Върбан – из преживяното 1983 година

Ето какво бях написал в една тетрадка след последвалото най-кошмарното денонощие в живота ми:

« Преспахме ниско в гората под хижа Яворов в колата на Жирар. Кристално ясна зора ни вдигна на крак сред аромата на вековни пирински мури, надиплени в бели одежди. Клоните на боровете, натежали от сняг, пропукваха загадъчно и изливаха роища снежинки, искрящи от няколко прокраднали се лъчи на ранното сутришно слънце. Планината се будеше, радостна да ни приеме. 

Със ските кръстосвахме следи на горски обитатели и бавно набрахме височина. Подминахме хижата, намалихме ритъма и с Върбан се заговорихме за последните си преживявания. Беше ясно, че ако ме оставеха да се оженя, проблемът с неговата робия в Либия щеше да се разреши много бързо и щяхме да се съберем в Париж. 

Следвахме следите от ските на французите пред нас.

– Досега никой не ни е правил партина, нали Чоче? – опитвах да повдига духа на приятеля си, който усещах унил. – Потръгва ни, да знаеш. Така ще бъде занапред!

– От твоите уста в Божи уши, Чоче. – промълви под сурдинка Върбан. 

– Върбе, ще успеем! Ако не, ще продължаваме, докато стане! Хайде, позасмей се най-после!

Върбан беше такъв, свръх чуствителен, за разлика от мен по-реалист, което ни допълваше. Стигнахме до премката, където ни очакваха французите. На тях по друга причина, стана ясно също не им идваше до смях. Откъм хоризонта над Югославия се очертаваше тънка черна ивица. До заслона Баюви дупки нямахме повече от два часа. Дали се задаваше фронт? Щяхме ли да го изпреварим? Жерар мълчаливо извади термус с чай, Върбан буркан с мед. Чертата на хоризонта остана една и съща. 

Намирахме се на най-красивото и опасно било от българските планини. За нас беше върховно и любимо място за зареждане на батерии. След набраната височина не се решавахме да се върнем обратно. Избрахме да продължим.

Преди три години по същите ръбове с Върбан ни застигна снежна буря. Нямаше видимост. Електичество жужеше от всички страни. Заровихме ски, щеки, всичко метално в снега. Вкопчени един в друг прекарахме ноща на триста метра до заслона. Пяхме, рецитирахме, бихме си шамари, за да не заспим. Песните ни се губеха в тътена на бурята. Бялата смърт ни докосна без да ни прибере.

Дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене, Върбан продължаваше да е неспокоен. В раницата си носех прясна пъстърва, при Върбан имаше домашно вино, да не говорим за лакомствата в багажа на франсетата. До заслона оставаха броени метри.Чертата на хоризонта надебеля. Този път бяхме четирима! 

Чертата се превърна в черна вълна. Заля ни вълна от сняг с буреносен вятър.Вързахме ските на раниците и стъпка в стъпка продължихме по ръба максимално встрани от козирката. За връщане не можеше да се говори.

Жерар водеше партината, Върбан след него със ски и щеки в ръцете. Забождаше ги при всяка крачка и това ме дразнеше. Извиках му да ги стегне на раницата, да си освободи ръцете. 

– Нещата се повтарят! – бяха последните му думи. 

– Пъстървата е вече в тигана! – изкрещях в отговор.  

Козирката под нас се отлепи. Вкопчих се в скалата, единия крак в пропастта. Доминик и Жерар ме издърпаха внимателно. 

– А Върбан?! Върбан беше долу!  

Надвесен над пропаста закрещях заедно с виещия вятър: « Банчо! Банчо! » 

Дочухме познатия глас. Беше жив! Поисках да скоча при приятеля си. 

– Ти си луд! Заминавате и двамата в пропастта! – извикаха в хор французите.

– Трябва да издържиш! Ще дойдем! – изкрещях, за да кажа нещо. 

Влязахме в заслона. В мълчанието, виещият вятър звучеше зловещо. 

На развиделяване бурята утихна, но мъглата остана непроницаема. Имахме нужда от помощ. Повтарях си безутешно: « Връбче, ще издържиш…, изяж меда… Бъди позитивен…, веднъж нали успяхме! С теб съм…, ще се върна! » 

Да, но не бях до него. Оставаше да тичам надоло, за помощ.

Спуснахме се към Влахина река. Долу при реката зарязах французите с багажа и поех по долината, същата, която бяхме изминали с Йетте преди година. « В Кресна имаше телефон. Директорът на Спасителна служба в София ни познава, ще изпрати печени алпинисти. Приятелят ми е жив! » – убеждавах себе си без да спирам.

