В живота виждаме цветно, докъто черно-бялото  подчертава странната, нереална, сюреалистична част на нещата. Фотографията вече не е формална. Ровим зад привидното,  търсим корените, есенцията. Погледът  прониква, често без да разбира рови по-дълбоко в мистерията на живота.

В цветната фотография е необходимо развито чувство за точност и хармония в цветовете. Добрите художници са рядкост, а още по-малко са фотографите колористи!  Ако художник реши да снима, най-често прави чудесни цветни снимки – Соул Лейдър, Ернст Хаас… Картие Бресон е рисувал като млад после към края на живота си спира да снима, за да рисува отново. Снимал е само черно-бяло и в рисуването също не е бил колорист.

Цветната фотография е интересна, когато цветовете обясняват всичко. Големите художници го показват. И е много трудно постижимо!

Цветовете предразполагат и разсейват, докъто черно-бялата палитра от богата гама сиви тонове, концентрира погледа върху обекта за снимане. Цветовете съблазняват, докъто в черно-бялото изображение няма място за компромис.

Тъй като фотографията е превод, а не копие на реалност, черно-бялото снимане прави разказа по-автентичен. Авторът без да шикалкави е длъжен да даде всичко от себе си. На публиката остава да възпроизведе цветовете, да отваря въображението си…

В черно-бялата фотография има всичко, освен цветовете. Те всички са събрани в белия цвят. Все едно музикална тема, написана за оркестър и свирена от един солист. Изискванията са големи и равностойни на ефекта. Форма и цвят се сливат в едно. Подобно на поезията, единствена изразяваща неизразимото. Ако не реалното в живота, черно-бялата фотография е реалността на написаното. Това  прилича на бяла страница със сиви тонове на текст или черни букви с почерк на автора. Както казва Маларме “да се рисува не формата, а ефекта, който произвежда.” Ефектът на поезията, изразен фотографски, това е черно бялото снимане.

Как си позволявам да снимам цветно? Както и в черно-бялото, така и в цветното снимане без претенции търся да се провокирам, да разбера по-добре света и себе си. Парадоксално, колкото повече виждам и снимам черно-бяло, толкова повече ме тегли да рискувам цветно. Но обратното също е вярно. Въпрос на характер.

Бернар Декам казва: “фотографията има качествата да ни води извън видимия външен свят и това, което разправя не се превежда с думи.”