Световната финансова криза направи петдесет процента от французите да не си позволяват да пътуват с дълга ваканция. Парижани, останали в столицата, се препичат в красиви паркове с книга, списание или слушалки в ушите.

Кейовете на Сена са пълни с жадни за слънце тела. Aвенюта и булеварди са празни и колела препускат свободно във всички посоки. За който наема, първият половин час e безплатен, някои по-безпарични ги сменят от квартал в квартал. Август е месеца, когато човек  може да се разхожда в града-музей без напрежение и стрес.

Фотографската агенцията Гама е заплашена от стандартизиране на пресата. В същото време XXI-ият фестивал “Виза за фотография” в Перпинян се готви да защити ролята на фотографите. Ще има представени трийсет фотоизложби, прожекции и дебати с големи фотожурналисти. Абас се завръща от седем годишно снимане в света на исляма, Дейвид Бърнет от Иран, Масино Берути от Пакистан, Паскал Метр от Сомалия, Залмай от Афганистан, Доминик Нар от Рванда. Вили Ронис (на 99 годишен) живее недалеч от Перпинян и ще присъства на изложението. Оплаквал се, че вече не снима поради артрит в пръстите.

Тези фотографи са отвърдени, но днес, за да реализирате свободно своите проекти и да живее нормално и синоним на подвиг.  Само единици признати големи фотографи могат да си позволяват лукса да снимат, когато и където пожелаят. Фотографи като Себастиао Салгадо и Стив Мак Къри след двайсет годишно блъскане по списания и агенции са станали независими и се броят на пръсти. Възхитителен е куража на възторжените млади фотожурналисти, изпълнени с надежда да успеят.

Цената на свободното снимане се заплаща с компромиси, например средствата за живеене да се получават от друга активност, която да не отнема много време. Такъв е моят случай с търговията с вино. За съжаление това е причината тази година да пропусна изложението в Перпинян за сметка на международния винарски салон в Страсбург. Остава да кача велосипеда си във влака, така вечер и рано сутрин ще мога да кръстосвам красивия Страсбург и въпреки всичко да снимам на воля. Свободата е най-ценното нещо в живота, но винаги има своя цена. Без това нямаше да знаем, че сме свободни.

/ Киото, Япония /

Първите фотографи Ниепс, Талбот, Дагер…, поради технически причини снимат преди всичко пейзажи или натюрморт. Необходимостта да правят дълга експозиция е ограничавала фотографите. Този проблем веднъж разрешен, портретната фотография идва на първо място.

През 1865 година Бодлер в писмо до майка си третира  въпроса за проблематичността на портрета: „фотографският портрет ще стане плод на непрекъснат конфликт между модела, който се надява да извади най-доброто от себе си и фотографът, който се старае да наложи своя стил.“

Мистерията на фотографския портрет се крие в усещането за това, което моделът носи в себе  и пулса на фотографа. Примери много: Бодлер сниман от Каржат, Марилин от Аведон, Пикасо от Ирвинг Пен, Бекет от Картие Бресон, Жойс от Фройнд… Ирвинг Пен отива по-далеч: „Добрият портретист трябва да извади това, което моделът би желал да скрие“. Лицето не е защитено и скрито, както повечето части на тялото, но човек инстинктивно си слага маска – персоната се превръща в персонаж. Портрет не е проста илюстрация, той търси да отговори на множество въпроси без отговор между фотографа, фотографирания и зрителя.

Анри Картие Бресон, (ако беше жив) през месец август навършва сто години. За  портретната фотография той казва: “Искаме да уловим човек във връзката му с него самия и тишината на собственото му същество”. Това влиза в  “решителния момент” на Бресон. В живопистта нещата не стават по същия начин: “картината я правим, докъто фотографията я взимаме” (на френски изразът звучи по-ясно: prendre une photo). „Крадем неповторим момент, който може да бъде неочакван или плод на дълго търсене.“ Мерси Анри !

Появата на фотографията провокира развитие на модерните течения в живопистта и става възможно душата на обекта за рисуване да се представи по различни начини. Ражда се кубизма и други нови течения.

