Върбан – из преживяното 1983 година

Наближи Нова Година. Върбан се върна в отпуск от Либия. Духът му паднал, с желание да си отдъхне и поеме въздух на роден терен. На петролните помпи либийците се държали лошо с българите. Работата гранично поносима, но за отказване не стана дума. 

При мен нещата също не бяха цветни. Продължавах да живея в атмосферата на несигурност. След отказа за приема в посолството и забраната да се виждаме с К1, Явор вече не се появи. Силата на службите беше да ни държат в неведение и страх. Ако не станеше чудото да се оженя, оставах в тяхни ръце. Силната карта беше проекта ни с К2 и дипломатическата поща на посолството.

Както при завръщането ми от Нова Зеландия, така и сега за Върбан най-добрата терапия беше планината. На Мусала ни очакваше топлия прием на Кузман и пухкавия снях по улеите на върха.

После дойде ред да покажа на приятеля си, че не сме сами. Запознах го с Ален, на който също му гостуваше приятел планинар, току що завърнал се от Андите. Четиримата поехме към Пирин с желанието да преспим в гората под хижа Яворов в микробусчето на Жерар. Имахме близо две хиляди метра денивелация до заслона и тръгнахме сякаш цял живот сме били заедно. 

 

Ето какво бях написал в една тетрадка за, както се оказа, най-кошмарното денонощие в живота ми:

« Зората ни събуди сред вековните, натежали от сняг пирински борове. Денят свеж, кристално ясен с тишина, нарушавана само от пропукването на претоварени от сняг клони. С колани на ските смесвмахме следите си с тези на горските обитатели. Слънцето срамежливо се промъкваше между клоните, планината правеше място за свободата, която си подарявахме. 

Задминахме Средоноса, по който през лятото разцъфналите еделвайси хортуват помежду си. В ритъма на ходенето с Върбан започнахме споделяме последните си преживявания. Опитвах да убедя приятеля си, че ако се оженя и замина преди него, проблемите с робията в Либия ще приключат. Възможно беше да се съберем във Франция дори по-рано от предвиденото.

Напредвахме по следите на французите: « правят ни партина, както никой не е правил за нас. » – опитвах да вдигна духа на приятеля си. « Така е тръгнало, така ще става и занапред. Без външна помощ няма как да се оправим! ». Върбан се засмя, знаеше, че не обичам професията си и се тревожа как ще се оправя на запад, но реши, че слагам каруцата пред воловете. За него винарство във Франция можеше да отвори врати, пък дори и двамата покрай лозата, най-добре мутираща сред растенията можехме да се реализираме. От дума на дума стигнахме билото. « Върбе, ще успеем! Ако не, ще продължаваме докато стане! ».

При Югославия на хоризонта се очерта тънка черна ивица, приличаща на фронт. До заслона Баюви дупки нямаше повече от два часа. Щяхме ли да изпреварим ивицата?! Погледнахме се мълчаливо. Жерар извади термус с чай, Върбан буркан с мед, чертата на хоризонта оставаше една и съща. Бяхме набрали височина и без да се колебаем повече продължихме по познатото, най-красиво и опасно било на планините ни. 

Преди три години по същите мраморни ръбове с Върбан ни застигна снежна буря. Без никаква видимост, електичество жужеше от всички страни. Заровихме ски и щеки, прегърнахме се сгушени и прекарахме ноща на триста метра от заслона. В буреносния тътен пяхме, рецитирахме, бихме си шамари, за да не заспим. Бялата смърт само ни погали без да ни прибере.

Върбан било от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене, продължаваше да е неспокоен. Чертата на хоризонта надебеля. Все пак, този път бяхме четирима! 

В раницата си носех прясна пъстърва, Върбан имаше домашно вино, да не говорим за лакомствата в раниците на французите – правех всичко, за да мисля позитивно. Заслонът не беше далеч.

Чертата на хоризонта се превърна в черна вълна с буреносен вятър. Снежната буря ни заля. 

« Нещата се повтарят! » – промълви Върбан. Вързахме ските на раниците и стъпка в стъпка продължихме по ръба максимално встрани на козирката. Връщането беше безмислено.

