Гениите сред хората са творци извън времето. Добрият литературен текст възбужда различни въпроси.  Шекспироведът Джорж Щайнер споделя: “Шекспир не е претекст за малкия господин Щайнер, прекарал живота си да го препрочита и преподава в световните университети, да се мисли за гениален…” Растропович цял живот свири Бах и споделя как едва на осемдесет години започва да вади от виолончелото малко повече от гения на Бах. Когато се докосваме съзнателно до голямо творение, то ни смалява и едновременно ни помага да растем.

Новата човешка история е къса. Омир е съвсем близо до Бодлер. Пре-Омировците, от които Омир се е вдъхновявал, са няколко хилядолетия преди него.  Оралната форма на това, което по-късно се превръща в литература, преди това е преобладавала с векове.

Голямото Изкуство не подлежи на критика. За съжаление никой не оспорва работата на критиците. Критикът, според нескромната си компетентност казва каквото смята за важно, но компетентността му е субективна. Когато става дума за разбиране и критика, големият Бекет казва, че след всяка следваща интерпретация, успехът е  – „To fail better“ – от предишното интерпретиране. Ако някой казва, че Моцарт не знае да пише музика, дори да го приемем за луд, мнението му остава негово и валидно. Такова е отмъщението на всеки в невъзможността си да бъде Голям. Това шоу, което прави критиката спрямо неразбраното Голямо, забавлява интелектуалните общества, както политическите истории, убийства и сензации пълнят медиите, начин народът да не се отегчава.

Геният е извън тази проблематика. Шекспир е нямал грижата кой го разбира, той не се е замислял за собствената си величина. Отговарял е на поръчките и е изразил каквото носи в себе си. За Омир, дори не сме сигурни, че е съществувал. Важно е какво оставя след себе си.

Осъзнаването на гения като гений е скорошно явление от епохата на романтизма. Нещата се променят от момента, в който Бетовен казва : „Аз съм Бетовен!“. Роден вае ненадмината си скулптура на титана Балзак. Подобна скулптура не е била възможна по времето на Шекспир, на когото дори нямаме ясен портрет.

Шедьовърът ни подтиква да го четем отново. Възможно ли е да разберем по друг начин ненадминатия Сервантес, който в лицето на Дон Кихот съдържа цялото човечество във всички епохи!

Днес живеем в епоха на обезличаване на индивида и на изкуството.Светът се индивидуализира и виртуализира в едно изкуствено заедно. Липсата на големи творци и личности се усеща все по-силно. Диктаторите, все по-ясно и добре настанени,  афишират присъствието си. Всъщност никога не сме били по-заедно и по-разделени, по-свободни и по-затворени в задушаващи системи, по-нахранени и по-гладни, по-съзнателни и по-загубени, без яснота на къде вървим…

Фотографията става все по-взискателна, стигнала до границата на възможното ( с колажи и ефекти) и едновременно все по-популярна, превърната в забавление. Дори молещите се в джамиите си правят лайкове с телефоните си.

Успехът на технологиите донякъде обяснява липсата на гении в изкуството. Вероятно изкуство, както религиите, вече не са достатъчни, за да запълнят растящите изисквания на един зараждащ се нов свят. Айфонът осмисля голяма част от междувремието на много хора, но в себе си никой не вярва в появата на нов Микеланджело.

Езикът между напредналия елит в науката все повече се губи връзка с останалия свят. Средствата за информация ни правят все по-заедно и все по-сами. 

Изкуството е запълвало една голяма празнота, включваща смъртта. Историята ни започва с гиздене и танци около първите гробници, за да подчертаем връзката си с отвъдния свят. Така сме създали първия театър, първите украшения, рисунки, звуци… Болката от неизвестното празно и смъртта е развила творческите ни качества. Днес, на път да излезем от примитивната си наивност, те се трансформират в нови качества на друго ниво от предшествениците ни отпреди 100 000 години. Навлизаме в ХХI-ия век, за да се преоткрием различни или да се самоунищожим.