Кузман и Мусала
2012
През годините 1973-83 за някои от нас, търсачи на свободни валенции, по щастливи обстоятелства връх Мусала се превърна в оазис, изразяващ свобода. Рушехме границите, наложени от режима и града. Бяхме се намерили няколко интелектуалци със свободен дух, търсещ изява. Родителите ни бяха показали планината като спасение без участие в групировки и организации под егидата на единствената управляваща партия. Невъзможното ни стимулираше и в желязната система на режима опитвахме без да афишираме да създадем някакъв свободно дишащ микро климат. Мястото беше връх, над него – безкрайния небосвод, а хоризонтът с винаги различните изгреви и залези, свързваше крайното при нас с отвъдния въображаем безкрай, обърнат в мечти. Фантазията, която ни водеше, повдигаше температурата на изгарящите ни въпроси зад границите на възможното, залутани между свобода и детерминираност, между дух и материя, между крайно и безкрайно, между правото на избор и наложените догми.
Откривахме езика на птиците и дивите кози. Вслушвахме се в безграничните истории на вятъра. Звездите на плечният път ни отвеждаше в извънземни светове. Бяхме приятели със снежни виелици и бури, лятото с цветя и потоци, дишахме свободно без микрофони над главите, пишехме стихове, градяхме планове. Страстта да превърнем невъзможното във възможно ни служеше за екипировка. Безпристрастната природа ни вадеше от градската незадоволеност, предлагаше ни живота в естествения му вид.
/ Ястребец, на път към Мусала, 1982 /
Пътят към мраморното било на пирин от Предела до Мелник минаваше през Мусала. За Алпи, Хималаи не мечтаехме – те бяха за определени другари, на които не завиждахме. Местната вертикала ни беше достатъчна.
На върха почти инкогнито се разполагаше станцията “Космична”, предназначена за физици, военни и метереолози. Лифтове за нагоре не бяха строени. Покорителите на върха изпиваха по чай в малката приемна на метереолозите. Принадлежност на БАН сградата криеше в утробата си арсенал от гайгер-мюлерови броячи и необходимите уреди за изследване на космичните лъчи. Станцията се обслужваше от домакин и физик, привилегирован да изследва небесни загадки.
Сред човешкото еднообразие се раждат и индивиди, без които животът би станал бездушен и монотонен. Кузман, домакинът на Космична беше един от тях. Станахме приятели както се получава между птици с еднакви перушина, които летят заедно.
Въжето и мотора от БАН, предназначени за изтегляне на вода от езерото под върха до Космична, затвърди връзката ни, защото Кузман го преобрази в лифт за ски по улеите под върха, изработи тегличи и сподели с нас произведението си. С таланта си добави към лифта телефон и прожектори за нощни постижения. Получи се микроклимат за свободно творчество и рафинирано епикурейство. Метереолози и военни също ни приеха гостоприемно и имахме чудесни моменти заедно, след което излизахме « да си играем на двора », както майката на Кузман наричаше планината наоколо. На осемдесет години тя дори ни направи компания да вземе първия си урок по ски. Накратко “дворът” и Космична ни осигуриха полетите, от които се нуждаехме.
/ Върбан със собственоръчно ушити колани от плюш за завеси, 1979 /
Но живот без препятствия губи от колорита си. Един следобед наред с усилията да рисуваме по пухкавия сняг, въжето на лифта се скъса. Кузман се приготви да ни даде с приятеля ми Върбан урок по свързване на метално въже. Петър плет плете, ние бяхме трима, увлечени в новото си занимание. Високо горе северозападния вятър се засили и красиви завихряния натрупаха сняг по козирките на върха. Побързахме, но както винаги табиетлийски, с малко водка, за да превърнем трудностите в удоволствие. Силният пукот ни изненада и заформилата се при върха прашна лавина, без да ни изчака ни заля и понесе със себе си.
Хора, несвикнали със силните усещания сред природата, ни обвиняват в невнимание и с право. Адреналинът предзикан от усещането на риска е дрог, който всеки алпинист търси да повтори. По пътища и автомагистрали катастрофите са по-чести. Усещането е незаменимо, изпълва с благодарност към живота.
За миг, спонтанно, преди да ни залее бялата маса, дали изреках “благодаря” не знам, но имах усещане за благодарност.
Като деца обичахме морските вълни да ни завъртат и изхвърлят на брега. На какво благодарих в този фатален момент, вероятно на вкусеното дотогава от живота.
Изплувах като делфин, устата отворена, пълна до гърлото със сняг. Треперех неудържимо. На броени метри изпод снега изригна и Върбан и се развика на трудно разбираем език, най-вероятно това, че сме глупаци. Кузман на стотина метра по-високо се провикна ободряващо : « как сте бе момчета? » Въжето от лифта се заплело в обувките му, снегът го « обходил здраво »! Счупено нямахме. Шокът от удара и студа ни разтресе с удивителна амплитуда. Лавината ни беше отнела всички такъми. Над лявото ми слепоочие туптеше издутина. Майка Космична ни очакваше петстотин метра по-виско. Северният вятър по ръба ни грабна в ледената си прегръдка. Движението ни раздвижва кръвта, животът ни очакваше горе, на върха.
Положиха ме на масата за пинг понг. До главата ми кофа сняг за подутината, от другата страна тенжара с бульон от домашна кокошка – за сила. Върбан и Кузман накуцват съучаснически наоколо. Обещаваме си мешана скара и бутилка Мелнишко на Песако в Боровец.
В Първа Градска Болница решават, че съм преминал през комоцио, за което се полага месец домашен отпуск. Уговорката е да кротувам на тъмно. Седмица след това се върнах обратно горе при Кузман на леч при орлите.
Коментар