В живота виждаме цветно, докато черно-бялата фотография  подчертава странната, нереална, сюреалистична част на нещата. Тя излиза от формалното представяне на света. Зад привидното навлизаме в есенцията на видяното.

Цветната фотография ласкае погледа, изисква опита на колориста с чувство за мярка и хармония в цветовете.   Соул Лейдър, Ернст Хаас, Хари Груаерт например, всички са художници и добри колористи. Картие Бресон също е рисувал като млад, а към края на живота си спира да снима, за да рисува отново, но винаги е снимал само черно-бяло.

Цветната фотография е интересна, когато цветовете обясняват сниманото.

Цветовете предразполагат и отнемат от вниманието, докъто контрастът между черно и бяло със стотици сиви тонове, концентрира погледа върху сюжета. Цветовете съблазняват, в черно-бялото изображение няма компромис.

Фотографията е превод, а не копие на реалност и черно-бялото снимане прави разказа по-автентичен.

В черно-бялата фотография има всичко, освен цветове, които са събрани в белия цвят. Все едно музикална тема, написана за оркестър, но свирена от един солист. Изискванията са по-големи и равностойни на ефекта. Форма и цвят се сливат както в поезията, единствена изразяваща неизразимото. Черно-бялата фотография не показва реалността, самата тя представлява реалност. Прилича на бяла страница в сиви тонове и черни букви с почерка на автора. Или както казва Маларме, “да се рисува не формата, а ефекта, който тя произвежда.” Черно бялата фотография е ефектът на поезията, изразен фотографски.

Според Бернар Декам “фотографията има качествата да ни води извън видимия външен свят и това, което разправя не се превежда с думи.” Куделка би добавил „снимам, за да не говоря“.