Комуникация

Снимам двамата  сиди (господа), а те са изразителни и продължавам да ги следвам с обектива:

 

Диалогът е безкраен, поглеждам встрани и сменям сюжета:

Объръщам се наляво:

… след това малко по в дясно:

… не са толкова интересни и се упътвам към близкото кафене да опитам местния силно подсладен ментов чай.

Споделям го с двамата марокански бербери на масата.

На излизане от кафенето откривам фризьорски салон:

а малко отстрани:

Този слънчев ден в планината Атлас на Мароко се оказа ден на диалози. Не знам доколко фотографиите ви изглеждат комични, но за мен беше забавно и ги в „хумористична фотография“ на блога.

Весели Новогодишни празници на читателите на блога! Тази година кризата си каза думата и за първи път над айфеловата кула няма да има заря.

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Портретът

                                                                             / Атлас, Мароко /
„Всеки портрет рисуван с душа,

е портрет на художника, а не на модела.“  –  О. Уайлд „Портретът на Дориан Грей“

 

                                                                                        / Атлас, Мароко /

Фотографиите са огледало на фотографа. Свързани са с вътрешния му живот и натрупания в живота опит. Външният свят, дразнител и претекст, отвръща, за да ни здари с това, което даряваме.

Животът е обмен на дарове и енергии.

                                                                                                    / Автопортрет /

Весели Коледни празници на читателите на блога, любители на фотография.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Бербери /трета част/ Маракеш

Маракеш – арнакеш (от арнак – мамя), така наричат французите този град, където по улиците и в сука всеки по някакъв начин иска да ви излъже. Борбата за оцеляване, превръща тази стара (XI век) алморавидска столица в напрегнат, търсещ съвремието град.

Берберите в страната са близо 30 процента. Една част от тях държат да са бербери и с това будят интерес сред туристите, останалите, за съжаление се стопяват в доминиращото арабско мнозинство. Истински бербер не коментира произхода си, както истинските неща не изискват коментар.

Има места, където ако снимате без да купите нещо, става обидно, дори опасно. Ниско под колана снимам с широкоъгълен обектив, в другата ръка с втори апарат симулирам с втори фотоапарат и поглед в друга посока.

Срещам твърди, пронизващи погледи в по-скоро арабска зима, отколкото в така наречената „арабска пролет“.

За сметка на това тук децата по улиците играят на воля, по-добре от много други в Европа.

Маракеш е град на силни контрасти, на места грозен или с рафинирана красота, мръсен или изрядно чист, безреден, плашещ, но не опасен, с безмерни богатства и крайна беднотия. Французите не са обичани, но Франция е търсена и необходима, завиждана и ненавиждана. Френският език е свободно говорим, което прави някои французи с малка пенсия да се чувстват богати и да се преселят на слънце, да имат пресни плодове и евтини домашни прислужници…

Тук не се прави разлика между София и Истанбул, минавам дори за албанец. Това ме вади от категорията на туристите и снимам на воля. На “добре дошъл”, “да се видим отново”, отговарям с усмивка: Инш Аллах! Възкликвам също машаалах, но без реакция, явно турския ми не звучи арабски. “Мюсюлманският свят не е единен и това спасява останалия свят!”, си казвам на ум. Заедно с това съм убеден, че бъдещето на света е във взаимно разбиране.

Централният сук в Маракеш е хилядолетен, стар колкото града, но близостта с Европа го е направил цивилизован и несравним фантастичните сукове в Санаа и Йерусалим, в които имам незабравими спомени. Когато вали, тук капе отвсякъде, което не е пречка за туристите.

Изчаквам двама пакистанци да се пазарят за цената на муска, безбожно скъп в Европа и заедно купуваме добро количество с 40 процента намаление. На следващия ден същия продавач с широка усмивка ми предлага да купя отново  с още 20 процента по-евтино. Вдигам ръце, няма какво, тези хора умеят да търгуват!

