Бербери /втора част/

Промъквам се с джип по малки писти на живописни долини между Среден и Висок Атлас* на път за Анерги, долина на Бялата река, път трудно достъпен в район доскоро без електричесто и телефон. Пресичаме малки селца, скътани в земния рай на бербери от клана Аит Сукхман.

Опитвам да уловя останалото от местната култура.  Накичени сателитни антени по стари глинени покриви  стърчат грозно и застрашително, но в планината знам, има скътани съкровища.

След влагата и напрежението в Париж синьото, безоблачното небе с контур от бели върхове и низини с цветни долини на закъснялата есен е още по-привлекателно. Тук-там изостанал овчар, кози, кучешки лай, глас на магаре, петна от сняг върху крехка, измършавяла тревица, отражения в обектива от този първи ден в Мароко.

Всяка година 71 дни след рамадана празникът на овцете Аид продължава цяла седмица. Колят се, ядат се до пресита овце, агнета и кози. Това ме очаква в берберското село от 600 жители Аит Булман с домакин и шеф на селото гостоприемния Саид. Органичната архитектура на къщите се слива с меката охра от склоновете на Атлас. Стръмни пътеки водят през превали до съседни села в други близки и далечни долини.

Фату, жената на Саид, ме прегръща  като син. Сърдечност, присъща на ориента, където госта е свещен. Така беше и в България преди години, нося го в себе си.

Поднасят ни зелен чай с мента и много захар. След третата чаша неминуемо байгън. После топла питка и купичка зехтин с медец на дъното.

После  глинено гърне, обгърнато в димяща пара. Зеленчуци, а под тях крехко агънце. Не е необходимо да се убеждавам, всичко е био. Ядете с ръце, с къс хляб загребвате зеленчуци в богатия на подправки сос. С подобно меню, гостоприемство и неподправена сърдечност ме нападат във всяка къща. Спасявам се от пълнеене в движение и страстта да снимам.

Полуизлегнат до догарящите въглени на печката учтиво облизвам пръсти. Поливат ми в легенче, края на вечерята. Домакинът тържествено пуска телевизора, покрит с кърпа на етажерка в дъното на стаята. Всичките погледи са обърнати към блудкавото мароканско шоу. За мен отрова за тях развлечение се промъкна между екрана и сладката доскоро атмосфера. Какъв контраст със следобедния домашен хамам с под, подтоплян с дърва, донесени на магарешки гръб от долината… Спасявам се в стаята си и опитвам да не мисля за неминуемия край на традициите.

Събуждам се преди зората. Магаре ще ме отнесе до местния сук на десетина километра. От околните планини ще дойдат беребери, за да продадат добитък.

Откъснати от света, сред тези хора няма нищо екстремно. Подобно усещане имах в планините на Пакистан и Йемен. Високо в планината навсякъде е винаги така.

В местното кафене се оказвам единствен чужденец. Каня всички на чай и снимам без проблем.

Разбираме се  с ясни жестове, без думи, понякога с почуда, но без неприязън. Щастлив да живея нещо автентично, прекарвам деня с тези хора, които ме оставят да бъда истински, както тях. „Не търся истина, търся автентичност“, беше казал Алехандро Ходоровски.

В коранът, когато е правилно разбран, всеки чужденец е свещен. Празникът в долината, както и приятелството ми с обичания от всички Халифа помогна тези хора да ме приемат като техен.

В тясното дефиле няма пътека. Вече час газя до колене в студената Бяла река през късната есен станала кафява. Ще обиколя някои отдалечени махали. Местните бербери заглеждат фотоапарата, следва усмивка, после покана за чай.

Петък е ден за отмора. Излегнат на удобна скала пред джамията (която няма вид на такава), заслушан в молитвите и монотонния глас на мюезина, наблюдавам ниско долу накладения до реката огън. До голям казан жени тъпчат с танцова стъпка обилно пране. Благодаря на Аллах, мястото е удобно за снимане. Единствено  защо е направил така, че жените да работят, а мъжете да почиват?!

Саид ме нарича Ибрахим, така му е по-удобно. Кани ме да се молим заедно. Овалният камък, който докосва с ръце, после с лице и сърце, замества джамията. Саид, доволен от компанията ни, ме кани догодина на празника на селото. Жените ще танцуват с традиционни бижута. Аллах Уахед (Аллах е Един)!

Питам се къде се крият лошите духове в тази долина? Доброто и злото знам, макар изразени поразличен начин, са разпределени равномерно по света. Дали лошотията тук остава скрита поради празничното настроение? Дали стомасите на по-примитивните хора успиват незадоволеността, омекотяват лошите характери?

Седмица по-късно на няколко стотин километра от това място (разказа от предишния блог) високо в планината времето се разваля. Налага се да направим преход към най-близкия град. С Халифа и магаре за багажа пресичаме няколко долини. Срещаме овчари, които този път оставят кучетата си да ни нападат – „не обичат чужди елементи“, обяснява спокойно моя водач. „Така си е открай време“. Ниско в долината накрая на деня стигаме до село, където решаваме да преспим. С невздрачни погледи ми се казва да прибера фотоапаратите в раницата. Настаняваме се в мрачна, съмнително чиста стая без прозорци. Подават ми малко чайниче с хладка вода да се позамия зад мръсна ограда “по-далеч от женски погледи”. Следващият ден петък не се работи, осъдени сме да останем до събота. Гледат ни накриво. Малко преди да си легнем чувам мотор на кола. Моля Халифа да помоли да ни закарат до близкия град, все едно цената! Щофьорът е съгласен, но по тъмно ще струва тройно. Събираме багажа, сбогувам се с магарето, единственото мило същество в тази долина. Упътваме се с облекчение към нови преживявания.

Доброто и злото са навсякъде, само Аллах е велик! Но най-добре е човек да има някой лев в джоба – както казва народа: “и Господ помага, но в кошара не вкарва!”.

* Атласките планини, с най-висок връх Тубкал 4000м., се простират в продължение на  2400 км между Мароко, Алжир и Тунис.

За любителите на подобни истории следва трета част за берберите в Маракеш, които са вече до голяма степен поарабени.

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

2 коментара към “Бербери /втора част/”

  1. Георги says:

    Невероятно! Поздравления за страхотния материал.

  2. ivan says:

    Радвам се, че ви харесва. Япония е забележителна, парадоксална и както те са взели от всякъде, ние също има какво да научим от тях!

Оставете коментар

*