Жерар пое отпред партината, след него Върбан, след мен Ален. Върбан предпочете да носи ските на ръка като ги забожда на всяка крачка. Извиках му да ги стегне на раницата, ръцете да останат свободни. Чух последните му думи: « Чоче, само тези момчета…, ако ни оправят, иначе…! » – « Пъстървата е вече в тигана! » – изкрещях.  

Козирката под нас се отлепи. Намерих се вкопчен в скалата с един крак в пропастта. Ален и Жерар протегнаха ръце и внимателно ме издърпаха. « А Върбан?? »  

Надвесен над пропаста закрещях с виещия вятър: « Банчо! Банчо! » Далеч отдолу дочух слабо гласа на приятеля си. Прииска ми се да скоча – « Стой! Ти си луд! Падаш върху него, двамата заминавате в пропастта…! » изкрещя Ален.

Върбан беше жив. Трябваше да издържи нощта! – « Ще дойдем! » – изкрещях, за да кажа нещо. В заслона мълчанието беше зловещо. 

Вятърът поотихна на развиделяване, но мъглата, похлупила планината, остана непроницаема. Имахме нужда от помощ. В главата си повтарях трескаво на Върбан, че ще трябва да издържи, да изяде меда от буркана в раницата, да мисли позитивно.

Спуснахме се внимателно на широки диагонали към долината на Влахина река. Подхванахме пътя, който бяхме изминали с Йетте преди година. В Кресна имаше телефон. Директорът на Спасителна служба Петър Москов от София ни познаваше с Върбан, щеше да изпрати спасителен екип. Приятелят ми беше жив!

Оставих багажа си на французите и по вътрешното на скиорските обувки се затичах по дефилето. Ниско долу няколко слънчеви лъча се промъкваха през чернилката горе, даваха надежда фронтът да отмине. Спрях да потопя устни в първия бистър поток. После лицето и цялата горяща глава. Отърсих се, готов да полетя отново, но нещо ме спря. Шумът на потока замря, бъдеще и минало се сляха, а в главата ми сякаш спуснато от свише прозвуча: « Спокойно, спокойно, всичко е наред ! ». Върбан, Животът, Смъртта, целият Свят в някакво безвремие повтаряха: « ВСИЧКО Е НАРЕД ! ». Млади стръкчета трева с едва покълнати минзухари, потокът, птичките, Върбан, всички в едно заговориха: ВСИЧКО Е НАРЕД ! 

« Банчо! Банчо! Чуваш ли, всичко е наред! » – заповтарях и аз. Кой на кого го казваше не беше важно, имах да направя каквото зависи от мен. Скочих и с нови сили се затичвах към спасителния телефон.

Софийска спасителна служба реагира тревожно, но за съжаление Пирин не бил техен район. « Каменица, Кончето и Баюви дупки се делят между Банско и Разлог. Ще им сигнализираме веднага, те ще поемат грижата. Не можем да се бъркаме! » – беше отговора на дежурния спасител. Тряснах телефона. В обхваналата ме паника се обадих на Кузман, който реагира да тръгнат веднага с негов приятел за Предела. Човекът бил служител в УБО с екипировка на специалните служби. Щели да вземат екип и за мен. Продължих на стоп до срещата ни при колата на французите.

Никой не отказа да ме вземе с вида, който имах. Пристигнах преди Кузман. Местните служби бяха засекли колата ни с френски номер и не се поколебаха да ме арестуват. Това, че човек умира в планината, бил проблем за спасителите, обясни местния полковник. Бях на път да колабирам, когато Кузман с приятеля си ме извадиха от идиотската ситуация. Съобщиха ни, че спасителите от Разлог са на път да извадят Върбан. Пристигнахме около полунощ в хижата, където отрядът от Разлог се беше разположил на топло в общата спалня: « Ба, па той нема да е жив! Че го изровим рано утре… »., беше извинението. 

Кузман захвърли демонстративно значката си на спасител, хапнахме набързо и тримата продължихме нагоре към Върбан. Бяха изминали повече от двадесет и четири часа. Фронтът беше отминал.  Адреналинът ми беше достатъчно висок, за да продължа с Кузман и приятеля му. Двамата силни мъже ми помагаха да ги следвам. Далеч зад нас замигаха фенери на спасителите.

Пред счупената козирка забравил опасности, главобол и световъртеж закрещях името на приятеля си. Този път нямаше отговор. Да слезем с материала, който разполагахме се оказа невъзможно. Спасителният отряд не дойде поради нова аларма за приближаващ фронт. Върбан остана горе.