Маракеш е град на контрасти. Стаите в известната Мамуния по лукс отговарят на безбожната им цена между 500 и 2000 евро. При народа може да се нахраните с чудесно агнешко “био” за две евро. Изкуствените торове са скъпи и месото, плодовете и зеленчуците имат чудесен вкус. Изяждате огромен, зрял нар за десет цента…

Мажорел е цяло бижу между градините по света. Специалният интензивно син цвят на Ив Сен Лоран е в контраст със зелените палми и различната синева на небето.

Летя обратно към Европа. В ушите ми все още като далечно ехо кънтят гласовете на двете овчарки от високия Атлас.

Ритъма на живота и царящият мир в долината на Бялата река не ме напускат. Забравям Маракеш, красотата и сърдечността на берберите ще ме върнат догодина да снимам техния празник, където жените ще сияят с безценни традиционни бижута. Инш Аллах!

В“арабската пролет“ мюсюлманите за съжаление не разбират, че нищо не пада даром от небето, че Инш Аллах не прави чудеса, а трябва да си помогнем сами, за да ни помогне и Аллах, нещо трудно за смилане. И въпреки всичко процесът на промяна е невъзвратим.

 

Други фотографии ще намерите в галерии 93, 94, 95 и 96 на сайта. За големите екрани кликнете от дясно в „страни“ – черно-бели или цветни, после следвайте по азбучен ред до Мароко.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Берберска среща

Икхлеф не е виждал баща си отдавна. Пътуваме заедно в планината Атлас и се отклоняваме от пътя, за да изпием чаша чай в родния му дом. Свидетел съм на трогателната, спонтанна и доста динамична среща между баща и син. На бащата не му личат 86 години, а синът в разцвета на силите си оставя да бъде победен – бащата да остане Баща.

борба бербери-4

 

 

Майката на Икхлеф сервира “каквото имат под ръка” , а то е повече от вкусно.

Отстрани тя добавя каквото липсва. Помня, дори в голям град като София, покойната ми баба не оставяше човек да напусне дома ни без почерпка.

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Бербери /втора част/

Промъквам се с джип по малки писти на живописни долини между Среден и Висок Атлас* на път за Анерги, долина на Бялата река, път трудно достъпен в район доскоро без електричесто и телефон. Пресичаме малки селца, скътани в земния рай на берберите от клана Аит Сукхман.

Опитам да ловя каквото е останало от местната култура.   По старите глинени покриви стърчат грозно и застрашително сателитни антени, но в планината все още има скътани съкровища.

След влагата и напрегнатия Париж синьото, безоблачното небе и контура от бели върхове, наоколо с долини, оцветени от закъснялата есен, всичко става още по-привлекателно. Тук-там изостанал овчар, стадо от кози, кучешки лай, магарешки рев, петна от сняг върху крехката, измършавяла тревица, това е първия ми ден в Мароко.

Всяка година, 71 дни след рамадана, празникът на овцете Аид продължава цяла седмица. Ядат се до пресита овце, агнета и кози. Това ме очаква в берберското село от 600 жители Аит Булман с домакин и шеф на селото гостоприемния Саид. Органичната архитектура на къщите се слива с меката охра от склоновете на Атлас. Стръмни пътеки водят през превали до съседни села в други близки и далечни долини.

Фату, жената на Саид, ме прегръща  като син. Сърдечност, присъща на ориента, където госта е свещен. Така беше и в България преди години, нимам го в себе си.

Поднасят ни зелен чай с мента и много захар. След третата чаша неминуемо ви става байгън. Но има и топла питка с купичка зехтин с медец на дъното.

После идва глинено гърне, обгърнато в димяща пара, пълно със зеленчуци, под тях с крехко агънце. Не е необходимо да се убеждавам, всичко е био. Ядете с ръце и с къс хляб загребвате зеленчуци в богатия на подправки сос. С гостоприемство, неподправена сърдечност и подобно меню ме нападат във всяка къща. Движението и страстта да снимам всичко възможно наоколо ме спасяват от пълнеене..

Полуизлегнат до догарящите въглени на печката учтиво, както всички си облизвам пръстите. В края на вечерята ми поливат в специално легенче. Домакинът тържествено пуска телевизора, покрит досега с кърпа на етажерката в дъното на стаята. Погледите на всички са обърнати към блудкаво мароканско шоу. За мен това е отрова, за тях развлечение в контраст със следобедния домашен хамам с под, подтоплян с дърва, донесени на магарешки гръб от долината… Спасявам се в стаята си и опитвам да не мисля за неминуемия край на традициите.

