Радио Франс

Имах случай да посетя зад кулисите къщата на Френското радио. Не можах да обходя всичките сто и десет хиляди квадратни метра с всякакви помещения, зали и студия, но се възхитих от организацията и архитектурата на този малък град в града.

 

 

Сградите са завършени през 1953 година на място без вибрации от метро недалеч от Айфеловата кула като помощтна антена. На 500 метра под земята са намерили гореща вода, с която да произведат автономно електричество.

 

Централната кула със своите 22 етажа, която е сърцето на всички международни връзки, където също се пазят ценните записи и досиета, е заобиколена от останалите сгради във форма на крепостна стена.

 

В Радио Франс работят 3500 човека с 150 различни служби. Има пет зали за концерти, за записи от всякакъв характер  и с възможност да бъдат наети за всякакви услуги.

В голямата концертна зала се намира втория по големина орган в света с 5320 тръби – първият е в църквата Нотре дам де Пари (за сведение във Франция има 12000 органа).

 

И последно, в дискотеката на Радиото има записано всяко ново излизащо парче в света на музиката, все едно от къде по света.

Вероятно не казвам нищо ново, но си направих удоволствието да снимам геометрични форми и да ви ги покажа.

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Върбан – из преживяното 1983 година

Наближи Нова Година. Върбан се върна в отпуск от Либия. Духът му паднал, с желание да си отдъхне и поеме въздух на роден терен. На петролните помпи либийците се държали лошо с българите. Работата гранично поносима, но за отказване не стана дума. 

При мен нещата също не бяха цветни. Продължавах да живея в атмосферата на несигурност. След отказа за приема в посолството и забраната да се виждаме с К1, Явор вече не се появи. Силата на службите беше да ни държат в неведение и страх. Ако не станеше чудото да се оженя, оставах в тяхни ръце. Силната карта беше проекта ни с К2 и дипломатическата поща на посолството.

Както при завръщането ми от Нова Зеландия, така и сега за Върбан най-добрата терапия беше планината. На Мусала ни очакваше топлия прием на Кузман и пухкавия снях по улеите на върха.

После дойде ред да покажа на приятеля си, че не сме сами. Запознах го с Ален, на който също му гостуваше приятел планинар, току що завърнал се от Андите. Четиримата поехме към Пирин с желанието да преспим в гората под хижа Яворов в микробусчето на Жерар. Имахме близо две хиляди метра денивелация до заслона и тръгнахме сякаш цял живот сме били заедно. 

 

Ето какво бях написал в една тетрадка за, както се оказа, най-кошмарното денонощие в живота ми:

« Зората ни събуди сред вековните, натежали от сняг пирински борове. Денят свеж, кристално ясен с тишина, нарушавана само от пропукването на претоварени от сняг клони. С колани на ските смесвмахме следите си с тези на горските обитатели. Слънцето срамежливо се промъкваше между клоните, планината правеше място за свободата, която си подарявахме. 

Задминахме Средоноса, по който през лятото разцъфналите еделвайси хортуват помежду си. В ритъма на ходенето с Върбан започнахме споделяме последните си преживявания. Опитвах да убедя приятеля си, че ако се оженя и замина преди него, проблемите с робията в Либия ще приключат. Възможно беше да се съберем във Франция дори по-рано от предвиденото.

Напредвахме по следите на французите: « правят ни партина, както никой не е правил за нас. » – опитвах да вдигна духа на приятеля си. « Така е тръгнало, така ще става и занапред. Без външна помощ няма как да се оправим! ». Върбан се засмя, знаеше, че не обичам професията си и се тревожа как ще се оправя на запад, но реши, че слагам каруцата пред воловете. За него винарство във Франция можеше да отвори врати, пък дори и двамата покрай лозата, най-добре мутираща сред растенията можехме да се реализираме. От дума на дума стигнахме билото. « Върбе, ще успеем! Ако не, ще продължаваме докато стане! ».

При Югославия на хоризонта се очерта тънка черна ивица, приличаща на фронт. До заслона Баюви дупки нямаше повече от два часа. Щяхме ли да изпреварим ивицата?! Погледнахме се мълчаливо. Жерар извади термус с чай, Върбан буркан с мед, чертата на хоризонта оставаше една и съща. Бяхме набрали височина и без да се колебаем повече продължихме по познатото, най-красиво и опасно било на планините ни. 

