Думи

                                                                                                 / Бербери, Мароко /

Когато произнасяте думи, те царуват над вас. Когато ги задържате, вие сте техния цар. – Арабска приказка

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Бербери /трета част/ Маракеш

Маракеш – арнакеш (от арнак – мамя), така наричат французите този град, където всеки по някакъв начин иска да ви излъже. Борбата за оцеляване, превръща тази стара (XI век) алморавидска столица в напрегнат, търсещ съвремието град.

Берберите са близо 30 процента, от които една част държат да бъдат бербери, за да будят интерес сред туристите, останалите постепенно се стопяват в доминиращото арабско мнозинство. Истинският бербер не коментира произхода си, както и всичко истинско не изисква коментар.

Има места, където ако снимате без да купите нещо, става обидно, дори опасно. За да спася положението, ниско под колана снимам с широкоъгълен обектив, а симулирам в другата ръка с втори апарат и поглед реещ се в друга посока…

Срещам твърди, пронизващи погледи в по-скоро арабска зима, отколкото „пролет“.

За сметка на това децата играят на воля и по-добре от много други в Европа.

Маракеш е град на силни контрасти, на места грозен, другаде с рафинирана красота, мръсен, както и изрядно чист, безреден, плашещ, но не опасен, с безмерни богатства и крайна беднотия. Французите не са обичани, но Франция е търсена и необходима, завиждана и ненавиждана. Френският език е свободно говорим, което прави някои французи, дори с малка пенсия, да се чувстват богати и се преселват на слънце, с пресни плодове и евтини домашни прислужници…

Тук не правят разлика между София и Истанбул, минавам дори за албанец и това ме вади от категорията на туристите. Снимам на воля. На “добре дошъл”, “да се видим отново”, усмихнат отговарям: Инш Аллах! Няколко пъти възкликвам Машаалах, но без реакция, явно турския не звучи арабски. “Мюсюлманският свят не е единен, това ни спасява!”, си казвам на ум. Едновременно с това съм убеден, че бъдещето на всички е във взаимно разбиране, ала днес кой е готов за това?!

Централният сук в Маракеш е хилядолетен, стар колкото града, но близостта с Европа го прави едва ли не цивилизован  с фантастичните сукове в Санаа, Йерусалим… Когато вали, капе отвсякъде, което не спира туристите.

Изчаквам двама пакистанци да се пазарят за цената на муска, безбожно скъп в Европа и купуваме заедно добро количество с 40 процента намаление. На следващия ден същия продавач с широка усмивка, за да купя отново ми предлага с още 20 процента по-евтино. Вдигам ръце, умеят да търгуват!

Стаите в известната Мамуния отговарят по лукс на безбожната им цена между 500 и 2000 евро. Маракеш е град на контрасти. Заедно с народа, може да се нахраните с чудесно агнешко “био” за две евро. Изкуствените торове са скъпи, животни, плодове, зеленчуци имат чудесен вкус. Изяждате огромен, зрял нар за десет цента…

Мажорел е едно бижу сред градините в света. Специалният интензивно син цвят на Ив Сен Лоран контрастира на зелените палми, забити в различната синева на небето.

Летя обратно към Европа. В ушите ми продължава да кънтят като далечно ехо гласовете на двете овчарки от високия Атлас.

Мирът и ритъма на живот в долината на Бялата река не ме напускат. Дори забравям Маракеш, красотата и сърдечността на берберите ще ме върнат догодина да снимам техния празник, жените ще сияят с безценни традиционни бижута. Инш Аллах!

За „арабската пролет“ революционната идея, че нищо не пада даром от небето, че Инш Аллах не прави чудеса, а трябва да си помогнем сами, за да ни помогне и Аллах, е трудна за смилане. Все пак, процесът е невъзвратим.

 

Още фотографии ще намерите в галерии 93, 94, 95 и 96 на сайта. За големите екрани кликнете от дясно в „страни“ – черно-бели или цветни после по азбучен ред – Мароко.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Берберска среща

Икхлеф от доста време не е виждал баща си. Пътуваме заедно в планината Атлас и не сме далеч от родния му дом. Отклоняваме се от пътя, за да изпием чаша чай. Свидетел съм на трогателната, съвсем спонтанна, динамична среща между баща и син. На бащата не личат 86 години, докъто синът в разцвета на силите си оставя да бъде победен – бащата остава Баща..

борба бербери-4

 

 

Майката на Икхлеф сервира “каквото има под ръка” – не се оплакваме.

Самата тя отстрани добавя каквото липсва. Спомням си как дори в град като София покойната ми баба не оставяше човек да напусне дома ни без почерпка.

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Бербери /втора част/

Промъквам се с джип по малки писти на живописни долини между Среден и Висок Атлас* на път за Анерги, долина на Бялата река, път трудно достъпен в район доскоро без електричесто и телефон. Пресичаме малки селца, скътани в земния рай на бербери от клана Аит Сукхман.

