Химба в Намибия

Светът се променя бързо, 21-ият век изисква, плаши и въодушевлява.

За снимане истински интересни остават само някои недостъпни гранични зони в Китай, Индия, Пакистан, Афганистан, Русия… В проекта си “Генезис” фотографът Себастиао Салгадо си позволява лукса да снима последните двадесетина места на планетата, недокоснати от човешки крак.

На границата между Намибия и Ангола стигам до една от единайсетте етнически групи в Намибия, част от които все още са автентични полуномади. Намибия с площ три пъти Франция и 2 милиона и стотина хиляди жители е от най-рядко населените страни в света. Химба са братовчеди на масаите. Преди около двеста години те се преселват от север, вероятно от долината на Нил и са подгрупа на останалите стотина хиляди Хереро. През месец юни те се местят със стадата си между Ангола и Намибия. Предпочитат областта Каоковелд, между планините Зебра и Байне, недалеч от красивите водопади Епупа – “водите, които падат” на езика Хереро. Наемам магарета с местен водач и без предначертан път търся да открия автентични села с овчарите Химба.

Мулетарите  химба ме учат на жестовете на племето. С примитивни хора нещата стават директно, излъчването говори повече от думите, изразява неизразимото. Тези хора от векове живеят с добитъка си, реагират подобно на дивия кон в Аржентина, който  неочаквано ме приближи, за да ме подуши и разбере какво представлям. Не е обидно ако кажа, че впечатляващите чуствителни очи на коня ги виждам и в погледите на тези хора.

В селото сближаването се получи лесно. Неотдавна кобра се е изплюла в лицето на жена от племето. Окото й е възпалено  и има силно главоболие. Колиура от аптечката ми става за промивка и заедно с няколко парацетамола се превръща в обмен на добри чувства.

Незасегнати от мисионери и  похристиянчване, племената химба остават с прародителски традици около вечния свещен огън. Дървото Мопане, също свещенно, служи за палене и подръжка на огъня, за леч, битови строежи, включително за правене на ковчези и чистене на зъби…

Веднъж приет в селото, всичко протича естествено. Фотографиите от екранчето на фотоапарата възбуждат възторжени викове. Свиквам с миризмата – химба не се мият, а налагат червена глина, напоена с масла върху кожата си, която добива копринен отенък – с чуство на хумор и взаимна симпатия се снимам с местни девойки. Чувствата се засилват. Предлагат ми да се свържа със селото и се оказва, че колкото повече жени ще имам, повече деца ще се родят и ще се грижат за стадото ми. Всяка жена ще ми коства 8 крави или ако предпочитам, четиридесет кози. Бащата на девойките ме одобрява, но предпочита да му купя крави и да бъдат от сой. На този етап пресмятам, че не мога да си позволя повече от две жени. Виждам също, че някои от тях не знаят броя на децата си. Все пак повече деца, означава повече добитък, след това повече жени и така нататък. Завист и ревност тук не са познати. Всеки знае възможностите, ролята и мястото си. Силата на природата налага ясни закони.

Прохладните вечери до огъня ни свързват още по силно. Обменяме песни. Българският фолклор впечатлява и заразява всички. Пригласям им тромаво на местния диалект. Рискувам глътка силно киселеещ айран от общото глинено гърне. Мигам с очи, ммм, вкусно! Става девет, закъснели за сън потъваме в многозвезната нощ. Сутрин в пет е светло, хора и добитък се раздвижват. Светлината за снимане е вълшебна. Жизнените деца Химба помагат и играят едновремено. Животът се слива с ритъма на природата, която единствена дава стойност на времето. Все повече се привързвам към тези невероятно примитивни и съвсем нормални, изпълнени с топлина и внимание хора. Не се очудват, не ме разглеждат, не проявяват материален интерес. Благодарни са за всеки жест, отвръщат с подобен. На искреното внимание отговарят с внимание. Не променят природата, нагаждат се към нея. Самите те Природа притежават човешка чувствителност.

Прибирам се  в Европа и следва най-трудното. Зареден с чудесна енергия, регулирал тялото си към ритъма и изискванията на майката природа, освободил глава от екзистенциални въпроси и материални грижи, как да заживея отново в средата, която явно ми принадлежи, без да загубя усетеното, към което имам вкус, къето също нося в себе си и търся цял живот? Без да бягам от големия град, където нещата се случват и изграждат, как да свържа култура и цивилизация с  истинското в Природата. Фотографията, уловените мигове показват, че преживяването ми не е сън. Въображението, смесило реалност със сънища, изгражда това, което живота не ни дава даром. Все пак нали се мерим по реализираното възможно, което е част от сънищата? Сън, въображение и реалност ни помагат да творим, а проблемът с осъществяването е чисто личен, подобно на свободата да вземем решение.

Ако тези фотографии ви харесват, ще намерите повече в сайта в галерии 91 и 92.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Оставете коментар

*