Преди три години по същите мраморни ръбове с Върбан ни застигна снежна буря. Без никаква видимост, електичество жужеше от всички страни. Заровихме ски и щеки, прегърнахме се сгушени и прекарахме ноща на триста метра от заслона. В буреносния тътен пяхме, рецитирахме, бихме си шамари, за да не заспим. Бялата смърт само ни погали без да ни прибере.

Върбан било от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене, продължаваше да е неспокоен. Чертата на хоризонта надебеля. Все пак, този път бяхме четирима! 

В раницата си носех прясна пъстърва, Върбан имаше домашно вино, да не говорим за лакомствата в раниците на французите – правех всичко, за да мисля позитивно. Заслонът не беше далеч.

Чертата на хоризонта се превърна в черна вълна с буреносен вятър. Снежната буря ни заля. 

« Нещата се повтарят! » – промълви Върбан. Вързахме ските на раниците и стъпка в стъпка продължихме по ръба максимално встрани на козирката. Връщането беше безмислено.

Жерар пое отпред партината, след него Върбан, след мен Ален. Върбан предпочете да носи ските на ръка като ги забожда на всяка крачка. Извиках му да ги стегне на раницата, ръцете да останат свободни. Чух последните му думи: « Чоче, само тези момчета…, ако ни оправят, иначе…! » – « Пъстървата е вече в тигана! » – изкрещях.  

Козирката под нас се отлепи. Намерих се вкопчен в скалата с един крак в пропастта. Ален и Жерар протегнаха ръце и внимателно ме издърпаха. « А Върбан?? »  

Надвесен над пропаста закрещях с виещия вятър: « Банчо! Банчо! » Далеч отдолу дочух слабо гласа на приятеля си. Прииска ми се да скоча – « Стой! Ти си луд! Падаш върху него, двамата заминавате в пропастта…! » изкрещя Ален.

Върбан беше жив. Трябваше да издържи нощта! – « Ще дойдем! » – изкрещях, за да кажа нещо. В заслона мълчанието беше зловещо. 

Вятърът поотихна на развиделяване, но мъглата, похлупила планината, остана непроницаема. Имахме нужда от помощ. В главата си повтарях трескаво на Върбан, че ще трябва да издържи, да изяде меда от буркана в раницата, да мисли позитивно.

Спуснахме се внимателно на широки диагонали към долината на Влахина река. Подхванахме пътя, който бяхме изминали с Йетте преди година. В Кресна имаше телефон. Директорът на Спасителна служба Петър Москов от София ни познаваше с Върбан, щеше да изпрати спасителен екип. Приятелят ми беше жив!

Оставих багажа си на французите и по вътрешното на скиорските обувки се затичах по дефилето. Ниско долу няколко слънчеви лъча се промъкваха през чернилката горе, даваха надежда фронтът да отмине. Спрях да потопя устни в първия бистър поток. После лицето и цялата горяща глава. Отърсих се, готов да полетя отново, но нещо ме спря. Шумът на потока замря, бъдеще и минало се сляха, а в главата ми сякаш спуснато от свише прозвуча: « Спокойно, спокойно, всичко е наред ! ». Върбан, Животът, Смъртта, целият Свят в някакво безвремие повтаряха: « ВСИЧКО Е НАРЕД ! ». Млади стръкчета трева с едва покълнати минзухари, потокът, птичките, Върбан, всички в едно заговориха: ВСИЧКО Е НАРЕД ! 

« Банчо! Банчо! Чуваш ли, всичко е наред! » – заповтарях и аз. Кой на кого го казваше не беше важно, имах да направя каквото зависи от мен. Скочих и с нови сили се затичвах към спасителния телефон.

Софийска спасителна служба реагира тревожно, но за съжаление Пирин не бил техен район. « Каменица, Кончето и Баюви дупки се делят между Банско и Разлог. Ще им сигнализираме веднага, те ще поемат грижата. Не можем да се бъркаме! » – беше отговора на дежурния спасител. Тряснах телефона. В обхваналата ме паника се обадих на Кузман, който реагира да тръгнат веднага с негов приятел за Предела. Човекът бил служител в УБО с екипировка на специалните служби. Щели да вземат екип и за мен. Продължих на стоп до срещата ни при колата на французите.