/Манастир Тиксе, Ладак, Индия/

Ненадминатият портретист Ричард Аведон казва, че всички фотографии са точни, но никоя не показва истина. Дори най-незначителният предмет може да изглежда фантастично. Да му дадем наименование, означава да го осакатим, да му отнемем възможността да бъде интерпретиран различно, дори безгранично. Там е скрита магията на фотографското изкуство. То може да дава или да отнема стойност на всичко, което докосва. Истинската фотография е Вселена с безброй интерпретации, което е и привилегията на изкуството.

                                                   /Хаконе, Япония/

За разлика от музиката и литературата, във фотографията (и архитектурата) фотографът е приет много повече като автор. Гледната точка по-лесно се намира в литературно произведение, отколкото във фотография. Тя безспорно съществува, но се губи в многообразието на произведението.

“Реалността” зависи субективно от усета и погледа на всеки, според вродената му и по-късно развита от преживявания чувствителност.

За Ралф Гибсон съзнанието на фотографа прониква в обекта за снимане за части от секундата, но каквото след това излиза наяве от ръцете на артиста, го надвишава. Творението надвишава винаги твореца. Само творецът-глупец вижда себе си над всичко.

Анри Картие Бресон почина през август 2004 година и Париж празнува неговата сто годишнина. В Музея за Модерно  Изкуство, както и в Европейската къща-музей на Фотографията са изложени негови фотографии. Познаваме ги и не се насищаме да преоткриваме. Това е човекът, който ми повлия да снимам.

Влюбен в живописта, Анри съвсем млад открива важността на композицията – добрата фотография няма нужда от корекции. Днес фотошоп би фалирал с такива фотографи. Той схваща приемуществото на фотографията с нейната пластичност и интуиция за живота, възможност да пресъздаде в движение едно „ясно изразеното равновесие“. Снимаме означава „да поставим в една мерна линия умът, окото и сърцето“. Фотографията е средство за проникване в нещата при условие, че не зависим от тях и не подчертаваме лична заслуга или оригиналност.

Може много да се каже за този ловец на „решителни моменти“, който жаден да открива, не е спирал да пътува. Анри като млад е рисувал и е обичал да медитира. Завършва живота си също с рисуване. „Фотографът в решителния момент натиска спусъка, докъто художникът, медитиращ, напластява върху платното“.

Интересно съвпадение : тази седмица по радио Франс Кюлтюр дават интервю на фотографа Ги льо Керек с Вили Ронис, който през месец август в добра форма навършва 99 години. Дебатите са живи и третират друг, не по-малко интересен живот в същата епоха. Което днес спира Вили Ронис да снима е артрозата в пръстите на ръцете. Майстор на черно-бяла фотография, с няколко незабравими кадъра, подобно на Дуано, той ни връща към чара на Париж от миналия век.

Ще добавя няколко думи за изложбата на Мартин Пар в музея Жьо дьо Пом в градините Тюйлери. Фотограф, журналист и колекционер Мартин Пар представя свои колекции от фотографии, книги за фотография и оригинални предмети със съответното място и време, където са събирани. Фотографията на Мартин Пар е показана в три аспекта. В проекта „лукс“ той  показва светът на богатите, който плаши не по-малко от този на бедните. Сцените от Москва, Дубай и Дюрбан са забележителни. В „дребен свят“ Мартин показва вулгарната страна на средните класи, в случая туристи, плъзнали по света като хайка консуматори без вкус – един колоритен спектакъл от търсещ, неосъзнал себе си свят. В третия проект по поръчка на вестник Гардиан, Мартин Пар представя шест града от Англия във вид на пейзажи и портрети. Всичко това, събрано на едно място в градината Тюйлери, се нарича „Планетата Пар“.

Наближава поредното откриване на “Пари Плаж”. В сърцето на Париж, по бреговете на Сена, вече осма година се събират парижаните, останали в града заедно с многобройните туристи. Всички се препичат на воля с танци, къпане и свалки разбира се.

От известно време в центъра на Париж, недалеч от Айфеловата кула се разхожда огромен балон с надпис „Въздуха на Париж“ (Air de Paris). Цветът на балона дава информация за чистотата на въздуха, който дишаме. На фотографията според светлия цвят на балона днес въздухът е направо чист.

Тибет ме е привличал винаги. През седемдесетте години, за кратко време в София се говореше за Николай Рьорих, част картините на който бяха подслонени в архивите на Художествената академия. Идеите му за духовен свят, който пази света от разруха, скрит на тайно място в покрива на света (Тибет) още тогава ми развинти фантазията.

