Върбан – из преживяното 1983 година

Нова Година наближи. Върбан взе отпуск, за да си отдъхне и да поеме въздух на роден терен. Беше се върнал смазан, с ниско паднал дух. На петролните помпи либийците третирали българите по-лошо от общи работници. Либия се оказа гранично поносима, но за отказване не ставаше дума.
Върбан ми помогна да дойда на себе си след завръщането ми от Нова Зеландия, сега след Либия беше мой ред да му дам кураж и реших да му покажа, че не сме сами. Запознах го с Ален, на който гостуваше приятел Жирар, неотдавна завърнал се от Андите. Събрахме се добри планинари и с микробусчето на Жирар се упътихме към Пирин. Щяхме да спим в колата ниско в гората под хижа Яворов, после рано на другия ден да подхванем нагоре към билото. Очертаваше се ясен ден и денивелацията от две хиляди метра със ските нагоре до заслона не представляваше проблем. И тримата бяхме в разцвета на силите.

 

„Зората ни събуди сред вековните, загърнати в пухкав сняг пирински борове. Денят беше свеж и кристално ясен. Тишината се нарушаваше от пропукването на претоварените от сняг клони. Сложихме колани на ските и тръгнахме нагоре, пресичайки следи на горските обитатели. Слънцето се промъкваше между клоните, планината отваряше място за свободата, която се давахме. 

По пътя към билото, малко след Средоноса, място където през лятото еделвайси хортуват помежду си, гората отстъпи място на клека. С Върбан в ритъма на крачките споделяхме последните си преживявания. Опитвах се да убедя приятеля си, че ако успея да се оженя и да замина, проблемите му с арабите в Либия и робията с петрола ще приключат. С малко късмет можехме да се съберем във Франция по-рано от предвиденото. Накратко трябваше да издържи трудностите и да ме изчака. 

Набирахме височина по следите на французите: « ето, отварят ни път, както досега никой не е правил за нас. » – подхвърлих да вдигна духа на приятеля си. « Така е тръгнало, така ще става занапред. Без външна помощ няма как да се оправим! ». Да си кажа правата бях започнал да се опасявам как щях да се оправя като инженер с жена и две деца в Париж. Върбан се засмя, знаеше, че не обичам професията си, но реши, че слагам каруцата пред воловете. После беше негов рез да помечтае. Искаше да продължи винарство във Франция и дори двамата покрай лозите, които най-добре мутирали сред растенията, та и ние да се реализираме. Така от дума на дума качихме билото. « Върбе, ще успеем! Ако не, ще продължим докато стане! ».

На хоризонта над Югославия се очерта тънка черна ивица. Приличаше на Фронт. До заслона Баюви дупки оставаха около два часа стегнато ходене. Щяхме ли да изпреварим ивицата на хоризонта?! Спогледахме се мълчаливо. Жерар извади термус с чай, Върбан буркан с мед, чертата на хоризонта оставаше една и съща. Така или инък бяхме набрали височина, спряхме да се колебаем и продължихме по добре познатото, най-красиво и опасно било на планините ни. 

Преди три години по същите мраморни ръбове с Върбан ни застигна снежна буря. Нямаше видимост, eлектичество жужеше от всички страни. Заровихме ските и щеките, прегърнахме се и сгушени прекарахме ноща на триста метра от заслона. През цялата гърмяща нощ пяхме, рецитирахме, бихме си шамари, за да не заспим. Бялата смърт ни погали без да ни прибере.

Този път Върбан от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене на това място, продължаваше да бъде неспокоен. Чертата на хоризонта надебеля. Все пак, този път бяхме четирима! 

Налагах си да мисля позитивно. В раницата ми ни очакваше прясна пъстърва, Върбан носеше домашно вино, да не говорим за раниците на франсетата. Такива бяхме с приятеля ми, той чуствителен, интуитивен рак, аз пък огнен оптимист, стрелец. Подобни класации затварят в рамки и това ме дразнеше. Исках да имам по нещо от всички дзодии и да бъда свободен от зависимости. Дали бях жертва на богато въображение или просто лаком за живот? 

