Пчелата каца на всички цветя, за да създаде мед, който е единствено от нея. Имитацията в изкуството не е прилика, всеки артист имитира, докато произведе своето изкуство. Децата също имитират, докато започнат да изразяват себе си. Копирането е робия, но с качествата си един ден робът също рекламира своята свобода.

През този месец Центърът  Бобур в Париж чества десет годишнината от смъртта на Анри Картие-Бресон. Това е фотографът, който преди двайсет години ми повлия да снимам.

„Решителният момент, когато окото, сърцето и обективът се слеят в едно, за да уловят есенцията на мига“, отговаряше на това, което опитвах да правя в желанието си да спра времето и да открадна това, което отговаряше на вътрешното ми състояние.

Изложбата ме изпълни с благодарност към Анри, както и към всички големи майстори, които ни обогатяват и ни  помагат непрекъснато да преоткриваме себе си.

Искам да изброя няколко имена, които освен Картие Бресон са формирали погледа ми: Роберт Франк, Сержио Ларен, Андре Кертез, Елиот Ервит, Бернард Плосю, Марк Рибу, Куделка, Ралф Гибсон, Мартин Франк. Те са опростили снимането Лайките си като ползват един, максимум два обектива – 50 и 35 мм., с които са готови да реагират спрямо подаръка идващ от търсената случайност. Винаги нова, тя се слива с натрупаната във всеки от тях култура. “Само мъртвите риби следват потока”, казва Кристер Стрьомхолм, който заедно с Брасаи и Бил Брант разширяват погледа си към нощната черно-бяла фотография. Прекланям се пред големия колорист, любим Соул Лайдър, който едва през 2007-ма година на 84 години се разкри пред европейското общество в галерията на Картие Бресон в Париж. На входа на изложбата му беше написано „Щастлив съм животът ми да премине в сянка“. Милият, почина миналата година, вече световно признание и в светлина. Да добавя и Ернст Хаас, използвал първи митичен филм кодак хром, също голям колорист, както по-късно Хари Груаерт.  Не мога да не добавя оригиналността и финеса на Хари Калахан, Лизет Модел, енигматичната Вивиан Майер с уличната фотография и с почерка им превръщат фотографията в изкуство. Стайшен, Бил Брандт, Франтишек Дриткол, Пол Страндт, Арнолд Нюман, Брус Дейвидсон, Метцкер, Хелмуд Нютон, Ансел Адамс, напоследък Майкъл Кена, са ненадминати с портрети и пейзажи, както Ник Брандт с успешните си, интересни монтажи. Щях да забравя Родченко с оригиналния му поглед и невероятни ъгли на снимане. И как да не добавя Ара Гюрер, истанбулския Картие Бресон, който на 86 години с фотоапарат в джоба си, пие кафе в любимото си кафене в Истанбул. Картие Бресон ме подтиква да добавя – Арнолд Нюман, Леон Ливенщайн, Люсиен Ерве, Марио Джакомели, Уилиам Клайн, Вили Ронис, Сабин Вайс, Мен Рей, който ще бъде грях да забравя, както и единствената по рода си Сара Муун. А японците? Те са фантастични или меко казано неопределими за нас – Масао Ямамото – с фантастичния си финес, Даидо Мориама, канен навсякъде, но жестоко черен и брутален, не по вкуса на всеки. Японците са безкрайно фини, с изключителен вкус или брутални, което се усеща и в страната им. Но нека да ви представя един интересен фотограф, с който се сприятелихме във идиотския фейсбук (има и нещо позитивно в тази безлична, виртуална мрежа за комуникация) – Nobuyuki Kobayashi отива в Ню Йорк, за да изучи тиражите платиниум, най-добри и редки, защото скъпи. Връща се в Япония и с голяма камера (chambre 26 кг.) и трипот  на гръб, той обикаля гори и потоци, в които търси скрити духове, които снима. Тиражите ги прави сам на хартия, служила преди 300 години за калиграфия, която произвежда сам. Фотографиите му след природата са фантастични, но той не се приема на сериозно, засега издава само Portrait of Nature – Myriads of Gods. Пишем си с хумор на смешен английски и в книгата му, която получих, във всяка фотография откривам форми на духове скрити в скали, дървета и потоци. Това е Японията, която харесвам.

Да добавя само Пенти Самалахти със северните си птици и кучета, както и загадъчната Джунгджин Ли и двамата поети в снимането – едно трио с Майкъл Кена.

Голямо мерси на големите (има и други известни, както и много добри в сянка) от фамилията на добрата фотография, в която всеки фотограф оставя нов, различен поглед към света.

От терасата до изложението, дори в стила на популярна пощенска картичка от Париж, не се въздържам да снимам небето на Île-de-France, толкова рисувано от големите майстори.

„Фотоапаратът е око, което фиксира света като голям екран в движение, докато фотографът е винаги готов да лови ефимерното.“ – дали не бяха думи на Картие-Бресон?

                 / Последния посетител в Люксембургската градина /