Върбан – из преживяното 1983 година

Ето какво бях написал в една тетрадка след последвалото най-кошмарното денонощие в живота ми:

« Преспахме в колата на Жирар ниско долу в гората под хижа Яворов. Зората, тази сутрин кристално ясна, ни разбуди сред вековните пирински мури богато надиплени в бяли одежди. Тук там претоварени от сняг клони пропукваха. Потоци от снежинки се изливаха като видения, пресечени от лъчите на ранното слънце. Планината се радваше на свободата, която четиримата си дарявахме. 

Ските ни кръстосваха следите на горските обитатели. Подминахме Средоноса, лятното скривалище на еделвайсите и намалихме ритъма. С Върбан да засподеляхме последните си преживявания. беше ясно, че ако ме оставиха да се оженя, проблемът на приятеля ми с робията в Либия щеше да се разреши и щяхме да се съберем в Париж. Беше различно от това, което планирахме преди година.

Напредвахме бавно по следите на французите: « Досега не се беше случвало някой да ни прави партина. » – опитах да повдигна духа на приятеля си. – « Потръгва ни, да знаеш Върбе. Така ще става вече! ». – « От твоите уста в Божи уши » – промълви Върбан, под нос. Бях оптимист, но той знаеше, че не държа на професията си и не ми е ясно с какво бих пробил на Запад. Той свързваше Франция с винарството и намираше, че то може да ни отвори път за реализиция. Така от дума на дума стигнахме билото. « Върбе, ще успеем! Ако не, ще продължаваме докато стане! Хайде засмей се най-после.»

Но не ни беше до смях. Откъм хоризонта над Югославия се започна да се очертава тънка черна ивица. До заслона Баюви дупки оставаха не повече от два часа. Щяхме ли да изпреварим евентуално напредващия фронт?! Жерар мълчаливо извади термус с чай, Върбан буркан с мед. Чертата на хоризонта беше една и съща. Набрали височина, спряхме да се колебаем, решихме да продължим. Намирахме се на най-красивото и опасно било на българските планини, върховно място за повдигане на адревналин и зареждане на батерии.

Преди три години по същите мраморни ръбове с Върбан ни застигна снежна буря без видимост. Електичество жужеше от всякъде. Заровихме ски, щеки, прегърнахме се вкопчени един в друг и прекарахме ноща на триста метра от заслона. Песните ни се сливаха с тътена на бурята. Пяхме, рецитирахме, бихме си шамари, за да не заспим. Бялата смърт тогава ни докосна без да ни прибере.

Дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене, Върбан сега продължаваше да е неспокоен. Чертата на хоризонта надебеля. Този път бяхме четирима! 

В раницата си усещах прясната пъстърва, при Върбан имаше домашно вино, а за лакомствата в багажа на французите да не говорим. До заслона оставаха броени метри.

Чертата се превърна в черна вълна с буреносен вятър. Заля ни снежна буря. 

Вързахме ските на раниците и стъпка в стъпка продължихме по ръба максимално встрани от козирката. За връщане беше късно.

Жерар пое партината отпред, Върбан след него със ски и щеки в ръцете, които забождаше при всяка крачка. Извиках зад него да ги стегне на раницата, ръцете да са свободни. « Нещата се повтарят! » – бяха последните му думи. « Пъстървата е вече в тигана! » – изкрещях в отговор.  

Козирката под нас се отлепи. Намерих се вкопчен в скалата, единия крак в пропастта. Ален заедно с Жерар внимателно ме издърпаха. « А Върбан?! Върбан е долу! »  

Надвесен над пропаста закрещях заедно с виещия вятър: « Банчо! Банчо! » Отдолу едва дочух познатия глас. Върбан беше жив. Поисках да скоча. – « Ти си луд! И двамата заминавате в пропастта…! » извикаха в хор Доминик и Жерар.

« Трябва да издържиш ноща! Ще дойдем! » – изкрещях отново, за да кажа нещо. Мълчанието в заслона беше зловещо. 

На развиделяване вятърът поотихна, но мъглата остана непроницаема. Имахме нужда от помощ. Мислите безутешно се въртяха като чакрък: « Връбче, ще издържиш,.. изяж меда,.. бъди позитивен,.. веднъж нали успяхме,.. с теб съм,.. утре ще се върна! » Да, но не бях с него, можех само да тичам надолу за помощ.

Спуснахме се към Влахина река. Зарязах французите с багажа и се затичах по долината, която изминахме с Йетте преди година. « В Кресна имаше телефон. Директорът на Спасителна служба в София ни познава, ще изпрати печени алпинисти. Приятелят ми е жив! » – убеждавах себе си без да спирам.

