Palais de Tokyo, бивш « Замък на Музеите за Модерни Изкуства », днес разделен в две самостоятелни сгради: Музей за Модерни Изкуства, принадлежност на Париж и Музей за Съвременни Модерни Изкуства, от 2002 година собственост  на държавата.

В сградата от ляво са разположени зали с Модерно изкуство от последните стотина години. (Модерно в случая не означава Съвременно.)

Сградата от дясно е място, където човек си сверява часовника с тенденциите и изразните средства на съвремието ни. Амбицията на артистите е да ви грабнат вниманието, с нещо ново, оригинално с концептуалното виждане на артиста.

Девойката под клоните на дърветата е платена, за да участва в декора. Тя обикаля залите в музея със сериозно изражение и залитаща походка. Концептът на артиста има за цел да ни накара разгадаем или по-точно, както  ми обясниха в залата, „да ни накара да се замислим“, предполагам, защото поне аз, нямаше в какво да замисля.

Залите са наредени с разнообразни форми, родени от въображението на артистите, за да породят мисъл, концепт, усещане. Идеята може да е банална, важното е да привлича хора, на които предполагам вероятно тези качества липсват.

Пиша така, защото ме влече тъкмо обратното – неизчерпаемото, безвременно изкуство. Клоните на дървото, пеещата тоалетна чиния или дълбокомислените забележки по стените, не добавят нищо към това, което се среща навсякъде и дори ми идва в повече.

Всяка епоха е характерна със своето изкуство и всяко изкуство със свободата, която му принадлежи. Концептуалното изкуство, според мен е рожба на духовната криза и механизирането на света, в който живеем.

И какво пилеене на пространство, време и средства в пъпа на град като Париж.

Фигурата на полегнатата дама ми напомни приказката за великият везир, който пресичал със секретаря си площада в Багдад. Неочаквано той видял Смъртта пред себе си, облечена в одеждите на красива девойка с черна забрадка, уплашен й обърнал гръб и побързал да напусне по-бързо града, за да се прибере в Самарканд. Секретарят му застигнал девойката и я запитал : « Защо беше необходимо да плашиш младия ми господар ? За него е твърде рано да мисли за теб ! » Девойката с черната забрадка се усмихнала: « Изобщо нямах намерение да го плаша, просто останах очудена да го видя в Багдад, след като се бях приготвила да го срещна утре в Самарканд.».

Вероятно ролята на тази фигура беше да ми припомни историята с везира, но има толкова по-интересни неща за виждане, които могат да провокират по-богати асоциации.