/ Ню Йорк 2011 /

“Ритъмът на града не е този на вечността, нито на времето, а този на мимолетното.” казва Беренис Абот (Охайо 1898 – 1991), в надпис на стената във фотографската изложба в музея Jeu de Paume в Париж. Той утвърждава фотографията като огледало,  изразяващо мимолетно реалността. Диан Арбюс  (Ню Йорк 1923-1971,)  с предишна изложба в същия музей прави революция във фотографското изкуство. За нея този вид естетика е „пасивна игра на огледала*“.

За контраст на двамата класици в същия музей на първия етаж е представен поливалентния китаец (художник, архитект, куратор, критик, директор…) Аи Вейвей.  За него снимането е по-скоро „активна естетика на призми“. Фотографията не показва някаква реалност, а е самата реалност, една картография на света. Тя провокира и има политически смисъл. Фотографът регистрира скоростта на промените, които стават в Китай, според него подобно на трийсете години от миналия век в Ню Йорк, сниман от Беренис Абот. Виждаме един сериозен провокатор, познат със  средния си пръст в серията “Игра на перспектива” пред пейзажите и паметниците от в света, на които човек робува.

На Аи, затворен в Китай, не е възможно да посети настоящата си изложба в Париж, но дава пример за съвременна форма на изкуство с лавинен политически характер. Сталин с право се е страхувал от хората на изкуството, някои от които нарича „второ правителство“. Въпреки усилията на китайското правителство да спре блоговете на Аи Вейвей, тук е възможно да ги четем на екран, представени заедно с фотографиите му.

* Хорхе Луи Боржес е считал, че има две естетики: пасивна естетика на огледала и активна естетика на призми.

Фотографията на Ай въздейства. Ето, този елегантен парижанин мери средния си пръст с този на фотографа от снимката. Ако разсъждаваме по същия начин, това е нова реалност, този път в моя обектив, мимолетна, взета от предишната реалност, регистрирана от колегата Аи… Тази мимолетна реалност е без особена стойност, поне в моите очи, защото не променя нищо в мен. Все едно как звучи, този вид фотографии изпращам директно в кошчето за боклук.

Виждаме приятелката на провокатора Аи, която е вдигнала роклята си на най-публичното място в Пекин, недалеч от портрета на Мао.

В паралела на двете изложби се вижда голямата разлика във въздействието на  фотографията.  Диан Арбюс изразява естетически разнообразието и силата на промените в Ню Йорк в първата половина на миналия век, докъто съвременното изкуство иска да провокира, а не да надминава себе си. То отговаря на болезненото търсене на изход на проблемите в епохата, в която живеем. Проблемите в историята се повтарят всеки път с по-голяма интензивност, въпросите са все по-болезнени, изкуството все по-гротескно. Картината Гарника на Пикасо днес би била различна.

                                              / Ню Йорк 2011 /