Тибетската книга за Живота и Смъртта  (Бардо Тодол) на Согиал Римпоче  също привлече вниманието ми. Исках да задълбоча познанията си, дори да я преведа на български и постепенно да се науча да управлявам енергии в тялото си. Енигмата за прехода между живота и смъртта и овладяването му ми се стори изключително интересна. Вместо това Интегралната Йога на Шри Оробиндо ме отнесе в друга посока. В живота всичко е свързано, си казах.
Днес Ладак, наречен още „малкия Тибет“, с многобройни активни будистки манастири със запазени столетни традиции, замества разрушената от китайците култура в Тибет.  Хора, изминали част от пътя към вечното, броящи се на пръсти, не стават за общо ползване, но тук могат необезпокоявани да живеят в мир.

Животът в тези манастири е извън времето. Монасите в общия случай трупат добра карма за следващия живот. Младите следват волята на родителите си, традицията и обществения ред, който изисква всяко семейство да даде поне едно дете в манастира. Това го лишава от работна ръка, но облекчава грижата за отвъдния свят, наберат се точки и заслуги пред божествата за този, и за следващия живот. Едно осем годишно дете, без да е специално надарено, няма поглед към пътя, който ще поеме, но за по-ниските класи в обществото „лама“ означава социално издигане.

Животът на монасите протича в добре осмислено ежедневие. Неминуемо сме пленени от простотата на действията им. Те са засмени и радостни, без изисквания към материалния живот.

След първите интересни впечатления в мен се събуди обичайната амбиция на градския човек. Искаше ми се да усетя излъчването на някой духовно по-напреднал лама.  Да усетя по-осезаемо какво крие вътрешния доховен свят без напрежения. Дали нирваната е бяла безжизнена пустота или наистина има друго, модифицирано ниво на съзнание ? В излъчването на обикновените монаси усещах мотивацията и хармония в ритъма на живота, който водят, но в условията на околната средата това беше съвсем естествено.
Не спирах да се взирам в лица на водещите лами (във всеки манастир има Head Lama, назначен нормално за три години ). В погледите, лицата, изобщо във фигурите им търсех да усетя духовност, за каквато бях ненаситен. За съжаление от близо двайсет манастири, които посетих, нямах случай да срещна духовния поглед на тулку (съзнателно прероден лама).

Но ето, че в долината Нубра, гранична зона между Индия и Пакистан, в малка, скътана къща до Сумор Гомпа, манастир на няколко стотин години, чух дебели гласове на група от възрастни лами, изпълняващи сутришната пуджа (служба). Атмосферата беше различна, с енергия, която грабва, сякаш въздухът имаше различна плътност. Заслушан в звучните мантри, срещнах концентрирания, почти делови поглед на едно три-четири годишно дете. В един момент т ми махна с ръчица и със сериозно изражение ми посочи къщата срещу манастира, към която се упъти заедно с усмихнат лама. Той също потвърди с жест, че мога да ги последвам. За този скътан в планината кът на земята вероятно имах вид на рядък гост. Поднесоха ми чай, а детето със същият сериозен израз извади блокче и цветни моливи. С няколко свободни движения върху белия лист то ми нарисува сполучлива скица на гомпата (манастира) с дървета в двора. После ми подаде рисунката с погледа на възрастен човек, който съзнава действията си, извади от джобчето си бомбон и ми го подаде с лека усмивка. Ламата не ми разреши да го снимам.

Оказа се, че съм споделил компанията на Туптан Наванг Норбу, инкарнация на Бакула Римпоче от Ладак. Далай ламата присъствал при разпознаване на детето (смесват се различни предмети, между които тези на починалия лама, които детето трябва да разпознае).

Не разбрах за кое по ред прераждане става дума, но погледът и изражението на момчето бяха впечатляващи. Снимах го скришом едва в двора, с прокашляне, за да заглуши кликването на фотоапарата.

В Хималаите за първи път ми се случи да не дам, а да получа бомбон от дете.

На израсналите сред хората първият задължителен жест е да дадат.

Всичко, което не сме дали в живота е загубено!

В това пътуване по места, където мислех да левитирам с местни лами, божества и енергии, останах разочарован от липсата на духовни величия, но накрая бях възнаграден с вкусния бомбон от най-малкия-голям сред ламите.