В Куба месец юли е горещ с леки превалявания. Влагата добавя към задуха. Приемуществото е, че няма туристи.  Полетът до Сантияго не е пълен и не се усеща.

Летището е мизерно, прилича на Софийското от времето на строежа на комунизма.

Спя в стара колониална къща, собственост на местен жител. Хотелите са държавни, безбожно скъпи, понякога екзотични, но лошо поддържани. Домакинът ни е с възможности отпреди революцията, успял да скрие в Маями ценности от миналото на семейството си.  След смъртта на Фидел Кастро,  с разведряване на обстановката – само разведряване, защото строежа на комунизма не приключва и днес  –  той успял да върне  имуществото си обратно в страната. В този богат, обширен, чудесно подреден колониален дом с таван висок десет метра има вътрешен двор и вместо покрив богато озеленена тераса.

Старата част на града е пленителна. С тесни улици, къщите боядисани с ярки цветове, някои добре поддържани,  други полуразрушени, но жегата по това време е отчайваща.

В Куба циркулират две разменни монети. Разлика между тях е двадесет и пет пъти, същата между платежоспособността на чуждите туристи и местните жители със заплати на повечето пенсионери в България (150 евро).

По лицата на хората е изписана тъга, която бързо преминава в радост. Живеят бедно, примитивно, но повечето са гостоприемни, с отворени сърца, както народа ни преди години. Човек, когато няма какво да губи,  сърцето му се отваря по-широко, особено с повече ром, хубава пура, музика и малко секс. Тъгата се превръща във весела, заразителна  емоция.

Морето е топло, малко мътно и без туристи.

Вратите на домовете са широко отворени, контактът с улицата е директен. Като българин съм добре приет навсякъде, в страна, която е рай за фотографа. На тромав испански разправям как при посещението на Фидел Кастро в София, бяха затворили планината Витоша, другарят да направи необезпокоявано своя крос. Боди гардовете го намерили с млада булка в село Чуйпетлево от другата страна на планината. По-възрастните кубинци помнят тези времена и братски ме канят да споделим по чаша. Помагам им с някое евро, доларът тук не е обичан. Жената под фотографията, снимана като млада, ме спасява от внезапния пороен дъжд. Подарявам й мускалче с българска роза, оказа се, че Розовата долина й е позната.

Каня се да пресека Куба – 1500 километра от Сантиаго  до Хавана.  Виждам как, въпреки беднотията, повечето кубинци обичат Фидел Кастро, подобно на руснаците, които продължават да тачат Ленин, Сталин, а китайците Мао. Това са народи, които изглежда се нуждаят от силен водач, за съжаление често патологично обременен диктатор, който ги обединява, води и смазва.

Кубинците са свикнали с нямане и се хвалят, че това ги прави сърдечни и сплотени заедно, с безплатно образование и осигурено здравеопазването. В последното не ме убеждават, защото  уморен от няколко часова езда в красивия Виналес,  настъпих ръждиво желязо на покрива на къщата, от където снимах. Местната аптеката не разполагаше с превръзки, а в болницата за чужди граждани мацнаха набързо раната ми с памук, напоен в йод. „Стерилната“ превръзка се оказа парче марля, увита в стар вестник. Цената на тази „операция“ беше пет евро.

Природата на Виналис е чудесна за езда, с интересни  скали за катерене, но поради обилния туризъм и бързото забогатяване на местните, отношенията са станали комерсиални.

Цветове, музика, танци, ром, пури и хубави кубинки – това движи кръвта на кубинците, радва очите и създава настроение в Куба.

Земите в страна са изоставени поради липса на селскостопански машини. Волове и коне теглят каруци, рикшо замества за таксито.

След Сантяго  през Камагуей продължавам към Тринидад – „перлата на Куба“. – калдъръмени улици, стари, многоцветни сгради, каруци и шевролети, малки бистра с чудесна кухня и хубави усмивки.

Сиенфуегос е известен с лабиринт от тесни улички, удобни за човек да се загуби. Жителите са гостоприемни и разговорливи.

По рафтовете на магазините, всички държавни, има наредени по няколко продукта, най-често ориз, олио, захар и сол. Сапунът липсва и вероятно това е ценен подарък, за което не бях помислил. Това не означава, че кубинците са мръсни. Обилно изпотен, не усещах миризма в околните.

Портретите на Ке Гевара и на Фидел навсякъде не ви изпускат от очи.

Хората танцуват при всяка възможност и на всяка възраст. На бара ви предлагат чаша с листа от мента и захар, добре разбити с малко ром и много лед. Пие се често, на малки глътки. Вероятно правят любов по същия начин.

Сградата на операта в Хавана със забележителна архитектура, стил необарок от 19-ти век, носи името на Алисия Алонсо. Помня чудесни моменти, когато тази фантастична балерина, вече сляпа, игра в Софийската опера заедно с Мая Плисецкая – двете звезди в световния балет.

Централният площад на революцията в Хавана и най-вече стария град, дори само за тях заслужава отиването до Куба. Почти половината от фотографиите, които направих са от Хавана.

В този сезон „извън сезона“ две седмици за  Куба са напълно достатъчни. Оставане с хубав спомен и урок за човечност. На моменти сърцето ви се свива за нищетата, в която кубинците живеят. Който помни миналото в България,  разбира за какво става дума. Испанците са оставили завидно нестопанисвано наследство.

Само многобройните американски коли са изрядно реставрирани. Моторите им са заменени с дизелови на мерцедес или тойота, вечни и гордост на кубинците.

Ето хазяйката ми в Хавана, която рано сутрин старателно ми приготвяше чудесна закуска, след което  прекарваше деня си на голям дървен, люлеещ се стол с вентилатори от двете страни. И в най-бедните домове в страната, столовете се люлеят, а вентилаторите въртят в пълен оборот.