Монголия, облечена в зимна премяна, бяла и студена, е още по-величествена и красива.

Монголците се придвижват на коне, камили, елени, на руски и китайски мотори или оазки. Вместо каски носят топли шапки от красиви, скъпи кожи на редки животни.  На фотографията двамата приятели пред очите ми изпиха набързо всеки по бутилка водка в местния „бакалия“, махнаха с ръка за сбогом, подпалиха мотора до магазина, направиха няколко метра, подхлъзнаха се по леда на езерото и най-естествено полегнаха да поспят на -20° С. Изминаха няколко часа и обезпокоен за тях, се върнах на същото място, за да проверя дали спирта ги държи живи, но те бяха отпътували.

В Монголия 3 милиона жители си поделят площ три пъти колкото Франция в страна неовладяема, дори от руските братушки, които се опитвали, както твърдят монголците „да хванат бика за рогата, но не успели с тялото“. Местните, които срещам, са запазили дух. Именно това ме интересува и търся да снимам.

При поздрав, ръцете на по-възрастния се поставят отгоре след това се разменят красиви табакери с ароматен тютюн. От уважение всеки смърка от табатиерата на другия, която според ценността си, говори за притежателя.

Монголците са приели кирилицата, но са забравили говоримия руски. Разговаряме с очи и знаци в свят, където истините нямат необходимост да се доказват.

Шаманството при тцетаните, гледачи на елени не далеч от границата с Русия, за съжаление до голяма степен се е превърнало в бизнес с туристи, готови да платят за интересното шоу. Ролята на истинските шамани е да оправят  текущите проблеми в отдалечените от градовете племена. Казват, че духовете са против изкуствените жестове и лишават шамана от силата му, но за изкуствения шаман това не представлява проблем.

В миналото въпреки диктатурата на руснаците, тази необятна Природа е опазила страната. Днес тибетската форма на будизъм и усещането  за отвъдния свят са се върнали във всекидневието на монголците, както това е било преди руската инвазия.

Страната е толкова обширна, че корупцията в големите градове, модите и растящия туризъм, не пречат на монголците да запазят вековните си традиции.

Айрян от мляко на кобила в стара семейна купичката, облечена отвътре със сребро, се предава от ръка на ръка и всеки от гостите разказва или изпява нещо. Пия водка, каквато нормално не понасям и се разпявам – „сладуно моме“ излиза спонтанно от устата ми, после продължавам с „Кавал свири на поляна“… Ритъмът на мелодията се добавят към настроението в юртата. Ставаме близки.

По време на монголската Нова Година, хората си гостуват на коне.

Народ без традиции пресъхва, но в монголската степ, всяко нещо тежи на мястото си и въздейства. Респектът между хората, отношението към животните, чистотата в юртите са забележителни.

В този съвсем естествен свят жестът и излъчването на хората замества думите. Животът е труден, но опростен и никой не се оплаква.

Изминах няколко хиляди километра в отрицателни температура и живот имаше навсякъде.

По замръзнали реки, както и по езерото Кофсгол, най-голямо след езерото Байкал в недалечния Сибир, по леда се движат оазки и мотористи без вериги, а мотористите не носят каски…

Бих ли се върнал през лятото в Монголия? По-скоро не. Искам да запазя в себе си Монголия, преживяна в неопетнените си бели одежди.

Улан Батор, известен със силно замърсен от дървени въглища въздух, е голям, модерен, грозен и интересен (особено през зимата), с модерно-архаичния си градски вид. Въпреки големите задръствания, хората, както в България, държат да се показват със скъпите си коли, мярка за богатство.

В местения базар, един от най-грозните между многото в Азия, се сдобих с шапка от лисица, друга от вълк, трета от заяк, направих малка колекция за спомен от сухия студ, в който ставните болки изчезват, но без топла шапка и добри обувки се измръзва.

Любителите на небесни тела има за какво да посетят Монголия с кристално чистия въздух навсякъде. Това е зимната луна пред прозореца на хотела ми, при това в най-замърсения град в света.