Времето минава незабелязано във влака между Осака и Матсуе. Скоростта превръща кадрите зад прозореца в цветна импресия.

В пролуката между предните седалки изниква част от женски профил . Снимам, надигам се и питам на английски: “Извинете, дали следващата гара е Матсуе?”

“Матсуе, да…, слизам на това място…, ще ви дам сигнал.” Благодаря без да се въздържа да снимам изразителното лице на японката. А когато японките са красиви, те са много красиви. Японците обичат фотография. Когато са против, те прикриват неудобството си, сякаш не ви забелязват, сякаш сте извън обществото. Случаят не е такъв, девойката дори се изправя на седалката с интерес за да разбере защо снимам.

Казвам колко много ми харесва Япония и че да снимам ми е на сърцето. Тя се засмива и се намества по-удобно, за да продължим разговора: “Какво снимате? Какво би ви интересувало в Матсуе?”

“Хората, атмосфери… Япония навсякъде е интересна! В Матсуе има замък от седемнадесети век, исками се да свържа средновековието с контраста на свръхмодерния ви свят, два полюса характерни за Япония.“ – отговарям.

Девойката е с традиционно възпитание, носи в себе си духа и финеса на прадедите си. Освен това говори добър английски, рядко срещан в страната.

Влакът спира на очакваната гара. Подавам визитната си картичка, както се прави тук, с две ръце и леко кимване на главата. “Казвам се Такако”, кимва ми с малко по-дълбок поклон лъчезарно усмихната девойката. Поклоните в Япония са кодирани, изразяват отношенията между хората.“ Името ви Такоко какво означава?” – опитвам, за да завържа разговор. “Обръщане специално внимание към родителите.”

Движим се сами по празния перон на малка, провинциална, чиста като аптека гара. След кратко мълчание поемам риска за по-сериозен разговор с риск да загубя връзката – японците допускат трудно непознат до себе си. “Името ви е интересно и тежи от смисъл. Знаете ли според Десетте Божи заповеди в Библията какво означава да обърнете внимание на родителите си, притова в текст написан преди 2500 години ?” – подхвърлям.

В очите на Такако проблесва въпросителна. Емоционалното състояние на тези хора за нас е винаги загадка.  “Една искрена, добре изразена благодарност към родителите, ви освобождава от тяхната зависимост. Давата се възможност да поемете своя път и един ден да станете също родител.” Такако кима замислено, а аз снимам задрямалата възрастна госпожа, единствена в чакалнята на гарата.

Хотелът ми се оказва близо до гарата, разположен до живописна криволичеща река.

“Колата ми се намира в паркинга отсреща. Мога ли да ви бъда в помощ?” – казва усмихната Такако. Междувременно разбирам, през тридневния си отпуск тя е гостувала на приятеля си в Осака и на следващата сутрин ще се върне на работното си място в банката, където работи по 12 до 15 часа на ден, включително през съботите. След месец ще получи друг тридневен отпуск и отново ще пътува. Мечтата й е един ден да има достатъчно отпуск, за да дойде до Париж.

Приятно изненадан от предложението й изявявам желание да видя замъка в града и след това да взема автобус до малко пристанище на петдесет километра от Матсуе, или евентуално да посетя друго градче с известен манастир.

“Ако искате, нека първо да видим замъка заедно. Около него има голям парк и река.” – предлага Такако. “След това искам да ви поканя на чай в някоя позната вам традиционна чайна.” – добавям от своя страна.

Трудно може да ви се случи нещо по-приятно грижата на красива японка със топла, леко загадъчна усмивка.

Замъкът с изящтно подредена градина ни грабва вниманието, а времето е кратко, за да се разговорим и да разберем малко повече за всеки от нас.

„Стаята за чай – Суки-ия – отговаря на смисъла на идеограмата си: „Жилище за Фантазия“, която с годините е допълнила значението си с „Жилище за Празнота“ или „Жилище за Асиметрия“ – тоест място за осъществяване на поетичен порив. „В несъвършенството на заобикалящия ни свят, на такова място въображението може да изрази своята безграничност.“ –  прошушва Такако.

По време на разходката продължавам да се учудвам от контрастите, с каквито всъщност цялата страна е изпълнена.

