Кузман и Мусала

 

През годините 1973-83 за няколко от нас, търсачи на свободни валенции по щастливи обстоятелства връх Мусала се превърна в израз на свобода. Политахме извън границите, наложени от режима и града. Бяхме няколко броими на пръсти интелектуалци със свободен дух, който не можехме да изразим както пожелаем и с надежда за изход, която пазехме за себе си. Родителите ни бяха показали планината като спасение и не участвахме в групировки и организации под егидата на единствената управляваща партия в страната. Невъзможното ни служеше за стимул. В желязната система на режима опитвахме без да афишираме да създадем наш дишащ микро климат. Мястото беше връх, най-високия на Балканите. Над него – безкрайно небе, слънце, луна и звезди. Линията на хоризонта свързваше крайното при нас с отвъдния  въображаем безкрай в различни форми, мечти и светлини.. Фантазиите ни вдигаха температурата на горящите въпроси за границите на възможно между свобода и детерминираност, между дух и материя, между крайно и безкрайно, между правото на избор и наложените догми.

                                                      / От Мусала към Пирин /

Там високо горе  откривахме езика на птиците и дивите кози. Слушахме безграничните истории на вятъра. Слънцето, луната, млечния път ни отнасяха в извънземни светове. Сприятелявахме се с бури, разговаряхме с облаци и снежни виелици, прегръщахме цветя и потоци.дишахме спокойно без микрофони над главите, пишехме стихове, градяхме планове. За екипировка ни служеше страстта да превръщаме невъзможното във възможно. Безграничната, безпристрастна природа компенсираше психическата ни незадоволеност, помагаше ни да сме по-смели и силни.

                                                        / Ястребец, на път към Мусала, 1982 /

Пътят към Пиринското мраморно било от Предела до Мелник трябваше да мине през Мусала, през най-високото. За Алпи, Хималаи дори не мечтаехме. Местната вертикала беше на наше разположение.

                                                                                     / Поглед към Витоша /

На върха конфортно, почти инкогнито беше разположена станцията “Космична”. Единствено физици, военни и метереолози споделяха това място. Покорителите на върха – лифтове още нямаше – изпиваха по чай в малката приемна на метереолозите. Принадлежност на БАН, Космична криеше в утробата си арсенал от гайгер-мюлерови броячи и всичко необходимо за изследване на космичните лъчи. Станцията се обслужваше от домакин и един-двама привилегировани физици, изпратени да се ровят в небесните загадки.

Сред човешкото еднообразие се раждат и индивиди. Без тях се губим в монотонност и бездушие.  Кузман, домакина на Космична се оказа такъв. Птици с еднакви перушина летят заедно, а ние нямаше какво да си доказваме, приятелството, когато го има е естествено както самата природа.

                                                                                      / Кузман, 1980 /

Въжето и мотора от БАН, предназначени за изтегляне на вода от езерото под върха до Космична, затвърди нашата връзка, защото Кузман изработи тегличи и сподели с нас произведението си както и улеите под върха. Споделената радост е двойна радост. С таланта си той дори добави телефон към долната „станция“, както и прожектори за нощни прояви. Образува се микроклимат за свободно творчество и рафинирано епикурейство. Метереолози и военни свикнаха с нас, приеха ни гостоприемно. В създаденото безвремие смесвахме поезия с философия, болящите въпроси с песни, след което се освежавахме в пухкавия сняг. Излизахме « да си играем на двора », както майката на Кузман наричаше улеите до езерото под върха. Самата тя близо осемдесет годишна не закъсня да вземе първия си урок по ски. С две думи “дворът” и Космична осигуриха полетите, от които се нуждаехме.

                                       / Върбан със собственоръчно ушити колани от плюш за завеси, 1979 /

Но живот без препятствия губи колорит. Един следобед наред с усилията да рисуваме по пухкавия сняг на улеите под върха, въжето на лифта се скъса. Кузман се приготви да ни даде с Върбан урок по свързване на метално въже. Петър плет плете, ние бяхме трима, увлечени в новото си занимание. Високо горе северозападния вятър се засили. Красиви завихряния трупаха сняг под козирките на върха. Върбан сподели с нас скътана бутилка с водка. Бързаме, както се казва табиетлийски, за да превърнем трудностите в удоволствие. Но повечето е винаги враг на достатъчното. Заформящата се горе прашна лавина ни изпревари, образувалата се звукова вълна със силен пукот ни удари преди снежната маса да ни поеме и завърти.

                                                                            / Мястото на бившия лифт /

Хората, несвикнали с планината, често ни обвиняват в невнимание без да си дават сметка за прекрасните силни усещания, които изпитва човек в опитите си да се слее с природата. Добрият планинар съзнава рисковете и това влиза в надпреварата между усета към себе си и природата, самата тя нехаеща за провокиращите ни действия. Удоволствието от поетия риск е дрог, който търси повторение. Катастрофите по шосета и автомагистрали са по-чести от тези в планините. Усещането горе ни изпълва с благодарност за прекрасните моменти, до които сме се докоснали физически и духовно. Страхът от риска е по-слаб от чуството на радост, съпътствана с доверие и благодарност към неопределимото неизвестно извън всички живяни програми и детерминизми.

За миг с поглед нагоре спонтанно изреках “Благодаря”. Последва пухкавата бяла вълна.

Като деца обичахме големите морски вълни да ни въртят и изхвърлят на брега. На какво точно благодарих в този фатален момент, вероятно на вкусеното от живота.

Без мярка за време подобно на делфин изплувах с уста отворена, пълна до гърлото със снега, проникнал навсякъде. Треперех неудържимо, сам, без приятелите си. После изведнъж на броени метри Върбан изригна по същия начин изпод снега и закрещя неразбираемо. Кузман на стотина метра по-високо се провикна дори с хумор : « как сте бе момчета? » Въжето от лифта се беше заплело в обувките му и снегът го « обходил здраво »! Счупено нямахме и тримата. За сметка на това шока от удара и студа ни тресеше с удивителна амплитуда. Планината ни отне всички такъми. Напипах сериозна издатина над лявото слепоочие. Налагаше се да спасим останалото от себе си на петстотин метра по-високо в майка Космична. Северният вятър по ръба ни грабна в ледена прегръдка. Движението ни раздвижи кръвта, животът бешенагоре към Мус-Аллах. Аллах е велик, ние също, щом сме оживели!

                                                        / Пътя към върха /

 

Полягат ме на масата за пинг понг. До главата ми кофа сняг за подутината, а от другата страна тенжара с бульон от домашна кокошка. Върбан и Кузман накуцват съучаснически. Обещали сме си мешана скара и Мелнишко на Песако долу в Боровец. В Първа Градска Болница считат, че съм преминал през комоцио, за което се полага месец домашен отпуск. Всяко сянка е скрила светлина в себе си. Уговорката е да кротувам на тъмно. Седмица след това се връщам горе на леч при орлите.

Казва се, че нещастието никога не идва само. Две години след инцидента на Мусала козирката над пропастта на Баюви дупки в Пирин се счупи, оживя един от нас, загубих приятеля си Върбан. През същата година Космична станция се запали и изгаря. Няколко месеца след това хоризонта ми най-после се отвори, заминах  легално за Франция. Така завърши куатрочентото на връх Мусала, най-хубавата част от живота ми – с Кузман, Върбан и няколко луди глави, търсещи красота и свобода. Кузман си остана индивид и добър приятел.

                                                          / Алпи, 1985 /

Mussalla Ivan                                                     /Обратно към Мусала без Космична, 2013 /

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Оставете коментар

*