Хубавото лятно слънце – зимно в България – ме заварва на конни надбягвания  недалеч от планината Кук на Южния остров на Нова Зеландия. Дишам в атмосфера на пикник в стил началото на двайсети век в провинциална стара Англия.

В устата на кивитата  (новозенладците) в небрежноелегантен “кънтри сайд” стил, макар далеч от големите градове на острова,  чудесно звучи класически английски.

За първи път залагам на коне, отначало несръчно, после се паля, губя, печеля и както всеки посредствен играч се отказвам “навреме”.

Расовите коне и шапките на кънтри-дамите грабват вниманието, обстановката е изпълнена с чар и колорит. Лейдитата се ласкаят да бъдат снимани и небрежно си дават вид, че не ме забелязват.

наблядавам един географски нов свят с корени на местните англичани дошли отскоро, но потопени в миналото. От тази страна на кълбото ритъма на живота е съобразен с природата. Тя е добре изразена и навсякъде. Човек приема англосанксонския хумур от началото на миналия век, учуден от модерните технологии сред подобна природа.

Преди близо двеста години  първите трапери, преселници на острова са закупили от маорите на безценица цели планини, където днес овцете  са свободни полудиви животни. Площите са толкова големи, че човек ако не е местен, не може да знае на коя планина кой е собственик. Те са оградени не заради крадци, а за да не избягат овцете, които свободно пасат – 60 милиона овце за 4 милиона жители. Неволно сравнявам с Швейцария, където без частни планини кравите, еднакво чисти и спретнати, са заградени по подобен начин. Тук овцете имат лукса да сменят планината, пеизажа, респективно тревата, защото освен мнобройни хълмове, новозенландският фермер понякога притежава няколко планини…

Завирам се по диви места, извън пътеки, далеч от туристи. Свивам по прашен път към към красива, загадъчна планина. Оставям колата незаключена, така правят всички. Без излишен предразсъдък прескачам ограда и се качвам без пътека, колкото по-високо, по-красиво. Дал Господ хоризонти и местности за изследване.

Забелязвам отдалеч гигантски джип с ремарке, кацнал на невероятно стръмно място. Хора и овце, но защо джип с ремърке по такъв почти лунен пеизаж!? Без да се крия, се упътнам да разбера. Махам с щеки, за да подчертая, че съм тръгнал към тях. С приближаването виждам няколко изостанали, неистово препускащи  овце, гонени настървено от страховити кучета. Подбират ги към широка порта, отворена откъм съседния хълм. Здравеняк фермер махва да изчакам. Затварят портата зад последната овца, после прибират кучетата в голямата желязна клетка на ремаркето.
Приближавам се и на учудените им усмивки – хората в страната нормално са усмихнати. Питат защо съм прескочил? Ами искам да пресека местността, за да продължа по-нататък… Звучи неясно, защото никой местен няма подобни амбиции, а туризмът е регламентиран и не по тези места. Представям се: Айвън Шепърд (=Пастухов = Овчаров) от България. Дошъл съм всъщност да видя местни овчари. Ето имам късмет да ви срещна… После вдъхновен от хубавия контакт продължавам – .. с извинение прескочих оградата, а ако ми разрешите ще продължа нататък в планината…, да разбера как живеят овцете.

С братско-овчарска, в случая фермерска усмивка ми дават зелена улица. В тази страна овчари няма, защото овцете не се нуждаят от пазач. Обучени кучета ги събират и местят в различни планини понякога на един и същ собственик, с различни пасища. Вратите между пасищата се затварят до следващото местене, а Айвън Шепърд ги прескача и прави соло трек по девствени необитавани красоти. Овцете в Нова Зеландия са развъждани  поради чудесната им вълна. Смесена с косъма на посум, вълната е по-устойчива с качествата на кашмир. Овчото сирене е скъпо, киселото мляко също, а за козето да не говорим. От българскато по-хубаво няма.