Ще опитам да уловя каквото има останало от местната култура.  Накичени сателитни антени по стари глинени покриви  стърчат грозно и застрашително, но в планината знам, има скътани съкровища.

След влагата и напрежението в Париж синьото, безоблачното небе с контур от бели върхове и низини с долини, оцветени от закъснялата есен, всечко е още по-привлекателно. Тук-там изостанал овчар, кози, кучешки лай, магарешки рев, петна от сняг върху крехка, измършавяла тревица, ето този прекрасен първи ден в Мароко.

Всяка година 71 дни след рамадана празникът на овцете Аид продължава цяла седмица. Ядат се до пресита овце, агнета и кози. Това ме очаква в берберското село от 600 жители Аит Булман с домакин и шеф на селото гостоприемния Саид. Органичната архитектура на къщите се слива с меката охра от склоновете на Атлас. Стръмни пътеки водят през превали до съседни села в други близки и далечни долини.

Фату, жената на Саид, ме прегръща  като син. Сърдечност, присъща на ориента, където госта е свещен. Така беше и в България преди години, нося го в себе си.

Поднасят ни зелен чай с мента и много захар. След третата чаша неминуемо става байгън. Но има и топла питка с купичка зехтин с медец на дъното.

После  глинено гърне, обгърнато в димяща пара, отвътре зеленчуци и под тях крехко агънце. Не е необходимо да се убеждавам, всичко е био. Ядете с ръце, с къс хляб загребвате зеленчуци в богатия на подправки сос. С подобно меню, с гостоприемство и неподправена сърдечност ме нападат във всяка къща. Спасява ме от пълнеене движението и страстта да снимам всичко възможно наоколо.

Полуизлегнат до догарящите въглени на печката учтиво облизвам пръсти. Поливат ми в легенче на края на вечерята. Домакинът тържествено пуска телевизора, покрит с кърпа на етажерка в дъното на стаята. Всичките погледи са обърнати към блудкавото мароканско шоу. За мен е отрова, за тях е развлечение и невероятен контраст със следобедния домашен хамам с под, подтоплян с дърва, донесени на магарешки гръб от долината… Спасявам се в стаята си и опитвам да не мисля за неминуемия край на традициите.

Събуждам се преди зората. Магаре ще ме отнесе до местен сук на десетина километра. От околните планини ще идват беребери, за да продадат добитък.

Откъснати от света в тези хора няма нищо екстремно. Подобно усещане имах в планините на Пакистан и Йемен. Високо в планината хората сякаш са спасени. Но докога?

В местното кафене се оказвам единствен чужденец. Каня всички на чай, снимам без проблем.

Разбираме се  с ясни жестове, без думи, понякога с почуда, но без неприязън. Щастлив съм да живея нещо автентично, прекарвам деня с тези хора, които ме оставят да бъда истински, както тях. „Не търся истина, търся автентичност“, беше казал и Алехандро Ходоровски.

В коранът, когато е правилно разбран, чужденецът е свещен. Празникът в долината, както и приятелството ми с обичания от всички Халифа помага тези хора да ме приемат като техен.

В тясното дефиле няма пътека. Вече от час газя до колене в студената Бяла река през късната есен станала кафява. Ще обиколя някои отдалечени махали. Местните бербери заглеждат фотоапарата, но не ме взимат за турист, следва усмивка, после покана за чай.

Петък е ден за отмора. Излегнат на удобна скала пред джамията (която няма вид на такава), заслушан в молитвите и монотонния глас на мюезина, наблюдавам ниско долу накладения до реката огън. До голям казан жени тъпчат с танцова стъпка обилно пране. Благодаря на Аллах, мястото е удобно за снимане. Единствено не разбирам защо е направил така, че жените винаги да работят, а мъжете да почиват?!

Саид ме нарича Ибрахим, така му е по-удобно. Кани ме да се молим заедно. Овалният камък, който докосва с ръце, после с лице и сърце, замества джамията. Саид, доволен от компанията ни, ме кани догодина на празника на селото. Жените ще танцуват с традиционни бижута. Аллах Уахед (Аллах е Един)!

Питам се къде се крият лошите духове в тази долина? Доброто и злото знам, макар изразени поразличен начин, са разпределени равномерно по света. Дали лошотията тук остава скрита поради празничното настроение? Дали стомасите на по-примитивните хора успиват незадоволеността, омекотяват лошите характери?

