за самочувствие и материално задоволяване, няма какво да ти промени основното в живота. Важното е да даряваш света с истината, която носиш и развиваш в себе си. Тя е винаги нова и неповторима. Мерки няма. За търсещите винаги се отварят нови врати. До голяма степен изкуството компенсира усилието да живеем докъто светът не се промени в степен, че самото то да загуби смисъла си.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Оставете коментар

*