Надбягвах се с времето. Няколко слънчеви лъча пресякаха чернилката високо горе с надежда за края на фронта. Спрях до първия шумящ поток да натопя пресъхналата си уста. После лицето. И запалената си глава. Преди да хукна отново нещо ме спря. Шумът на потокът, бученето на планината, всичко замря. В главата ми като от свише се наложи едно: « Всичко е наред ! » Върбан, Животът, Смъртта, Природата всички във взаимно съгласие повтаряха: « Всичко е наред ! ». Стръкчета трева, едва поникнали, два-три минзухара, едва подали глави, потокът, птичите гласове, всички заедно се провикнаха: ВСИЧКО Е НАРЕД ! 

« Банчо! Банчо! » – хълцах без да знам дали от радост или от болка. Затичах се с думите като в транс: « Всичко е наред! » Заедно с невъзможното сякаш всичко беше възможно.От Софийска спасителната служба канцеларски глас ми отговори лаконично и съвсем формално: « Не можем да се бъркаме на спасители от друг район! Ще подадем веднага сигнал. Спасителите от Разлог ще поемат грижата. Районът е техен! » Тряснах телефона. Обхвана ме нова паника. Обадих се на Кузман да тръгне към Предела, а аз продължих на стоп към мястото в гората при колата на французите.

Видът ми беше достатъчен колите да ме качват. Пристигнах преди Кузман, ала местни милиционери, закотвени до колата на Жирар, побързаха да ме арестуват. 

– Некой да си се трепе по планината, а ти какво правиш с тези французи. Само ни създавате проблеми! На нас и на спасителите! Они са вече в акция. Теб ще требе да задържим. – развика се поручика на местен диалект. 

Бях на път да колабирам, когато Кузман дойде с негов приятел, неясно по какъв начин, но за късмет от спец службите на УБО. Със себе си носеха включително и за мен ултрамодерен скиорски екип. Милиционерите изкозируваха и тихумълком се прибраха. Към полунощ в хижата заварихме другарите спасители сгушени на топло в общата спалня. 

– Ба, па той нема да е жив! Утре на светло, че го изровим. – беше тяхната реакция.

Нямах думи. Кузман захвърли демонстративно значката си на спасител, хапнахме набързо и продължихме към билото. 

Изминало беше цяло денонощие. Далеч зад нас замигаха светлинките на уплашените спасители.

Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главобол, умора, световъртеж, закрещях отново името на приятеля си. Този без отговор. С материала, който разполагахме беше невъзможно да се спуснем в пропаста. Поради аларма за нов фронт отрядът от Разлог не стигна до нас. Върбан остана горе. Сам.

В София ме посрешнаха като мизерен, слабохарактерен тип, убиец на приятеля си. Родителите на Върбан ни имаха за братя, а сега отказваха да ме видят.

Времето се влоши без да позволи на спасителите да продължат акцията. Вдигна се голям шум. Мобилизираха военните. Изтече цяла седмица.

Военните свалиха тялото в гората.Върбан със счупено плаващо ребро и затруднено дишане беше издал дух още през първата нощ. За последен път държах ръката на приятеля си. Ръка, която познавах като своя. В дланите си имахме дълбоки, добре очетани линии на живота. Полагаше ни се да живеем до дълбока старост. Ледената ръка на Върбан се запечата като жива в моята. Обещах му да живея за двамата.

Малко преди да се разпука зората казват нощта е най-черна. Мракът в случая беше тотален. На погребението не ме допуснаха до гроба. В частна лека кола, гарирана до централните гробища в София чаках смазан, зашеметен, готов при първа възможност да се промъкна до гроба, да запаля свещица. Близка на семейството на Върбан дойде специално да ми каже, че заслужавам същата участ и щяла да ме споходи същата съдба.

В местен вестник написаха как приятел бута приятела си в пропаст, защото отказвал да стане диверсант. Дали беше подход да ме държат в напрежение или от примитивна дивашка лошотия, беше ми все едно. Злини бълваха отвсякъде. Вековните вериги от наследени,  подтиснати страдания си казваха думата.

В тази безкрайна седмица животът и смъртта се сляха в едно. Хората можеха да бъдат безмерно ужасни, невероятно повърхностни и рядко истински прекрасни! Болката затваря, озлобява повечето хора. Помага само истинската добрина, само тя носи радост и осмисля живота! » 

Приготвях си багажа, когато по радиото съобщиха за пожар на връх Мусала. Имало силен вятър. Пламъците, предизвикани от искрене на вътрешен кабел, се развили твърде бързо.

Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея една цяла епоха на щастливи полети и неудачи.

Съпроводен от баща ми, с допотопен куфар в ръка и любимата си стара раница на гърба, взехме трамвая на улица Витоша в посока на мръсната сива сграда на Софийската Централна Гара. 

На 33 години, успях да провокирам обстоятелствата, имах късмет да мина между капките и се приготвих да скоча  в неизвестното. Нямах конкретна програма. Този път бях женен. Поех дълбоко въздух и скочих.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Оставете коментар

*