Седмица по-късно на няколко стотин километра от това място (разказа от предишния блог) високо в планината времето се разваля. Налага се да направим преход към най-близкия град. С Халифа и магаре за багажа пресичаме няколко долини. Срещаме овчари, които този път оставят кучетата си да ни нападат – „не обичат чужди елементи“, обяснява спокойно моя водач. „Така си е открай време“. Ниско в долината накрая на деня стигаме до село, където решаваме да преспим. С невздрачни погледи ми се казва да прибера фотоапаратите в раницата. Настаняваме се в мрачна, съмнително чиста стая без прозорци. Подават ми малко чайниче с хладка вода да се позамия зад мръсна ограда “по-далеч от женски погледи”. Следващият ден петък не се работи, осъдени сме да останем до събота. Гледат ни накриво. Малко преди да си легнем чувам мотор на кола. Моля Халифа да помоли да ни закарат до близкия град, все едно цената! Щофьорът е съгласен, но по тъмно ще струва тройно. Събираме багажа, сбогувам се с магарето, единственото мило същество в тази долина. Упътваме се с облекчение към нови преживявания.

Доброто и злото са навсякъде, само Аллах е велик! Но най-добре е човек да има някой лев в джоба – както казва народа: “и Господ помага, но в кошара не вкарва!”.

* Атласките планини, с най-висок връх Тубкал 4000м., се простират в продължение на  2400 км между Мароко, Алжир и Тунис.

За любителите на подобни истории следва трета част за берберите в Маракеш, за съжаление вече до голяма степен поарабени.

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Бербери /първа част/

На 450км от Маракеш пистата се вие към джебела (масив) Сагро в сърцето на планината Атлас в Мароко. Търся места, където все още срещаме нещо автентично от берберите полуномади, които по това време на есентта, заедно с идващите снегове, слизат със стада в ниските части на планината. Там, в закътаните долини на джебела, те инсталират палатките си, изтъкани от черна вълна.

Запознавам се със семейството на Заид от клана Аит Иша, наследници на традиции от племената Аит Ата. Аит означава “сина на” или “семейството на”, подчертава силната семейна и трибална принадлежност на тези хора. На девойката, която ме посрещна с ледена физиономия се представям за турчин. Знае думата Станбул. За тях България – Станбул е все едно. Атмосферата олеква, в случая не съм арабин, още по-малко французин или все едно какъв европеец и “невярващ”. Берберите са мюсюлмани с хилядолетна история и по-широка визия от арабите, но в изолирани места, въпреки всичко остават резервирани към външния свят. До голяма степен това запазва автентичността на културата им. В Мароко, заедно с арабското нашествие, гонени от долините, те са намерили обежище в планината Атлас.

Гостоприемно приет оставам да приспя жаден да разбера повече за берберите. На сутринта тръгвам с водач и магаре да търся Заид с голямо  стадо кози високо в планината. По пътя в долината минаваме покрай училище с чинове, черна дъска и деца ученици. Симпатичен млад учител ме кани на добър френски и освобождава децата да напуснат класа. Урокът по история идва точно навреме: името на берберите е Амазир „свободни хора“, населили още в ранната египетска епоха северна Африка. По-късно те стават опасни дори за Римската империята – известна е историята с Ханибал. Римляните ги назовават “барбар” (варвар), от което по-късно идва “бербер” – на гръцки „чужденци“. Имат собствена азбука, идваща от финикийската, близка до клинописа от Вавилон и пишат в посока, обратна на арабите. В Мароко те са бербери, в Алжир – кабили, в Буркина Фасо, Южна Либия и на места в Сахара – туареги. Над черната дъска в училището с големи букви е написано “елмуд ер тимгл” – учим се до гроб. От тази година берберския език става задължителен в училищата на Мароко. Всички споделят невероятния късмет за страната да притежава млад, динамичен, милеещ за народа цар. В този кът, скрит от света, изпивам до дъно чашата на гостоприемство на всеотдайния учител. Продължавам пътя в минералния свят на планината, където в края на есента горе нависоко е останала свежа трева за козите.

Спя в малък заслон притежание на Заид, за да продължа на другата сутрин към стадото, водено от жена му и малката им дъщеря.

Майката на Заид приготвя вкусна вечеря, която бих споделял с тях цял живот. Първите слънчеви лъчи на деня ме водят към черната палатка, подслон за 300 кози.

Снимам , както винаги развълнуван от привилегията да докосна неща в живота без нагласа  и умисъл.

Малката чаровна овчарка Зара заедно с майка си ме водят по урвите към последните предзимни тревици. В тишината наоколо си чува хрупкането на козите зъбки с малки устнички, които  ви изненадват с някоя целувка по ръцете. Зара се катери по скалите от едната страна на стадото, майка й с плетиво в ръце от другата.

Двете овчарки периодично си подвикват и припяват. Колкото по-високо, става по-красиво. Скалите си подават ехото на два женски гласа.

                                                               /овчарката Зара/

Звуците в минералната тишина на планината, заедно с ритмичното хрупкане на козите скътавам в сърцето си. Аллах е навсякъде!

За любителите на сайта: в отсъствието ми фотографиите в www.ivan.pastoukhov.com  се увеличиха. Ако разполагате с по-голям екран,  кадрите се виждат в нов размер и различно качество. Галериите са представени също в азбучен ред, намирате лесно страната, която ви интересува.

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: