Париж – Ханой – Лао Кай

 “Човек пътува по света, за да търси това, от което се нуждае, след което се връща в дома си, за да го намери.”  – Джордж Едуърд Мур

Нощно летене.  Мека лунна светлина облива красиви планински форми под самолета. Летим над Афганистан. В пусти местности проблясват разхвърляни единични светли точки. Планинските сенки заедно сболезненото настояще на многострадалия Афганистан, са стаили историята на голямото минало на Индиите.  Слагам си платнените кепенци на очите и се опитвам да заспя.

Заменям студения ноемврийски Париж, както обявиха в самолета, с “прохладните”  28°C в Ханой. Настанявам се в старата част на града, за да дочакам нощния влак към Лао Кай, северната граница на Виетнам с Китай. Ще снимам съботния пазар в селцето Бак-Ха, където виетнамски и китайски етнически групи Тай, Х-монг, Дао, Нънг и Фу Ла излагат стоките си. След това ще пресека по дължина Виетнам и Камбоджа, за да снимам в Ангкор, по величина и рафинираност в изкуството, стоящ до пирамидите в Египед и Мексико.

Това не е поток, а вълна от велосипеди и мотопеди, повечето с млади хора. Нацията е млада. Движение, горещина, но въздухът е поносим, за очудване вероятно по-чист от софийския. Жените са добре загърнати и с маски. Азиатките, за да бъдат харесвани, трябва да имат бяла, нежна кожа като коприна. Факт е, че им отива! Според тях бронзовите лица са груби и израз на примитивност, свързана с груб земен труд…

Белите личица, често по няколко,  са яхнали забележително тихи, пъргави мотопеди или електрически велосипеди, каквито едва сега започват да се явяват в Европа. Те се движат хаотично с виртуозен слалом, сякаш си доставят удоволствие да покажат какво могат. Бързат и когато ги погледнето, не забравят да сe усмихват.

Проблемът с преноса не е проблем…

В по-голямата част на града нещата стават пред домовете и на улицата.

Храните са био – химикалите и индустриалните производства струват пари. По тротоара на улицата, човек се храни чудесно с прясно сготвено.

В долния кадър има четири генерации, нещо изключително трудно в страна, където след всички войни, лагери и кланета, преобладава младото поколение. 

Накрая на деня споделяме купето на нощтния влак с японец и холандиц. Японецът ни разправя за различията с Япония, благодари за протеклия разговор, слага си тапи в ушите и мигновенно заспива. Холандецът е с лакирани нокти на ръцете, срамежливо ми се усмихва. Тръгнал на околосветско пътуване, той предпочита Лаос пред неясния за него все още  „оцветен комунистически“ Виетнам.

Следващият ден е още по-динамичен. С два фотоапарата няма как да държа чадър срещу палещото слънце. Губя черните си очила, няма за кога да потърся резервните в багажа, защото ще изтърва пазара! Жегата е голяма!!

Местните обхванати от гражата да продават, не ми обръщат внимание. За тях съм различен и незначим. Това ме улеснява да снимам. 

Красотата и естествения живот на тези хора ме зареждат с прясна енергия.

Внезапно през небето преминава облак и от всякъде потичат води.  Прохладния душ ме заварва при няколко прасета. Пороят не променя ритъма в търговията.

Късно вечерта се отзовавам на 140 километра от многоцветния съботен пазар, за да открия друг, неделен в Мюонг Кюонг. Етническите групи тук са различни. Двата пазара ме мобилизират достатъчно, за да забравя проблема с климата!

На третия ден се чувствам адаптиран към обстановката. Прегладнял, прилагам трите закона на номадите: яж от храната на страната, в която се намираш,не прави сравнения и не сравнявай себе си с никой. Различията обогатяват, приликата обезличава и успива!

След многолюдните, трудоемки пазари, преди да ме грабне атмосферата на други виетнамски провинции, опитвам риболовни жестове във водите на реката Ло, ръкав на Меконг.

                                                          / откривам в себе си способност да се нахраня все едно къде /

Любителите на фотография могат да видят три галерии за Виетнам на 16–та позиция в сайта. Следва блог със среден и южен Виетнам, заедно с прелестната Камбоджа.

Весела Коледа на любителите на блога!