Безлунна нощ. Тишина. От време на време само провиквания на птици. Невидими, неизвестни, като звуци в огромна катедрала. Меката светлина на няколко лампи, скрила кристалните очертания на млечния път над главите ни, осветява мястото, където животните започват да идват, за да утолят жаждата си.

От дълбокия мрак в далечината с плавни движения се изписват очертания на растящи мистериозни фигури. Вечността добива форма, отначало с няколко, после с повече огромни тела и техните малки в краката. Те веят уши, пристъпят тържествено и потапят хоботите си във водата.

Не съм ги очаквал и захласнат снимам с подръчното в ръце. Нямам време, за да търся необходимите за случая фотоапарат и обектив. Дървото наблизо се превръща в статив – 1/6 от секундата, нищо, става – движенията на сенките са плавни, очите на гигантите сякаш ме поглеждат с удобрение.

Минават минути и вечността поглъща виденията обратно в мрака на нощта. Така е ставало в последните няколко десетки хиляди години.