Върбан – из преживяното 1983 година

Ето какво бях написал в една тетрадка след последвалото най-кошмарното денонощие в живота ми:

« Зората ни разбуди сред вековните, облечени в бяла премяна борове. Денят беше свеж, кристално ясен, с тишина, нарушавана единствено от пропукването на някой претоварен от сняк клон. Следите от ските ни се кръстосваха с тези на горските обитатели. Слънчеви лъчи срамежливо се прокрадваха между боровете, планината ни се радваше на свободата, която си дарявахме. 

След Средоноса, лятното скривалище на еделвайсите, с Върбан намалихме ритъма на ходене и се заговорихме за последните ни преживявания. За първи път заговорих за възможността да се оженя и ако всичко мине добре, да замина преди него. Това щеше да разреши проблема с робията му в Либия и можехме да се съберем в Париж по-рано от предвиденото.

Следвахме следите на французите: « за първи път имаме пред себе си партина, каквато досега никой не беше правил за нас. » – опитвах да вдигна духа на приятеля си. « Тръгнало ни е и така ще бъде занапред! Без външна помощ нещата не стават! ». Върбан се засмя. Знаеше как не обичам професията си и се тревожа с какво ще се представя на запад. Винарството, специално във Франция, можеше да ни отвори врати и да дойде като възможност да се реализираме. Така от дума на дума стигнахме билото. « Върбе, ще успеем! Ако пък не, ще продължаваме докато стане! ».

Откъм хоризонта над Югославия забелязахме тънка черна ивица, приличаща на фронт. До заслона Баюви дупки оставаха не повече от два часа. Щяхме ли да изпреварим ивицата?! Мълчахме и четиримата. Жерар извади термус с чай, Върбан буркан с мед. Чертата на хоризонта оставаше една и съща. Бяхме набрали височина, не ни се връщаше обратно и без да се колебаем повече решихме да продължим. Вървяхме по най-красивото и опасно било на българските планини, място върховно, където обичахме да си зареждаме батериите.

Преди три години по същите мраморни ръбове с Върбан ни застигна снежна буря. Нямаше видимост, електичество жужеше от всички страни. Заровихме ски и щеки, прегърнахме се и вкопчени един в друг, прекарахме ноща на триста метра от заслона. Песните ни се сливаха с буреносния тътен, рецитирахме, биехме си шамари, за да не заспим. Бялата смърт тогава ни погали без да ни прибере.

Дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене, Върбан беше неспокоен. Чертата на хоризонта надебеля. Този път бяхме четирима! 

В раницата си носех прясна пъстърва, при Върбан имаше домашно вино. Да не говорим за лакомствата в раниците на французите. Правех всичко, за да мисля позитивно. Заслонът не беше далеч.

Чертата на хоризонта се обърна в черна вълна с буреносен вятър. Снежната буря ни заля. 

« Нещата се повтарят! » промълви Върбан. Вързахме ските на раниците и стъпка в стъпка продължихме по ръба максимално встрани на козирката. Връщането беше безмислено.

Жерар пое партината най-отпред, след него Върбан и накрая след мен Ален. Върбан предпочете да държи ските си в ръка и да ги забожда при всяка крачка. Провикнах се да ги стегне на раницата, ръцете да остават свободни. Чух последните му думи: « Чоче, само тези момчета…, ако те ни оправят, иначе…! » – « Пъстървата е вече в тигана! » – изкрещях.  

Козирката под нас се отлепи. Намерих се вкопчен в скалата с единия крак в пропастта. Ален и Жерар ме издърпаха внимателно. « А Върбан?? »  

Надвесен над пропаста закрещях с виещия вятър: « Банчо! Банчо! » Далеч отдолу едва едва се дочу гласа на приятеля ми. Поисках да скоча при него – « Ти си луд! Заминавате и двамата в пропастта…! » изкрещяха Доминик и Жерар.

Върбан беше жив. Трябваше да издържи ноща! – « Ще дойдем! » – изкрещях отново, за да кажа нещо. В заслона мълчанието беше зловещо. 