Събуждам се преди зората. Магаре ще ме отнесе до местния сук на десетина километра. От околните планини беребери ще дойдат да продават добитък.

Откъснати от света, в тези хора няма нищо екстремно. Подобно усещане имах в планините в Пакистан и Йемен. Високо в горе сред природата хората сякаш все още мислят различно. Но докога?

В местното кафене се оказвам единствен чужденец. Каня всички на чай и снимам без проблем.

Разбираме се  с  жестове, без думи, понякога с почуда, но без неприязън. Щастлив съм да живея нещо автентично. Прекарвам деня с тези хора, които ме оставят да бъда истински, както тях. „Не търся истина, търся автентичност“, беше казал и Алехандро Ходоровски.

В коранът, когато е правилно разбиран, чужденецът е свещен. Празникът в долината, както и приятелството ми с обичания от всички Халифа, помага тези хора да ме приемат като техен.

В тясното дефиле няма пътека. Вече час газя до колене в студената Бяла река, която през настъпващата късна есен е станала кафява. Ще обиколя някои отдалечени махали. Местните бербери заглеждат фотоапарата ми, но не ме взимат за турист, усмихват се и ме канят на чай.

Петък е ден за отмора. Приседнал на удобна скала пред джамията (която няма вид на такава), заслушан в молитвите и монотонния глас на мюезина, наблюдавам ниско долу накладения до реката огън. До голям казан жените тъпчат с танцова стъпка обилно пране. Благодарение на Аллах, мястото е удобно за снимане. Единствено не ми е ясно защо Всевишният е направил жените да работят винаги, а мъжете да си почиват?

Саид ме нарича Ибрахим, така му е удобно и ме кани да се молим заедно. Овалният камък, който докосва с ръце, после с лице и сърце, замества джамията. Саид, доволен от компанията ни, ме кани догодина на празника на селото. Жените ще танцуват с традиционни бижута. Аллах Уахед (Аллах е Един), му отвръщам.

Питам се къде се крият лошите духове в тази долина? Доброто и злото, макар изразени по различен начин, са разпределени равномерно по света. Дали лошотията тук остава скрита поради празничното настроение? Дали стомасите на по-примитивните хора успиват незадоволеността, омекотяват лошите характери?

Седмица по-късно на няколко стотин километра от това място (разказ от предишния блог) високо в планината времето се разваля и се налага да направим преход към най-близкия град. С Халифа и магаре за багажа ни пресичаме няколко долини. Срещаме овчари, които този път оставят кучетата си да ни нападнат – „не обичат чужди елементи“, обяснява спокойно моя водач – „така е открай време“. Ниско в долината накрая на деня стигаме до село, където решаваме да преспим. С невздрачни погледи ми се казва остро да прибера фотоапаратите в раницата. Настаняваме се в мрачна, съмнително чиста стая без прозорци. Подават ми малко чайниче с хладка вода да се позамия зад една мръсна ограда да бъда “по-далеч от женски погледи”. Следващият ден петък не се работи, осъдени сме да останем до събота. Гледат ни накриво. Малко преди да си легнем чувам мотор на кола. Моля Халифа да помоли шофоьра да ни закара до близкия град, все едно на каква цена! Щофьорът е съгласен, но по тъмно ще струва тройно. Събираме багажа, сбогувам се с магарето, единственото мило същество в тази долина. Упътваме се с облекчение към нови преживявания.

Доброто и злото са навсякъде, само Аллах е велик! Но най-добре е човек въпреки всичко да има някой лев в джоба – както казва народа: “и Господ помага, но в кошара не вкарва!”.

* Атласките планини, с най-висок връх Тубкал 4000м., се простират в продължение на  2400 км между Мароко, Алжир и Тунис.

За любителите на подобни истории следва трета част за берберите в Маракеш, за съжаление вече до голяма степен поарабени.

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: