Хубавото лятно слънце – зимно в България – ме заварва на конни надбягвания  недалеч от планината Кук в Южния остров на Нова Зеландия. Вдишвам атмосферата на пикник в стил началото на двайсети век в провинциална стара Англия.

Макар далеч от големите градове, класическия английски звучи чудесно в устата на кивитата  (новозенладците) в небрежноелегантен “кънтри сайд” стил.

За първи път залагам на коне, отначало несръчно, после се паля, губя, печеля и както всеки посредствен играч, отказвам се “навреме”.

Расовите коне и шапките на кънтри-дамите грабват вниманието, обстановката е изпълнена с чар и колорит. Лейдитата са поласкани да бъдат снимани и небрежно си дават вид, че не ме забелязват.

Докосвам се до свят, географски нов, с корени, потопени дълбоко в миналото. От тази страна на кълбото ритъма на живота без да бъде безгрижен е съобразен с природата. А тук тя е силна и навсякъде. Човек прегръща англосанксонския хумур от началото на миналия век и се учудва на модерните технологии сред подобна природа.

На Южния Остров, като се изключат планините, изпълнени с регламентирани трекове, природата в по-голямата си част преди близо двеста години е била закупена на безценица от първите трапери, преселници на острова. Виждаме частни планини с ферми, където овцете са свободни полудиви животни. Площите са толкова големи, че човек ако не е местен, не може да знае на коя планина кой е собственик. Оградено е не заради крадци, а за да не избягат овцете, които свободно пасат – 60 милиона овце за 3 милиона жители. Неволно сравнявам с Швейцария, където без частни планини кравите, еднакво чисти и спретнати, са заградени по подобен начин. Тук овцете имат лукса да сменят планината, пеизажа, респективно тревата, защото освен мнобройни хълмове, новозенландският фермер понякога притежава няколко планини…

Обичам да се завирам по диви места, извън пътеки, далеч от туристи. Сега свивам по неизвестен път към загадъчно задаваща се планина. Оставям колата незаключена, така правят всички. Без излишни предразсъдъци прескачам ограда. Колкото по-високо по-красиво, дал Господ хоризонти за изследване.

Далеч високо забелязвам гигантски джип с ремарке, кацнал на невероятно стръмно място. Хора, овце, но защо джип с ремърке по такъв почти лунен пеизаж!? Без да се крия, решавам да разбера, но защо съм прескочил? Ами налага се да пресека местността, как да премина от другата страна…?Звучи абсурдно, защото никой местен няма подобни амбиции, а туризмът е регламентиран и не по такива места.
Дръпвам здраво нагоре. Махам с щеки, за да подчертая, че съм тръгнал към тях. С приближаването виждам няколко изостанали, неистово препускащи  овце, гонени настървено от страховити кучета. Подбират ги към широка порта, отворена откъм съседния хълм. Здравеняк фермер махва да изчакам. Затварят портата зад последната овца, после прибират кучетата в голямата желязна клетка на ремаркето. Приближавам се и на учудените им усмивки – хората в страната нормално са усмихнати  – представям се: Айвън Шепърд (=Пастухов = Овчаров) от България. Дошъл съм да видя местни овчари. Ето имам късмет да ви срещна, долу няма жив човек… После вдъхновен от хубавия контакт продължавам – .. с извинение прескочих оградата, а ако ми разрешите ще продължа нататък в планината…, да разбера как живеят овцете.

Погледите ни изразяват приемственост братско-овчарска, в случая фермерска. Дава ми се зелена улица. Развълнуван от колегите не ги снимам. Нюансът е, че в тази страна овчари не съществуват, защото овцете нямат нужда от пазач. Кучетата са обучени  да ги събират и местят в различни пасища. Вратите между пасищата се затварят до следващото местене. Айвън Шепърд ги прескача, за да прави соло трек по девствени необитавани красоти. Овцете в Нова Зеландия са развъждани най-вече поради чудесната им вълна. Смесена с косъма на посум, вълната става с качест на кашмир и е по-устойчива.