Напредвахме всеки в мислите си и значително скъсихме разстоянието до заслона. Чертата на хоризонта надебеля застрашително и се превърна в черна вълна с буреносен вятър. Снежната буря ни заля. 

« Нещата се повтарят! » – промълви Върбан. Вързахме ските на раниците и бавно един след друг стъпка в стъпка продължихме по ръба по възможност в най-дясната страна на козирката. Връщането назад беше по-опасно.

Жерар с най-богат опит пое партината най-отпред, след него Върбан и найкрая след мен Ален. Необяснимо защо Върбан предпочете да носи ските на ръка и да ги забожда на всяка крачка. Извиках след него да ги стегне на раницата, ръцете да останат свободни. И тогава чух последните му думи: « Чоче, само тези момчета…, ако те ни оправят, иначе…! » – « Пъстървата е вече в тигана! » – изкрещях.  

Козирката под нас се отлепи. Намерих се вкопчен в скалата с крака в пропастта. Ален и Жерар протегнаха ръце и внимателно ме издърпаха. « А Върбан?? »  Надвесен над пропаста закрещях заедно с виещия вятър: « Банчо! Банчо! » Далеч отдолу съвсе слабо дочух гласа на приятеля си. Прииска ми се да скоча – « Стой! Ти си луд! Падаш върху него и двамата заминавате в пропастта…! » изкрещя Ален и ме улови за рамената.

Върбан беше жив. Да слезем беше невъзможно. Трябваше да издържи нощта! – « Ще дойдем! » – изкрещях, за да кажа нещо. В заслона мълчанието беше зловещо. 

На развиделяване вятъра поотихна за сметка на непроницаемата мъгла, похлупила планината. Имахме нужда от помощ. В главата си говорех трескаво на Върбан, че ще трябва да издържи. Повтарях му да изяде меда от буркана в раницата.

Спуснахме се на широки диагонали към долината на Влахина река. Карахме инстинктивно и максимално бързо. Подхванахме пътя, който бяхме изминали с Йетте преди година. В Кресна имаше телефон. Директорът на Спасителна служба Петър Москов от София познаваше и двама ни, щеше да изпрати спасителен екип. Върбан беше жив!

Ниско долу няколко слънчеви лъча, преминали през чернилката горе, даваха надежда фронтът да отмине. Оставих багажа си на французите и по вътрешното на скиорските обувки се затичах по дефилето. 

С пресъхнало гърло, спрях за момент да натопя устни в реката. После лицето, накрая цялата глава. Отърсих се, готов да полетя отново, когато нещо ме спря. За момент птичите гласове замлъкнаха, шума на потока замря, бъдеще и минало се сляха в кристална яснота. В главата ми сякаш спуснато от свише прозвуча: « Спокойно, момчето ми, всичко е наред ! ». Светът, Върбан, Животът, Смъртта в някакво безвремие недвусмислено повтаряха: « ВСИЧКО Е НАРЕД ! ». Стръкчета трева и едва покълнати минзухари, потока, птичките, Върбан, всички в едно повтаряха: ВСИЧКО Е НАРЕД ! 

« Банчо! Банчо! Чуваш ли, всичко е наред! » – повтарях и аз. Кой на кого го казваше не беше важно, трабвяше да направя каквото зависи от мен. Скочих и отново се затичвах към спасителния телефон.

Софийска спасителна служба реагира тревожно, но за съжаление Пирин не бил техен район. « Каменица, Кончето и Баюви дупки се делят между Банско и Разлог. Ще им сигнализираме веднага и те ще поемат грижата. Не може да им се бъркаме! .» – беше отговора на дежурния спасител. Тряснах телефона. В обхваналата ме паника се обадих на Кузман, който се приготви да търгне веднага с негов приятел за Предела. Човекът служител в УБО, ползвал екипировка на специалните служби, най-добра в страната. Щели да вземат екип и за мен. Продължих на стоп до срещата ни при колата на французите в гората. 