„Има неща в Япония, които предполагам ви задушават или по-скоро блокират по-свободните духом. Чужденците оставаме с впечатление, че в страната ви сякаш няма среден път. А може би Шинто и Зен бундизма изравняват крайностите?“ – питам.

„Тао сме наследили от Китай. То ни дава идеала към естетика, а Зен го прилага на практика.“ – споделя кратко Такако и добавя – „Истината не може да бъде достигната, освен с опит за разбиране и приемане на противоположностите.“

Възторгът ми не спира към финеса и хармонията в блестящо подредената, изрядно пазена Природа навсякъде.

„Красотата е отговор за търсената истина.“ – споделя сякаш усетила мисълта ми Такако.

Чистотата, обществения ред, респекта към околната среда, която е принадлежност на всички, подчертаната грижа и отдаденост към обществото, това прави Япония различна планета.

„Но въпреки постиженията в страната ви, хората нямат вид на особено щастливи. Човек не може да крие щастието си. Възможно ли е да сте щастливи без да го излъчвате?“ – позволявам си да запитам. „Така сме възпитани, то е отвътре.“ – отговаря кратко Такако.

Ех това “отвътре” – “отвън”, тема вълнуваща всеки чувствителен човек навсякъде по света, включително Такако, която търси себе си, живее искрено настоящето и се радва на това, което й предлага момента.

След чая Такако спонтанно решава да ми покаже родния си град, който имах намерение да посетя с автобус.

„Тогава няма да ми откажете да вечеряме суши в някой традиционен ресторант по ваш избор.“ – добавям.

В колата говорим отново за Япония, за Китай, за любовта, за чистотата, за красотата, за напреженията в света, за азбуки и култури…

“Колко на брой са буквите в модерната ви азбука? В коя епоха са създадени съвременните канджи?“ – Оказва се, че Кан означава Китай, а джи – буква. Канджите са въведени в Япония през IV век. Днес има 1945 официални канджи от близо 3000 възможни.

„Четете ли китайските идеограми?“ – питам впечатлен от хилядолетните надписи върху стоте хиляди гроба в митичната гора при Mt. Koya, която неотдавна посетих.

Такако шофира и брои на пръсти. Стига до трийсет идеограми, обърква се весело засмяна и започва отново. В страната никой не шофира бързо и напрегнато. Спираме, за да броим идеограмите.

Манастирът се оказва огромен и безлюден, а градчето много симпатично.

Този следобед в Япония за мен се нарича Такако.

Красотата на градините, които пресичаме са в хармония с излъчването на Такако. „Настоящето е място на относителните неща и е форма на движение на Безкрайното“, четем думите на известен източен мъдрец

Есенните дни са още дълги и в Матсуе се прибираме по здрач. Такако ме води в симпатичен традиционен ресторант с пресни суши и сушими, по вкус и начин на сервиране съвсем различен от Европа.

Хората в Япония са отдадени на това, което правят. Лишенията са компенсирани със задоволство от постигнатото качество, сякаш всички японци са в състезание за обмен на качества с поглед обърнат навън в служба на обществото или навътре – в бетонирана затвореност.

Както във всички хубави приказка, накрая идва момент за раздяла. Такако ме изпраща с поклона по протокол, отново малко по-дълбок от моя, а аз не се въздържам и я целувам по бузката, но не по френски, а истински, по български. Тя се изчервява и се покланя отново.

На следващия ден получавам мейл: “Следобедът с вас запълни и обогати нещо търсено и незавършено в мен, за което съм ви благодарна.”

Отговарям: “Следобедът с вас за мен беше от най-хубавите във вашата красива страна, за което ви благодаря.”

След три седмици получавам втори мейл: “Иван, благодаря за хубавите думи. Простете за забавения отговор. Къде се намирате сега? В Матсуе вали сняг! Имам да ви съобща нещо важно. Напролет ще се омъжа за приятеля ми от Осака. Започвам нов живот с думите за благодарност към родителите, които ми подарихте в разказа си. Един ден ще дойда в Париж. Вие също сте добре дошъл в Япония. Нека животът ви да се съпровожда от светлина. Вярвам във вашето здраве и щастие. Такако”.

Хубавите думи на Такако, поднесени сърдечно, бяха най-хубавия подарък, който получих в пълната с контрасти Япония.