Никой не отказа да ме вземе с вида, който имах. Пристигнах преди Кузман. Местните служби бяха засекли колата ни с френски номер и не се поколебаха да ме арестуват. Това, че човек умира в планината, бил проблем за спасителите, обясни местния полковник. Бях на път да колабирам, когато Кузман с приятеля си ме извадиха от идиотската ситуация. Съобщиха ни, че спасителите от Разлог са на път да извадят Върбан. Пристигнахме около полунощ в хижата, където отрядът от Разлог се беше разположил на топло в общата спалня: « Ба, па той нема да е жив! Че го изровим рано утре… »., беше извинението. 

Кузман захвърли демонстративно значката си на спасител, хапнахме набързо и тримата продължихме нагоре към Върбан. Бяха изминали повече от двадесет и четири часа. Фронтът беше отминал.  Адреналинът ми беше достатъчно висок, за да продължа с Кузман и приятеля му. Двамата силни мъже ми помагаха да ги следвам. Далеч зад нас замигаха фенери на спасителите.

Пред счупената козирка забравил опасности, главобол и световъртеж закрещях името на приятеля си. Този път нямаше отговор. Да слезем с материала, който разполагахме се оказа невъзможно. Спасителният отряд не дойде поради нова аларма за приближаващ фронт. Върбан остана горе.

В София ме посрешнаха като мизерен, слабохарактерен тип, дори убиец. Родителите на Върбан, които ни имаха за братя не пожелаха да ме видят. 

Лошото време не позволи на спасителите да търсят. Вдигна се голям шум. Изтече цяла седмица. Мобилизираха военните. 

Върбан без възможност да диша нормално със счупено плаващо ребро беше издал дух през същата нощ. 

Военните свалиха тялото ниско в гората. Улових за последен път ръката на приятеля си. Ръка, която познавах като своя. Линиите на живота и на двама ни бяха добре очертани и еднакво дълбоки. Искахме да ги живеем заедно. Ледената ръка, чуствах като жива. Усещане, което остана завинаги. Обещах си да живея за двама ни?!

Казват, че малко преди зората нощта е най-тъмна. При мен мракът беше тотален. На погребението не ме допуснаха до гроба на приятеля ми. Стоях затворен в кола до гробищата с надежда да изчакам момента, за да се промъкна и запаля свещ. Близка на семейството дойде да ми каже, че скоро ще ме споходи същата участ.

В местен вестник написаха, че съм бутнал приятеля си в пропаст, защото отказал да прави връзка с французите и да става диверсант. Дали беше подход на службите да ме държат в напрежение или плод на примитивна човешка лошотия? Страхът и злото най-често са плод на подтиснати страдания от миналото, които са причина за нови. Човек трудно къса вековните вериги.

В този ден, когато живота и смъртта се събраха в едно, разбрах как хората могат да бъдат безмерно ужасни, невероятно повърхностни, както понякога и прекрасни. »

Кузман се върна на Мусала. Ален, целият в херпеси, страдаше без да се обади. Единствен татко ме прегърна, убеден че съм направил възможното за приятеля си. С Цветанка споделяхме болката, палехме свещи в ръзлични ъгли на стаята и безмълвно се любехме. Болката затваря и озлобява хората. Куражът не е за всеки. Който го притежава качва високо. Необходим е кураж и сърце! Малкото истинска добрина по света спасява цялото болно човечество, осмисля живота.

Катрин се върна и подадахме молба за брак. Разрешението от властите дойде изненадващо бързо. Подписахме два пъти, в Районния съвет и във Френското посолство. Позволихме си лукса за църковен брак, желание на Катрин да сподели източното православие. Катешизма при католиците я беше направил атеистка, докато нашите фрески, икони и песнопения я докосваха различно. 