В София ме посрешнаха като мизерен, слабохарактерен тип, дори убиец. Родителите на Върбан, които ни имаха за братя не пожелаха да ме видят. 

Лошото време не позволи на спасителите да търсят. Вдигна се голям шум. Изтече цяла седмица. Мобилизираха военните. 

Върбан без възможност да диша нормално със счупено плаващо ребро беше издал дух през същата нощ. 

Военните свалиха тялото ниско в гората. Улових за последен път ръката на приятеля си. Ръка, която познавах като своя. Линиите на живота и на двама ни бяха добре очертани и еднакво дълбоки. Искахме да ги живеем заедно. Ледената ръка, чуствах като жива. Усещане, което остана завинаги. Обещах си да живея за двама ни?!

Казват, че малко преди зората нощта е най-тъмна. При мен мракът беше тотален. На погребението не ме допуснаха до гроба на приятеля ми. Стоях затворен в кола до гробищата с надежда да изчакам момента, за да се промъкна и запаля свещ. Близка на семейството дойде да ми каже, че скоро ще ме споходи същата участ.

В местен вестник написаха, че съм бутнал приятеля си в пропаст, защото отказал да прави връзка с французите и да става диверсант. Дали беше подход на службите да ме държат в напрежение или плод на примитивна човешка лошотия? Страхът и злото най-често са плод на подтиснати страдания от миналото, които са причина за нови. Човек трудно къса вековните вериги.

В този ден, когато живота и смъртта се събраха в едно, разбрах как хората могат да бъдат безмерно ужасни, невероятно повърхностни, както понякога и прекрасни. »

Кузман се върна на Мусала. Ален, целият в херпеси, страдаше без да се обади. Единствен татко ме прегърна, убеден че съм направил възможното за приятеля си. С Цветанка споделяхме болката, палехме свещи в ръзлични ъгли на стаята и безмълвно се любехме. Болката затваря и озлобява хората. Куражът не е за всеки. Който го притежава качва високо. Необходим е кураж и сърце! Малкото истинска добрина по света спасява цялото болно човечество, осмисля живота.

Катрин се върна и подадахме молба за брак. Разрешението от властите дойде изненадващо бързо. Подписахме два пъти, в Районния съвет и във Френското посолство. Позволихме си лукса за църковен брак, желание на Катрин да сподели източното православие. Катешизма при католиците я беше направил атеистка, докато нашите фрески, икони и песнопения я докосваха различно. 

Явор предполагам ни е наблюдавал зад кулисите или беше поел друга мисия. До последния подпис живеех с чуството, че ми се готви нещо зад гърба. К2 натъкмена в елегантна булченска рокля по време на коктейла в посолството получи месечния си цикъл, причина за червения печат на едно от канапетата стил Людвиг XVI в приемната на посолството. Това беше отмъщението й към френските буржоа, « дошли на ваканция в България ». Баща ми, доживял синът му да се настани не другаде, а в аристократично френско общество, прие по-лесно самотата, която го очакваше.

Катрин се прибра в Париж. Лъскавият червен задграничен паспорт получих директно от гишето в паспортния отдел на милицията. Напуснах неприятната сграда, забравил изеята да го размахна под носа на човека зад кожената врата на първия етаж. Вместо това натисках педалите на велосипеда към вкъщи с чуството, че светът този пътнаистина е мой.

Парите за влака към Париж взех от Жак, който купи стара многотомна енциклопедия Ларус на покойния ми дядо. Към тях добавих стоте долара за чужбина от Българската Народна Банка.

Ален и Жак деликатно стаиха радостта си сродната им душа да излети от клетката.

Приготвях си багажа, когато по радиото съобщиха, че е станал пожар на връх Мусала. Имало вятър, пожарът, предизвикан от искрите във вътрешен кабел се развил бързо. Космична станция изгоряла без да има жертви.

Без конкретна програма се приготвих да скоча в неизвестното? Просто поех въздух и скочих.


Написаното по горе е от четиринадесета глава на книгата, която опитвам да напиша за преживяното през тези времена. Явор е агента на КГБ, който ме следеше и опитваше да ме вербува.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Оставете коментар

*