С вида, който имах, по пътя никой не отказа да ме вземе. Пристигнах преди Кузман. Местните служби пез деня засекли кола с френски номер не се поколебаха веднага да ме арестуват. Това, че човек умирал в планината бил проблем на спасителите, обясни местния полковник. Бях на път да колабирам, когато Кузман и приятеля му дойдоха, милиционерите се извиниха за недоразумението и най-после се упътихме към хижа Яворов. Спасителите от Разлог ни съобщиха са на път да извадят Върбан. Пристигнахме около полунощ, а отрядът от Разлог се беше разположил на топло в общата спалня: « Ба, па той нема да е вече жив! Че го изровим рано утре… »., беше извинението. 

Кузман захвърли пред всички значката си на спасител, хапнахме набързо и тримата продължихме нагоре да спасим Върбан. Бяха изминали повече от двадесет и четири часа. Случката в хижата вдига адреналина ми достатъчно, за да продължа с Кузман и приятеля му. Фронтът беше отдавна отминал. Двамата силни мъже ми помагаха да ги следвам. Далеч зад нас замигаха фенери на спасителите.

Пред счупената козирка забравил опасност, главобол и световъртеж закрещях името на приятеля си. Този без отговор. Да слезем беше невъзможно, въжето не беше достатъчно дълго. Подсичането отстрани също невъзможно. Спасителният отряд не дойде поради нова аларма за приближаващ фронт. Върбан остана горе.

В София ме посрешнаха като убиец, мизерен, слабохарактерен тип. Родителите на Върбан, които ни имаха за братя, дори не пожелаха да ме видят. 

Лошото време не позволи на спасителите да търсят. Вдигна се голям шум. Изтече цяла седмица, мобилизираха военните. 

Върбан без възможност да диша нормално със счупено плаващо ребро беше издал дух през същата нощ. 

Военните свалиха тялото ниско в гората. Улових за последен път ръката на приятеля си. Ръка, която познавах като своя. Линиите на живота и на двама ни бяха еднакво дълбоки и добре очертани. Искахме да ги следваме заедно. Ръката му ледена, чуствах като жива. Усещане, което остава завинаги. Щях ли да успея да живея за двама?! »

« В деня, когато живот и смърт се събраха в едно, разбрах как хората могат да бъдат безмерно ужасни, невероятно повърхностни, както понякога прекрасни. »Казват, че малко преди зората нощта е най-тъмна. При мен мракът беше тотален. На погребението не ме допуснаха до гроба на приятеля ми. Стоях затворен в кола до гробищата с надежда да изчакам момента, за да се промъкна да запаля свещ. Близка на семейството дойде да ми каже, че скоро ще ме споходи същата участ.
В местен вестник написаха, че съм бутнал приятеля си в пропаст, защото отказал да става диверсант и да прави връзка с французите. Дали това беше подход на службите да ме държат в напрежение или плод на примитивна човешка лошотия, не стана ясно. Страхът и злото са плод на подтискани минали страдания, които лесно причиняват нови. Човек трудно къса вековни вериги.
Кузман се върна обратно на Мусала. Ален, целият в херпеси, страдаше мълчаливо без да се обади. Единствен баща ми беше убеден че съм направил възможното за приятеля си.  С Ц. споделяхме болката заедно, палехме свещи в ръзлични ъгли на стаята и безмълвно се любехме. Опитвах да надрасна дребнавостта на околните, болката затваря и озлобява хората, куражът не е за всеки. Който го има качва по-високо. Необходим е не само кураж, но и сърце! Изглежда малкото добрина в чист вид  спасява цялото болно човечество, дава смисъл на живота.

После колелото на съдбата, на живота, на това, което сме провокирали се завъртя по-бързо, неща които един ден ще опитам да споделя в книга.

 


Тук искам само да добавя, че годината след като Върбан си отиде, успях да се оженя и да замина за Франция. Приготвях багажа си за влака (Ориент Експрес), когато по радиото съобщиха, че е станал пожар на връх Мусала. Имало силен вятър, пожарът, предизвикан от искри във вътрешен кабел се развил твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви.
С това се затвори цяла глава от живота ми. Дали бях готов без конкретна програма да скоча в неизвестното? Вероятно не, но и нямаше как да го знам. Поех въздух и скочих.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Оставете коментар

*