Явор предполагам ни е наблюдавал зад кулисите или беше поел друга мисия. До последния подпис живеех с чуството, че ми се готви нещо зад гърба. К2 натъкмена в елегантна булченска рокля по време на коктейла в посолството получи месечния си цикъл, причина за червения печат на едно от канапетата стил Людвиг XVI в приемната на посолството. Това беше отмъщението й към френските буржоа, « дошли на ваканция в България ». Баща ми, доживял синът му да се настани не другаде, а в аристократично френско общество, прие по-лесно самотата, която го очакваше.

Катрин се прибра в Париж. Лъскавият червен задграничен паспорт получих директно от гишето в паспортния отдел на милицията. Напуснах неприятната сграда, забравил изеята да го размахна под носа на човека зад кожената врата на първия етаж. Вместо това натисках педалите на велосипеда към вкъщи с чуството, че светът този пътнаистина е мой.

Парите за влака към Париж взех от Жак, който купи стара многотомна енциклопедия Ларус на покойния ми дядо. Към тях добавих стоте долара за чужбина от Българската Народна Банка.

Ален и Жак деликатно стаиха радостта си сродната им душа да излети от клетката.

Приготвях си багажа, когато по радиото съобщиха, че е станал пожар на връх Мусала. Имало вятър, пожарът, предизвикан от искрите във вътрешен кабел се развил бързо. Космична станция изгоряла без да има жертви.

Без конкретна програма се приготвих да скоча в неизвестното? Просто поех въздух и скочих.


Написаното по горе е от четиринадесета глава на книгата, която опитвам да напиша за преживяното през тези времена. Явор е агента на КГБ, който ме следеше и опитваше да ме вербува.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Париж, паметния 13-ти ноември

Paris                                                                             /La Defence, Paris/

Под небето за всички се отключва нова епоха – под небето нищо ново – и двете твърдения са вярни. Откакто човек започва да търси човешкото в себе си, посятите добри зърна раждат добър плод, лошите дават плевели и отровни треви. Добрият плод се вглежда откровено в себе си, за да се реализира след това през и в околните. Колко хора правят това искрено?! Отровните треви, необлагородени се прераждат в още по-силни отрови. Историята го показва.

Средновековието е пълно със Савонароли, съвремието с фашизъм, комунизъм, ислямизъм – името на радикалния ислям. Под различна форма тези наименования са свързани с нихилизъм. За нихилиста живота и смъртта губят своя смисъл. Веднъж превърнат в автомат човек вече не изпитва страдание. Спасен от болка и чуство за вина, той си позволява да убива, да измъчва, да руши, да унищожи дори себе си. Младите хора, често объркани, с неоформени идеи, революционно настроени са най-лесна плячка за радикалните идеи. За съжаление много хора, подложени на манипулация и липса на избор, приели собствената си невъзможност, също хлътват в ямата на комформизма. Преди години в комунистическия блок ставахме задължително чавдарчета, пионери, комсомолци, ОФ членове, накарая като привилегия и партийци, все жертви на едно и също измиване на мозъците. В религията нещата са емоционално по-силни и сложни поради дълбоко вкоренените от векове ритуали, доктрини, традиции и обещания от трансцедентен характер в стил « отвъдното носи спасение » и други . И докато евреите са хора на интерпретиране на свещенните текстове с непрекъснато подновяване на концепциите в написаното, и това без прекъсване от близо 2500 години, при християните след многократни, често жестоки разтърсвания (30000 изклани в Вартоломеевата нощ, 2000 в Париж…) и промени, може да се говори за известен ренесанс, то мюсюлманите са спрели промените в развитието си като религия още през 15 век. Въпреки дължимото толкова важно за всеобщата култура предаване на гръцката култура, както и чудесните текстове на масово избитите помежду им Суфи, носители на рафинирана духовна мистика и поезия, текстовете и голяма част от религията на мюсюлманите остава непокътната, удачна за епохата на Мохамед.

Основната трудност днес не са Даеш или Ал Каеда, гниещи трупове на нереформирания ислям, а известни интелигентни свръх богати мюсюлмани с голямо его и жажда за власт, които не могат да понасят конкуренцията на прогресиращия цивилизован свят. Сериозен проблем е стотици милиони подчинени мюсюлмани (мюсюлманине в превод означава подчинен – на Аллах, Мохамед и на никой друг)   да осъзнаят, че едновременно с бързото развитие и промени в съвремните общества, коранът не може да бъде възприеман от всички в архаичния му вид . Още по-малко е възможно да се реагира, както в епохата на Мохамед. Суратите трябва тепърва да се прочистят от двусмислия и дамгосване на предшестващите го монотеизми.