Тичах с желанието да надбягам времето. Няколко слънчеви лъча пресякаха чернилката горе с надежда за края на фронта. Спрях при първия шумящ поток да натопя пресъхналата си уста. После лицето, цялата запалена глава. Готов да полетя отново, нещо ме спря. Шумът на потокът замря, цялата планина замря. В съзнанието ми се изписа като дошло от свише едно: « Всичко е наред ! » Върбан, Животът, Смъртта във взаимно съгласие повтаряха: « Всичко е наред ! ». Пресни стръкчета трева, едва подалите се няколко глави на минзухари, потокът, птичите гласове, всички заедно повториха: ВСИЧКО Е НАРЕД ! 

« Банчо! Банчо! » – хълцах, тичах като в транс и повтарях – « Всичко е наред! ». Сякаш наред с невъзможното, всичко беше възможно.

Канцеларски глас от Софийска спасителната служба ми отговори лаконично и почти формално: « Ще дадем сигнал. Местните спасители от Разлог ще поемат грижата. Не можем да се бъркаме на спасители в друг район! Районът е техен! » Познатият ни директор беше в почивка. Тряснах телефона. Хвана ме паника. Обадих се на Кузман, готов да тръгне веднага, дори да вземе приятел от спец службите на УБО. Продължих на стоп до мястото на срещата при колата на французите.

Имайки в предвид вида ми никой не отказа да ме вземе. Пристигнах преди Кузман. Местните милиционери, закотвени до френския номер на колата на Жирар, не се поколебаха да ме арестуват. « Некой да се трепе по планината, само създава проблеми на спасителите… Они са вече в акция. Горе са. Вас ще требе да задържим. » – обясни местния поручик на звучен местен диалект. Бях на път да колабирам, когато Кузман с приятеля му ме извадиха от идиотската ситуация. Около полунощ в хижата заварихме господа спасителите невинно разположени на топло в общата спалня: « Ба, па той нема да е жив! Че го изровим рано утре. » Нямах думи. 

Кузман хвърли на пода значката си на спасител, хапнахме и продължихме към билото. Беше изминало цяло денонощие. Далеч зад нас замигаха светлинките на будните спасители.

Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главобол, световъртеж, закрещях отново името на приятеля си. Този път без отговор. С материала, който разполагахме беше невъзможно да слезем при него. Спасителният отряд не се появи поради аларма за нов фронт. Върбан остана горе. Сам. Отново сам.

В София ме посрешнаха като мизерен, слабохарактерен тип и убиец. Родителите на Върбан ни имаха за братя, но сега не пожелаха да ме видят. 

Времето се влоши без да позволи на спасителите да търсят. Вдигна се голям шум. Мобилизираха военните. Изтече цяла седмица.

Върбан със счупено плаващо ребро, без възможност да диша беше издал дух още първата нощ. 

Военните свалиха тялото в гората. Държах за последен път ръката на приятеля си. Ръка, която познавах като своя. Двамата имахме дълбоки, добре очетани линии на живота. Трябваше да живеем до дълбока старост. Ледената ръка на Върбан се запечата като жива в тялото ми. Обещах да живея за двама ни.

Малко преди да се разпука зората нощта е най-тъмна. Мракът тогава беше тотален. На погребението не ме допуснаха до гроба. Седнал в лека кола до централните гробища на София чаках зашеметен, смазан, готов при първа възможност да се промъкна да запаля свещица. Близка на семейството дойде специално да ми каже, че заслужавам същата участ.

В местен вестник написаха как съм бутнал приятеля си в пропаст, защото отказал да стане диверсант. Дали това беше подход да ме държат в напрежение или примитивна дивашка лошотия, ми беше все едно. Страх и злини бълваха отвсякъде. Вековните вериги, наследени от  подтиснати страдания в миналото, се късат най-трудно.

В тази безкрайна седмица животът и смъртта се сляха в едно. Хората можеха да бъдат безмерно ужасни, невероятно повърхностни и много рядко истински прекрасни! Болката затваря и озлобява. Само истинска добрина помага светът да върви напред, само тя осмисля живота! »

 

 

 

 

Червения задграничен паспорт получих на познатото гише в паспортния отдел на милицията. Напуснах стремглаво сградата, « великодушно » забравил човекът зад кожената врата да се сготвя в собствения си сос. Натисках педалите на велосипеда с чуството, че този път светът наистина ще бъде мой.

Парите за ориент експреса към Париж дойдоха от Лоран, който купи старата многотомна енциклопедия Ларус на покойния ми дядо. Не се лиших и от стоте долара от Българска Народна Банка.

Приготвях си багажа, когато по радиото съобщиха за пожар на връх Мусала. Имало силен вятър. Пламъците, предизвикани от искрене на вътрешен кабел, се развили твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея цяла епоха. « Лошото да остане на душманите », казваше покойната ми баба.

Сега вече като семеен можех  да пресека отново границата. Този път скачах в неизвестното без конкретна програма. Просто поех дълбоко въздух и скочих.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Оставете коментар

*