Месец юли е горещ с леки превалявания в Куба. Влагата добавя към задуха, приемуществото е, че няма туристи.  Полетът до Сантияго не е пълен и не се усеща.

В Сантяго летището е мизерно, приличащо на Софийското от времето на строежа на комунизма.

С приятел фотограф спим в стара колониална къща, собственост на местен жител. Хотелите са държавни, безбожно скъпи, понякога екзотични, но лошо поддържани. Домакинът ни е с възможности отпреди революцията и е успял да скрие в Маями ценности от миналото на семейството си.  След смъртта на Фидел Кастро,  с разведряване на обстановката – само разведряване, защото строежа на комунизма не е приключил до днес  –  той успял да върне  имуществото си обратно в страната. В този богат, чудесно подреден, обширен колониален дом, таванът е висок десетина метра, с вътрешен двор и вместо покрив с разкошна озеленена тераса.

Старата част на града е пленителна, улиците са тесни, къщите боядисани с ярки цветове, някои от тях добре поддържани,  други полуразрушени, а жегата е отчайваща.

В Куба циркулират две разменни монети с разлика между тях двадесет и пет пъти. Такава е разликата между платежността на туристите чужденци и местните жители със заплати на нивото на много от пенсионерите в България (150 евро).

По лицата на хората в страната е изписана тъга, която бързо преминава в радост. Живеят бедно, примитивно, но повечето са гостоприемни, с отворени сърца, какъвто беше народа ни преди години. Когато няма какво да губи човек,  сърцето му се отваря по-широко, особено като добави повечко ром, хубава пура, музика и малко секс, тъгата се превръща във весела, заразителна  емоция.

Морето е топло, малко мътно и без туристи.

Вратите на домовете са широко отворени, контактът с улицата е директен. Като българин съм добре приет навсякъде, а за фотографа цялата страна  представлява малък рай. С тромавия си испански разправям как при посещението на Фидел Кастро в София, затвориха планината Витоша, за да може  другаря  да направи необезпокояван своя крос. Говореше се, че боди гардовете му са го намерили с млада булка в село Чуйпетлево от другата страна на планината. По-възрастните кубинци помнят тези времена и веднага ме канят братски да споделим по чаша. Помагам им с някое евро, тук доларът не е обичан. Жената под фотографията, на която е снимана като млада, ме спасява от внезапен пороен дъжд. Подарявам й мускалче с българска роза, а тя се оказа, че знае за Розовата долина.

Идеята ни е да пресечем Куба – 1500 километра от Сантиаго  до Хавана.  Въпреки беднотията повечето кубинци обичат Фидел Кастро, приличат на руснаците, които продължават да тачат Ленин, Сталин, а китайците Мао. Някои народи (не искам да правя анализи за неща, повтарящи се в историята ) се нуждаят от силен водач, за съжаление често патологично силен, диктатор, който да ги обединенява, води и смазва.

Кубинците са свикнали с нямане, хвалят се, че са сърдечни и сплотени заедно, с безплатно образование и осигуреното здравеопазването. В последното не успяват ме убедят, защото  уморен от няколко часова езда в красивите околности на Виналес,  настъпих ръждиво желязо на покрива на къщата, от където снимах. Местната аптеката не разполага с превръзки, а в болницата за чужди граждани мацват набързо раната ми с памук, напоен в йод,  а „стерилната“ превръзка се оказа парче марля, увита в стар вестник. Цената на операцията – пет евро.

Природата на Виналис е чудесна за езда, с интересни  скали за катерене, но поради обилния туризъм и бързото забогатяване на региона, отношенията са комерсиални.

Цветове, музика, танци, ром, пури и хубави кубинки – това раздвижва кръвта на кубинците, радва очите и създава настроение в Куба.

Земите в страна са изоставени поради липса на селскостопански машини. Волове и коне теглят каруци, рикшо служат за таксита.

След Сантяго  през Камагуей продължаваме към Тринидад – перлата на страната – калдъръмени улици с многоцветни, стари скради, каруци и шевролети, малки бистра с добра кухня и хубави усмивки.

Сиенфуегос е известен с лабиринта от тесни улички, удобни за човек да се загуби. Жителите са гостоприемни и разговорливи.

По рафтовете на магазините, всички държавни, са наредени по няколко продукта – най-често ориз, олио, захар и сол. Сапунът липсва и е вероятно най-цененият подарък за което не бях помислил. Това не означава, че кубинците са мръсни. Самият аз, обилно изпотен, не усещах миризма в околните.

Портретите на Ке Гевара и на Фидел са навсякъде и не ви изпускат от очи.

Хората танцуват при всяка възможност и на всяка възраст. На бара ви предлагат чаша с листа от мента и захар, добре разбити с малко ром и много лед. Това се пие често, на малки глътки. Вероятно правят любов по същия начин.

Сградата на операта в Хавана със забележителна архитектура в стил необарок от 19-ти век, носи името на Алисия Алонсо. Помня чудесни моменти, когато тази фантастична балерина дойде вече сляпа да играе в Софийската опера заедно с Мая Плисецкая – двете най-големи звезди в световния балет.

Централният площад на революцията в Хавана и най-вече със старият град, само за тях заслужават едно отиване до Куба. Почти половината от фотографиите ми са от Хавана.

В този сезон „извън сезона“ две седмици за  Куба са напълно достатъчни, за да останете с хубав спомен и урок за човечност. Вярно, сърцето ви се свива за нищетата, в която кубинците живеят. Който помни миналото в България,  разбира за какво става дума. Испанците са оставили завидно наследство, за съжаление лошо стопанисвано или по-скоро нестопанисвано.

Единствено многобройните американски коли са изрядно реставрирани. Моторите им са сменени с дизелови на мерцедес или тойота, станали вечни и гордост на кубинците.

Това е хазяйката ни в Хавана, която рано сутрин старателно ни приготвя чудесна закуска и след това  прекарва деня на голям дървен, люлеещ се стол с вентилатори от двете страни. И в най-бедните домове в страната, столовете се люлеят и вентилаторите въртят в пълен оборот.