Бербери /първа част/

На 450км от Маракеш пистата се вие към джебела (масив) Сагро в сърцето на планината Атлас в Мароко. Търся места, където все още се срещат автентични овчари бербери полуномади, които по това време на есентта изпреварват идващите снегове и слизат със стада в ниските части на планината. В закътаните долини на джебела, те инсталират палатките си, изтъкани от черна вълна.

Запознавам се със семейството на Заид от клана Аит Иша, наследници на традиции от племената Аит Ата. Аит означава “сина на” или “семейството на” и подчертава силната семейна и трибална принадлежност на тези хора. На девойката, която ме посрещна със замръзнала физиономия се представям за турчин. Тя знае думата Станбул. България и Станбул е все едно. Атмосферата олеква, в случая не съм арабин, още по-малко французин или изобщо европеец и “невярващ”. Берберите са мюсюлмани с хилядолетна история и по-широк поглед от арабите, но изолирани в планината, са резервирани към външния свят. Това запазва до голяма степен автентичността на културата им. Заедно с арабското нашествие, гонени в долините, те са намерили обежище в планината Атлас.

Приемат ме гостоприемно и оставам да приспя, за да разбера повече за берберите. На сутринта тръгвам с водач и магаре да търся Заид, който с голямо стадо кози е вече високо в планината. По пътя в долината минаваме покрай училище с чинове, черна дъска и група ученици. Симпатичен млад учител ме кани на добър френски да вляза в класа, освобождава децата и ми дава урок по история: името на берберите е Амазир – „свободни хора“, населили още в ранната египетска епоха северна Африка. Постепенно те стават опасни дори за Римската империята – известна е историята с Ханибал. Римляните ги назовават “барбар” (варвар), което по-късно става “бербер” – на гръцки „чужденци“. Имат собствена азбука, идваща от финикийската, близка до клинописа от Вавилон и пишат в посока, обратна на арабите. В Мароко те са бербери, в Алжир – кабили, в Буркина Фасо, Южна Либия и на места в Сахара – туареги. Над черната дъска в училището с големи букви е написано “елмуд ер тимгл” – учим се до гроб. От тази година берберския език става задължителен в училищата на Мароко. Повечето мароканци споделят невероятния късмет за страната да притежава млад, динамичен, милеещ за народа цар. Благодаря за гостоприемство на всеотдайния учител и в този скрит от света кът продължавам пътя си в минералния свят на планината. В края на есента високо горе все още има свежа трева за козите.

Спя в малък заслон притежание на Заид и на другата сутрин продължавам нагоре с малко стадо, водено от жена му и малката им дъщеря.

Майката на Заид ни приготвя вкусна вечеря, която бих споделял с тях цял живот. Първите слънчеви лъчи на деня ме водят към черната палатка, подслон за 300 кози.

Снимам развълнуван от привилегията да се докосна до неща без нагласа  и умисъл.

Малката чаровна овчарка Зара заедно с майка си ме водят по урвите към последните предзимни тревици за козите. В тишината наоколо си чува хрупкането на зъбки с малки устнички, които могат да ви изненадат с някоя целувка по ръцете. Зара се катери по скалите от едната страна на стадото, майка й с плетиво в ръце от другата.

Двете овчарки периодично си подвикват и припяват. Колкото по-високо, по-красиво става, а ехото между скалите си подават гласовете на двата женски гласа.

                                                               /овчарката Зара/

Звуците в минералната тишина на планината, заедно с ритмичното хрупкане на козите, скътавам в сърцето си. Аллах е навсякъде!

За любителите на сайта: фотографиите в www.ivan.pastoukhov.com  се увеличиха. Ако разполагате с голям екран,  кадрите се виждат в нов размер и различно качество. Галериите са представени също в азбучен ред, намирате по-лесно страната, която ви интересува.

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Оставете коментар

*