На развиделяване вятърът поотихна, но мъглата остана непроницаема. Имахме нужда от помощ. В главата си  повтарях на приятеля си: « Връбче, трябва да издържиш, изяж меда, мисли позитивно, нали веднъж успяхме, с теб съм, ще се върна бързо! »

Спуснахме се на широки диагонали към долината на Влахина река. В Кресна имаше телефон. Директорът на Спасителна служба от София ни познава, ще изпрати спасителен екип. Долината на Влахина река ще ме отведе в Креснеското дефиле до първото село с телефон. Върбан е  жив, необходима е екипировка и спасители за помощ. Високо горе планината бучи, надвиснала, запушена, черна. Долу в долината слънчеви лъчи мъчат да пробият, носят неясна надежда. Прокрадват се птичи гласове. Тичам по чорапи – багаж, ски, обувки,само пречат. Спирам с пресъхнала уста да натопя устни в студен поток. Слагам и главата, запалена от болка. Надигам се да се отърся и да полетя отново. Но нещо ме спира. Всичко е замряло. Някакъв пакет, блок от тишина, спусната от свише  в съзнанието ми..,  усет, убеждение без мисъл и емоция. Чувам кристално чисто  като шепот в себе си: “всичко е наред!”. Светът, Върбан, живота, смъртта, слети в едно, в някакво безвремие  повтариха: „ВСИЧКО Е НАРЕД ! “ За момент стоя олекнал, неподвижен. После тялото ми неусетно се затичва, към какво…  Изтръпнало, сърцето повтаря: Банчо, Банчо…

Спасителната служба в София реагира, но Пирин се оказа район с други местни спасители. « Даваме сигнал, те ще поемат грижата. Не можем да им се бъркаме! » – отговори дежурния спасител. Тряснах телефона. Обадих се панически на Кузман, който реагира готов да тръгне веднага, дори не сам за Предела. Негов приятел, служител в УБО с екипировката на спец службите. Щяло да има екип и за мен. Продължих на стоп до срещата с Кузман при колата на французите.

Вида, в който бях никой не отказа да ме вземе на стоп. Пристигнах преди Кузман. Местни милиционери, засекли френския номер на колата на Жирар, не се поколебаха да ме арестуват. Това, че човек умира в планината, е проблем за спасителите, обясни местния полковник. Бях на път да колабирам, когато приятеля на Кузман ме извади от идиотската ситуация. Обясниха ни, че спасителите от Разлог са в акция да вадят проятеля ми. Към полунощ в хижата намерихме отрядът от Разлог разположен на топло в общата спалня: « Ба, па той нема да е жив! Че го изровим рано утре… »., беше извинението. 

Кузман захвърли значката си на спасител, хапнахме нещо и продължихме към билото. От счупването на козирката беше изминало цяло денонощие. Двамата силни мъже ми помагаха да напредвам. Далеч зад нас замигаха фенери на спасителите.

Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главобол, световъртеж, закрещях името на приятеля си. Без отговор. С материала, който разполагахме беше невъзможно да слезем при него. Спасителният отряд би отбой поради аларма за нов фронт. Върбан остана горе сам.

В София ме посрешнаха като мизерен, слабохарактерен тип, дори убиец. Родителите на Върбан, които ни имаха за братя, не пожелаха дори да ме видят. 

Времето се влоши и не позволи на спасителите да търсят. Вдигна се голям шум. Изтече седмица. Мобилизираха военните. 

Върбан без възможност да диша със счупено плаващо ребро беше издал дух през същата нощ. 

Военните свалиха тялото в гората. Държах за последен път ръката на приятеля си. Ръка, която познавах като своя. Линиите на живота и  на двама ни бяха дълбоки и добре очертани. Искахме да ги живеем заедно до дълбока старост. Държах ледената ръка на Върбан. Чуствах я като жива. Усещане, запечатано в тялото. Обещах да живея за двама.

Казват, че малко преди зората нощта е най-тъмна. Мракът в този момент беше тотален. На погребението не ме допуснаха до гроба. Останах да изчакам в лека кола до гробищата с надеждата да се промъкна и запаля свещ. Близка на семейството дойде специално да ми каже, че заслужавам да ме споходи същата участ.

В местен вестник написаха, че съм бутнал приятеля си в пропаст, защото отказал да стане диверсант. Беше ли това подход да ме държат в напрежение или примитивна дивашка лошотия, все едно. Страхът и злините най-често идват от подтиснати страдания в миналото. Вековни вериги се късат най-трудно!“

 

 

 

Червеният задграничен паспорт получих от познатото гише в паспортния отдел на милицията. Напуснах стремглаво сградата, забравил от радост идеята да го развея под носа на човека зад кожената врата. Натисках педалите на велосипеда към къщи с чуството, че този път светът ще стане наистина мой.

Пари за влака към Париж дойдоха от Лоран, който купи старата многотомна енциклопедия Ларус на покойния ми дядо. Към тях се добавиха стоте долара от Българска Народна Банка.

Приготвях си багажа, когато по радиото съобщиха, че е станал пожар на връх Мусала. Имало вятър, пожарът, предизвикан от искрене на вътрешен кабел се развил бързо. Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея цяла епоха. Лошото остава на душманите, казва мъдро народа. А да си призная имал съм и незабравимо хубави моменти.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Оставете коментар

*