Овчари

дек. 09
2013

/ Раджастан, Индия /

/ В планината Атлас, Мароко /

Поддържам мнението на Съмърсет Моам, че компанията на един овчар понякога може да се окаже по-интересна от тази на някой първи министър. Разбира се нямам предвид овчар, който псува стадото на майка, а естествената връзка с хора сред Природата, обитавани от жив дух, които напомнят на първите пастири, духовни бащи на човечеството.

/ Раджастан, Индия /

/ Планината Атлас, Мароко /

Историята, която ви разправям е свързана с български овчар от времето, когато окривах Планината. Понякога се губех, заедно с Природата откривах себе си. Вечер се лучваше да избутам жарта, за да преспя на топлата земя. Рано сутрин се събуждах опушен и измокрен от росата се сушех под живите лъчи на изгряващото слънце.

/ Каракорум, Пакистан /

/ Гужарат, Индия /

Веднъж се загубих в Родопите. Бях прегладнял, а в такъв момент няма по-хубаво от това да чуете лопатарите на овце с вика на овчар. Той беше възрастен, със засукан мустак, като излюпен от вековете. Заговорихме се, той разбра, че съм гладен и от протърканото си торбе извади питка с пресен сминдух, повит във вестник. Приседнахме до шумящия наблизо поток, аз топях от домашната питка в сминдуха, а той ме наблюдаваше с одобрителен поглед. По едно време му стана любопитно на къде съм ръгнал из пущинака наоколо. Мястото беше наистина забутано. Казах му как ме тегли скритото зад всяко бърдо и чукар, колко обичам да катеря висините, да гоня слънцето и да губя поглед зад хоризонта. Приготвих се да тръгвам, а овчарят занарежда: „ Синко, обичаш го ти животот… – Гласът му се смесваше с подрънкването на лопатарите и шума на потока. – Фащаш го ти как си мош, пустио му живот!“ Гледах учудено, но така си беше. Дори да не знаех за какво живея, чудесни моменти се намираха. Сега разсъждавам различно, но тогава не мислех кой какво „фаща“ от „пустио му живот“.

След кратка пауза овчарят провлачи отново: „Момче, со се животот, да знаш, помъкнал си я и нея…, тази от дека не се е отървал никой. Oни сé си одят заедно.“ – стоя малко така, загледан в потока продължи – « Па и Светлио! Сé и него си подгонùл нагоре, от чернилката си побегнал, зло да те не лòви. Ама Светлио те пази тебе! Насекаде те пази, да знаш… Вълчулята они, са сé насекаде. Бегаш, не бегаш, не мож им убега! » – замълча и повтори – « … Ама светлио, он си те пази теб. Па ти…, ти требе да си… – и ме загледа по-втренчено – Ти сигур си от пазачите! От па-за-чите, кажувам ти…! » – Повтори като провличаше думите. За кои пазачи говореше така и не разбрах. Изпроводи ме с « дал ти Бог добро » – най-хубавите български думи.

Такива срещи по онова време бяха естествени. Шаманството, дори забранено, пулсираше скрито във вените на народа ни. А вертикалата на Планината отговаряше на духовното в мен. А на какво бях пазител, не ми беше ясно. Днес защитавам идеята, че човешкото лутане, колкото да изглежда непродуктивно, не е напразно. Ако можех да бъда пазител на нещо, стига да имах повече качества, бих искал да пазя всичко, което не ни принадлежи.

/ Кашмир, Индия /