Неотдавна в Брест имамът в джамията обясни на събраните мюсюлмани, че съвременната музика е дяволско творение, което ще превърне слушащите, когато умрат, в маймуни и прасета. Ренесансът, подновяването (нахда) на исляма, ставащ все по натрапчиво видим за всички, в центъра на който е шарията (пътищата към Бога) и установяването на Умма (ислям извън държавата), зад който видимо или прикрито стоят основни фигури като Саудитска Арабия, Иран, напоследък Турция, Пакистан, а вероятно скоро и азиатските страни, в него са скътани основните добри и лоши зърна. Там е основния терен на движещите се под краката ни пясъци, от там започва евентуалното отваряне или катастрофа, които се превръщат в сериозен фактор за развитие на света. Познатия термин война, за която чуваме в медиите звучи особено, защото всичко в тази нова сляпа агресия е различно от познатите досега войни. Това е “война” без видим враг,  без правила, където всичко е възможно, без подготовка и геометрична яснота, без войници, защищаващи идея и чест. Даеш рано или късно ще бъде прочистен. Тепърва ни очакват преустройства, създаване на нови закони за действие и противодействие, уравновесяване на кръстосващи се интереси и то на всички нива в световната политика. Очакват ни времена на провокации и промени, поставящи всички ни под въпрос. Камбаните не бият от вчера.

Ускорението, предизвикано от интернета е същото, както в средновековието след измисляне на печата с  жестоки кланета и инквизиции. Днес мащабите са различни, с по-ясно съзнание за взаимносвързаността на заобикалящия ни свят. Всички хора на планетата сме носители на добро и зло в себе си. Перверзната цел на терористите е да дестабилизират куража на демократичните сили в строежа на прогресиращи общества. Техни неписани съюзници са всички хора, спотаени в рутина, комформизъм, егоизъм, подправеност, … хора, нямащи общо с прогреса в света.

От големите общочовешки проблеми първи е страха. Страхът сваля човека ниско, убива качествата, смазва самочувствието, обезценява и създава терен за манипулация. Страхът да погледнем  реалността в очите ни води към провал. В периодите преди Сталин, преди Хитлер, Полпот, Мао… нещата са били по-ясни с възможност да бъдат предотвратени! Мюсюлманите, огромна маса от които днес мълчат, подтиснати, смазани от страх днес са първи наказани и жертва. Братята Мюсюлмани с лозунга „Ислямът е решението“ вече десетки години фанатично търсят да унищожат “щастливите западни клтури”, които компенсират упадъка си в единствения възможен изход да се мондиализират. Да не говорим за Салафисти и  много други пред очите ни отпреди повече от двайсет години. Та какво по-обидно от това да се изгради нов, реализиращ се световен човек, при това заел централно мястото под носа на претендиращия да промени света Ислям, обещал още от създаването си да вкара всички хора (невярващите) в рая ?! Ключовият проблем между Израел и Палестина между две несъвместими култури (макар библейски братовчеди) се обръща в световен. Подобна е провокацията между Тайфун и боговете на Олимп от времето на Омир.

Западащата западна култура (на което сме свидетели) след падането на Берлинската стена, заедно с опитите за преустрояване и мондиализация, търси как да преосмисли измислената от нея Светлина в структурата на възможен нов културен, цивилизован свят – по пътя на световна икономика, ефикасно използване на науката, опазване на планетата – сега се налага да се защищава от растящия екстремизъм в последната агонизираща религия. В така наречения постмодернизъм  става наложително Светлината да се преосмисли и пресътвори на световно ниво така, че човек най-после да се почуства удобство в кожата си. Народите да въздъхнат дълбоко, да напредват в хармония със себе си и със заобикалящия ги свят.

Най-лошата болест е безразличието,  криминална реакция на автоматизираните, улегнали в навици изпълнители на наредби и заповеди. Егоцентризмът от своя страна лесно вкарва в радикализъм и цъвтящ нихилизъм.

