Месец юли е горещ и влажен в Куба. Влагата добавя към задуха, приемуществото е, че няма туристи. Пътувате в полупразен самолет  без да усетите полета до Сантияго. (Без  листче с печат от Кубинското посолство не ви пускат в самолета.)

В Сантяго пристигам в мизерно летище, приличащо на Софийското по време на строежа на комунизма.

Спя в стара колониална къща, собственост на местен жител. Хотелите са държавни, безбожно скъпи, някои от тях  екзотични, повечето лошо поддържани. Домакинът ми е с възможности отпреди революцията, успял да скрие ценности от миналото си в Маями и  след смъртта на Фидел Кастро,  с разведряване на обстановката –  само разведряване, защото строежа на комунизма не е приключил  –  върнал запазеното от  имущество си обратно в страната. В този богат, чудесно подреден колониален дом с обширни стаи, таванът е висок десетина метра, с вътрешен двор и вместо покрив с разкошна озеленена тераса.

Старата част на града, с тесните си улици и шарените, понякога поддържани, но често полуразрушени къщи, е пленителна, а жегата – отчайваща.

В Куба циркулират две разменни монети с разлика между тях двадесет и пет пъти. Същата е разликата между платежността на туристите чужденци и местните жители със заплати на нивото на част от пенсионерите в България (150 евро).

В страната хората в общия случай са примитивни, бедни, с тъга изписана по лицата, но тя бързо преминава в радост. Повечето са гостоприемни, с отворени сърца, какъвто беше  народа ни преди години. Когато няма какво да губите,  сърцето се отваря по-широко, особено с малко ром, пура, музика и повечко секс, тъгата се превръща във весела, заразителна  емоция.

Морето по това време е топло, малко мътно, но без туристи.

Вратите на домовете са широко отворени. Контактът с улицата е директен. Връзката с чужденците – добре дошла. След хладните, изкуствени отношения в Европа, за фотографът тук е малък рай. На ръждясалия си от неползване испански разправям на кубинци как преди години в София  затвориха планината Витоша, за да може  Фидел Кастро да направи спокойно своя крос. Боди гардовете го бяха намерили от другата страна на планината в село Чуйпетлево, а клюките разнасяха: „с някаква млада булка“. Нали сме братя с кубинците. По-възрастните тук помнеха тези времена и ме канят да споделим по чаша – с някои  по братски, на други да помогна с някое евро, доларът не е обичан. Жената под фотографията, на която е млада, ме спаси в дома си от внезапен пороен дъжд. Подарявам й мускалче с българска роза, а тя знаеше за Розовата долина…

Идеята ми беше да пресека Куба – 1500 километра, за да се прибера през Хавана петнадесет дни по-късно.  Страната е бедна, задушена и изостанала, което не пречи на много кубинци да тачат Фидел Кастро и да го обичат до днес, както руснаците обичат Ленин и Сталин. Слабите духом се нуждаят от силен водач, за съжаление често патологично силен, превърнат в диктатор, който да ги обединени, води и мачка.

Кубинците са свикнали с нямането, хвалят се, че са сплотени, сърдечни, винаги заедно, с безплатното образование и осигуреното здравеопазването. В последното не успяха да ме убедят, защото  уморен след няколко часа езда в красивите околности на Виналес,  ритнах ръждиво желязо на покрива на къщата, от където се качих да снимам. Местната аптеката не разполагаше с превръзки, а в болницата за чужди граждани ме мацнаха набързо с памук, напоен в йод,  „стерилната“ превръзка се оказа парче марля, старателно увита в стар вестник. Цената за всичко това – пет евро.

В природата на Виналис човек не знае в кой свят се намира. Освен ездата, има интересни  скали за катерене, но за съжаление  гостоприемството на местните се оказа по-различно. Бързото забогатяване беше изиграло своята роля.

Цветове, музика, танци, ром, пури и хубави кубинки – това е, което радва очите и създава настроението в Куба.

Земите в страна са изоставени поради липса на селскостопански машини. Волове и коне теглят каруци,  рикшо служат за таксита.

След Сантяго  през Камагуей продължавам към Тринидад – перлата на страната. Отново калдъръмени улици с многоцветни, стари скради.  После Сиенфуегос с лабиринт от тесни улици, удобни да се загубите. Жителите, както навсякъде са гостоприемни и винаги усмихнати.

По рафтовете на магазините, всички държавни, са наредени не повече от няколко продукта – най-често ориз, олио, захар и сол. Сапунът липсва и е вероятно най-цененият подарък, което не означава, че кубинците са мръсни. Дори обратното, през цялото време се потях обилно без да усещам миризма в околните. Това между другото.

Портретите на Ке Гевара и на Фидел навсякъде не ви изпускат от очи.

Хората танцуват при всяка възможност и на всяка възраст.  Вероятно се любят по същия начин. Предлагат ви чаша с листа от мента и захар, добре разбити с малко ром и много лед. Пие се често, на малки глътки.

Сградата на операта в Хавана със забележителната си архитектура в стил необарок от 19-ти век, носи името на Алисия Алонсо. Преди  години помня, тази фантастична балерина дойде (сляпа) да играе в Софийската опера. Заедно с Мая Плисецкая те бяха звездите в световния балет.

Хавана с централния си площад на революцията и най-вече със стария град, сама по себе си заслужава едно отиване до Куба. Почти половината от фотографиите ми са от Хавана.

В този сезон „извън сезона“ две седмици за  Куба са напълно достатъчни. Оставате с хубав спомен, урок за човечност и свито сърце за нищетата, в която тези хора живеят. Който помни миналото в България  разбира за какво става дума. Испанците са оставили завидно наследство, за съжаление лошо стопанисвано или най-вече нестопанисвано.

За сметка на това многобройните американски коли са изрядно поддържани. Моторите им са сменени с нови, дизелови на мерцедес или тойота, колите са вечни и гордост на  кубинците.

Ето стопанката ми в Хавана, която сутрин старателно  приготвя чудесна закуска и след това  прекарва деня на голям дървен, люлеещ се стол с вентилатори от двете страни. Столовете и в най-бедните домове  се люлеят, а вентилаторите въртят в пълен оборот.