Хубавото лятно слънце, зимно в България, ме заварва на конни надбягвания  недалеч от планината Кук на Южния остров на Нова Зеландия. Дишам в атмосферата на пикник стил началото на двайсети век в провинциална стара Англия.

В устата на кивитата  (новозенладците) облечени в небрежноелегантен стил “cuntry said” , дори да са отдалечени от големите градове на острова,  звучи класически английски.

За първи път залагам на коне, отначало несръчно, след това се паля, губя, печеля и както всеки посредствен играч се плаша и отказвам “навреме”.

Расовите коне, шапките на кънтри-дамите, изобщо обстановката е изпълнена с чар и колорит. Лейдитата се ласкаят да бъдат снимани, правят се че не ме забелязват и си дават небрежен вид.

Това е един сравнително нов географски свят с кореняци англичани, дошли отскоро, но закотвени в миналото. В тази страна на кълбото ритъма на живота е съобразен с природата, добре изразена навсякъде. Човек приема англосанксонския хумур от началото на миналия век, в контраст с модерните технологии навсякъде.

Преди близо двеста години  първите трапери, преселници на острова са закупили от маорите на безценица цели планини, където днес овцете  живеят като свободни полудиви животни. Площите са толкова големи, че ако човек не е местен, няма как да знае на коя планина кой е собственик. Те са оградени не заради крадци, а за да не избягат овцете, които свободно пасат на воля – 60 милиона овце за 4 милиона жители. Неволно сравнявам с Швейцария, където без частни планини кравите, еднакво чисти и спретнати, са заградени по подобен начин. Овцететук имат лукса да сменят планината, пеизажа и тревата, защото новозенландският фермер понякога притежава няколко планини…

Завирам се по диви места, извън пътеки, далеч от туристи. Свивам по прашен път към към красива, загадъчна планина. Оставям колата незаключена, така правят всички. Без излишен предразсъдък прескачам ограда и се движа без пътека, колкото по-високо, по-красиво става. Навсякъде хоризонти и местности за изследване.

Отдалеч ме приближава гигантски джип с ремарке на невероятно стръмно място. Хора и овце, но защо джип с ремърке и по такъв почти лунен пеизаж!? Махам с щека, за да подчертая, че не се крия. С приближаването виждам и неистово препускащите  овце, гонени настървено от страховити кучета. Те ги подбират към широка порта, отворена към съседен хълм. Здравеняк фермер ми махва да изчакам. Затварят портата зад последната овца и прибират кучетата в голямата желязна клетка на ремарке зад джипа.
Приближавам се, поглеждат ме учудени и с усмивка Питат защо съм прескочил оградата. Изразих желанието си да пресека местността, за да продължа по-нататък… Звучи неясно, защото никой местен няма подобни амбиции, а туризмът в страната е регламентиран. Представям се за Айвън Шепърд (=Пастухов = Овчаров) от България. Дошъл съм да срещна местни овчари е сега се радвам да ги срещна… Вдъхновен от идеята си продължавам – .. с извинение прескочих оградата, а ако ми разрешите ще продължа нататък в планината… Исках да разбера повече за живота на овцете при вас.

С братско-овчарска фермерска усмивка здравеняците ми дават зелена улица. В тази страна овчари няма, защото овцете не се нуждаят от пазач. Обучени кучета ги събират и местят в различни планини, често на един и същ собственик. Вратите между пасищата се затварят до следващо местене, а Айвън Шепърд ги прескача и прави соло трек по тези девствени, необитавани красоти. Овцете в Нова Зеландия се развъждат  за чудесната им вълна. Смесена с косъма на посум, вълната е по-устойчива с качествата на кашмир. Овчото сирене е скъпо, киселото мляко също, за козето да не говорим. А всички знаем, че от българскато по-хубаво няма.