Еднакво опасен днес е сюрреализма в отношенията между властелините в Русия, Сирия, Саудитска Арабия, Иран и Турция, за да не цитирам имената на познати  болни, егоцентрични политици, въвлекли над тридесет, ангажирани в конфликта страни да се движат по опасен ръб, от който зависи изхода или провала на това, което ни очаква в близко бъдеще. От огромен конфликт за съжаление ни спасява най-вече страха от възможните загуби на  протагонистите, страх, породен парадоксално от същия егоизъм, предизвикал конфликтите.

На края да кажа две думи за гениалния, позитивен провокатор Сократ. За съжаление светът не напредва без провокация, а тя може да бъде и добра! Най-мъдрият сред философите държи критично на себе си, гледа право в очите живота с всички качества и недостатъци с желание да провокира прогрес сред околните, притова без да иска да избяга от наложеното му най-голямо наказание, смъртта.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

ПРОЗРАЧНОСТ

Когато реализираме познанието в душата, в плътта ни се инсталира субтилна прозрачност. – Ал. Ходоровски

Прозрачност                                                    /Анна Ивановски/

През дни и нощи след дълго пътешествие няколко упорити същества достигат до себе си, за да заживеят това, което Е, а не това, което времето обещава. Те приемат в неизбежния сегашен момент достойната радост на споделения хляб. – Ал. Ходоровски

Завършвам серията цитати от “Стълба на ангелите” на Алехандро Хородовски и рисунки на Анна Ивановска с два стиха на Емили Дикенсън. Същите може да прочетете в оригинал в www.fr.pastoukhov.com

Bois de Boulogne, reflets                                           /Булонски лес, Париж/

Аз съм никоя! Ти кой си?

Ти също ли си никой?

Тогава двойка сме – но ти мълчи!

Ще ни пропъдят, знаеш.

 

И как подтискащо е да си някой!

На показ като жаба.

Да казваш името си цeлодневно

На възхищаващо се блато.

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

МОРАЛ, МИНАЛО, БЪДЕЩЕ

В безкрайното, непознаваемо Цяло не е възможно да се установи морален закон. В своята същност реалността не може да бъде квалифицирана. Тя е нито добра, нито лоша, не е полезна, нито вредна, не е красива или грозна. Една част не може да има качества, нито да бъде определена от друга част, която след като не може да я съдържа, не може и да я разбира. Цялото е от всички части, но всички части по отделно не са цялото. – Ал. Ходоровски

морал1                                               /Анна Ивановска/

Животът на една част няма смисъл в реалността. Смисъла на частта е във връзка с другите части. – Ал. Ходоровски

морал2

Всичко, което ще бъде, вече е и всичко, което е, вече е било. Частите са винаги в миналото. Няма настояще, нито бъдеще. Времето има само една величина : минало. Човек живее в паметта. Светът е променящо се Всичко. – Ал. Ходоровски

Ani Ivanovska-1-4

 

Пилигринът пътува, за да намери този, който го сънува.

Обещаната Земя не разкрива предварително своята тайна.

Ефектът предшества причината.

Произходът на света се намира в бъдещето. – Ал. Ходоровски

За Шри Оробиндо, често цитиран в тези блогове, Светът материята не може да еволюира без преди това да е инволюирала.  

Настоящият момент е докосване до вечно нова, убягваща ни реалност.

Фотографията кове откраднати моменти с геометрично подредени части от Цялото в приета от фотографа игра на светлосянки. В живопистта художникът изважда това, което вече носи в себе си. 

морал3                                                       /Анна Ивановска/

Никоя част не е достатъчно силна, за да стане причина за унищожаването на друга. Зад индивидуалното действие има винаги действие на Цялото. – Ал. Ходоровски

ВСИЧКО Е СВЪРЗАНО, ВСИЧКИ НИЕ СМЕ ЗАЕДНО. В това заедно индивидът е този, който въпреки инерцията и съпротивлението на останалите хора, дърпа всички напред. По същият начин може да се каже, че всеки човек, дори с дъха си прави изкуство, променя нещо в света. Единствено артиста съзнателно изстрадва енергиите, които го пресичат, за да сътвори, да извади от себе си нещо ново.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: