/ Ню Йорк 2011 /

“Ритъмът на града не е този на вечността, нито на времето, а този на мимолетното.” казва Беренис Абот (Охайо 1898 – 1991)  в момента с фотографска изложба в музея Jeu de Paume в Париж. Диан Арбюс  (Ню Йорк 1923-1971, предишна изложба в същия музей) прави революция във фотоизкуството, докато Беренис Абот, утвърждава фотографията като огледало,  изразяващо по-субтилно реалността. Но докато при нея този вид естетика е „пасивна игра на огледала*“, за контраст в същия музей на първия етаж е представен поливалентния китаец (художник, архитект, куратор, критик, директор…) Аи Вейвей.  За него снимането е по-скоро една „активна естетика на призми“ и фотографията не показва реалност, а е самата реалност, картография на света. Тя провокира, има политически смисъл, регистрира голямата скорост и промените, които стават в Китай, според него подобно на трийсете години от миналия век в Ню Йорк, сниман от Беренис Абот. Виждаме един сериозен провокатор, познат със  средния си пръст в серията “Игра на перспектива” пред пейзажи и паметници от цял свят, на които човек робува.

Аи, затворен в Китай, не може да посети настоящата си изложба в Париж, пример за съвременна форма на изкуство с лавинен политически характер. Сталин с право се е страхувал от хората на изкуството, които наричал „второ правителство“. Въпреки усилията на китайското правителство да спре блоговете на Аи Вейвей, изразяващи драстичните промени в Китай, сега ги четем на екран, представени едновременно с фотографиите.

* Хорхе Луи Боржес е считал, че има две естетики: пасивна естетика на огледала и активна естетика на призми.

Фотографията на Ай въздейства. Ттози елегантен парижанин мери средния си пръст с този на фотографа от снимката. Погледнато по същия начин, това е нова реалност, този път в моя обектив, също мимолетна, взета от предишната реалност, регистрирана от колегата Аи… Мимолетна реалност без особена стойност, поне в моите очи, защото не променя нищо в погледа ми.

Виждаме приятелката на провокатора Аи, която вдига роклята си на най-публичното място в Пекин, недалеч от портрета на Мао.

От паралела на двете изложби се вижда колко различна и въздействието, което може да има фотографията.  За разлика от Диан Арбюс, изразила силата на промените в Ню Йорк в първата част от миналия век, съвременното изкуство повече провокира, отколкото надминава себе си и отговаря на болезненото  търсене на изход от проблемите в епохата, в която живеем. Проблемите се повтарят с различна интензивност, въпросите стават все по-болезнени, изкуството все по-абсурдно.

                                     / Ню Йорк 2011 /