ВЪРБАН (Из преживяното – 1983 година)

3 Март, 1983 година

         « Установяваме се в подножието на Пирин, в началото на гората под хижа Яворов. Ще преспим в бусчето на Жирар.

         Събужда ни кристално чиста зора, просветнала между вековните пирински мури. Гигантите, натежали от пресен мартенски сняг, припукват ритмично и от клоните им се сипят потоци, искрящи снежинки. Ранобудната Планина ни приема, гостоприемна и по-красива от всякога.

         Французите възбудено дърпат нагоре. С Върбан ги следваме. Четиримата вървим по-бързо от обикновено. Преди обяд задминаваме запустялата хижа Яворов. Времето е чудесно, само Върбан прави физиономии и е необичайно мълчалив.      

         „Чоче, досега не са ни правили партина, виждаш, потръгва ни! Така ще бъде занапред!“ – опитвам да окуража приятеля си.

         „От твоите уста в Божии уши“ – усмихва се наполовина Ясен, свръх чувствителен и по-реалист от мен, но погледът му продължава да е вял.

         „Ще успеем във всичко, убеден съм! Ако не сега, когато стане! Айде, зарадвай се най-после!“ – имах в предвид желанието ни да заминем на Запад.

         Унесени в мисли следваме следата на франсетата. За мен е повече от ясно – ако ми разрешат да се оженя, проблемът с робията на прятеля ми в Либия ще приключи бързо. Ще се съберем в Париж, а после каквото сабя покаже.

         Наближаваме билото. Франсетата ни очакват с погледи тревожно вперени на запад. На хоризонта зад Югославия се е източила тънка, черна ивица. До заслона „ Баюви дупки“ с добър ход са необходими максимум три часа. Ще изпреварим ли фронта? Жерар мълчаливо изважда термус с чай. Върбан буркан с мед.

         На хоризонта чертата стои като закована.

         Намираме се на най-красивото, любимо и опасно било на българските планини. Веднъж стъпили на билото, нямаме желание да бием отбой. « Възможно е вятърът да завърти фронта и бурята да се размине. » – казваме си и продължаваме максимално бързо по билото.

         Преди три години по същия ръб с Върбан ни застигна снежна буря. Нямаше видимост. Електичество жужеше от всички страни. Заровихме в снега ски, щеки, всичко метално и вкопчени един в друг прекарахме ноща на броени метри до заслона. За да не заспим пяхме, рецитирахме стихове, бихме си шамари. Песните се сливаха с тътена на бурята. Бялата смърт ни докосна без да ни прибере.

         Сега Върбан напредва пред мен. Дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене, напредва мълчаливо, малко нервен и тревожен.

„Върбе, пъстървата в раницата ми се размърда… При теб е виното, за лакомствата при франсетата да не говорим…“ – провиквам се уж весело и опитвам да съм оптимист. –  „Веднъж да стигнем, само хубави неща ни очакват!“ 

         Чертата на хоризонта внезапно надебелява, превърната в черна вълна. Връхлита ни буреносен вятър и суграшица.      

         Връзваме си ските на раниците. Всички, освен Върбан, който ги държи в ръка. Крачим по ръба един след друг, максимално встрани на козирката.

         „Този път сме четирима!“ – чувам Върбан да говори на себе си.

         За връщане не става дума.

         Жерар води партината. След него Върбан продължава да държи ските си в ръка, щеките в другата. При всяка крачка ги забожда в снега. Ръцете му не са свободни и това ме дразни. Провиквам се да ги стегне на раницата и да си служи само с щеките и повтарям по-силно: „пъстървата е вече в тигана-а!“.

         „Нещата се повтарят!“ – отговаря Ясен.

         И това са последните му думи. 

         Козирката под нас се отлепя. Върбан изчезва, а аз увисвам над пропастта, вкопчен в скалата. Доминик и Жерар внимателно ме издърпват на оголения ръб.

         А Върбан?! Върбан е долу!

         Надвикам виещия вятър, крещя неистово над пропастта:

         „Чоче! Чоче!„ – така си казвахме, бяхме двамата Чочовци.

          Познатият глас, накъсан от виелицата отговаря:

         „Да до-йде-е… ня-кой…“

         Надвесен надолу, искам да скоча при приятеля си.

         „Ти си луд! Заминавате и двамата в пропастта!“ – викат в хор французите и ме удържат.

         „Чоче трябва да издържиш… Ще издържиш!… Ще дойдем!…“ – крещя, без да ми е ясно какво казвам.

         Мълчанието в заслона е оловно. Вятърът отвън бушува зловещо, яростен, неукротим. Нощта е зазидала всеки от нас в мрака на собственото му страдание.

         Към развиделяване бурята затихва, но мъглата остава непроницаема.

         Да слезем при Върбан е абсурдно. Не е възможно да се оправим сами. Нуждаем се от помощ! Спускаме се слепешката на изтеглени диагонали по склона към долината на Влахина река.

         „Чоче, бъди позитивен… Яж мед, ти си силен, трябва да издържиш… Веднъж нали успяхме?!“ – въртя ските и безутешно повтарям– „С теб съм…, ще се върна максимално бързо!“

         Да, но се отдалечавам.

         Оставям багажа си на французите и хуквам по долината. Същата, по която минахме с финландката Йетте преди година. « В Кресна има телефон. Директорът на Спасителна служба в София ни познава, ще изпрати печени алпинисти. Приятелят ми е жив! » – повтарям и тичам.

         Надбягвам се с времето. Няколко слънчеви лъча опитват да преборят чернилката. Потапям пресъхналата си уста в първия шумящ поток. После лицето и цялата пламнала глава.

         За миг потокът, гърмящата Планина, цялата Природа утихва, замира и отвътре в мен прозвучава  познатото: „ВСИЧКО Е НАРЕД!“

         Ясен, Животът, Смъртта, Потокът, стръкчетата Трева повтарят също: „всичко е наред!“.

         Миг и вечност се сливат в ЕДНО.

         Хълцам от болка и радост.

       „Чоче! Чоче!“

         Тичам и повтарям „ВСИЧКО Е НАРЕД!“, сякаш заедно с невъзможното, всичко е възможно.

         От Софийска Спасителна Служба сух, канцеларски глас ми отговаря формално и лаконично: „Не се бъркаме на спасители от друг район! Подавам сигнал в Разлог, колегите ще поемат случая. Районът е техен, ти не се притеснявай.

         Трясвам ужасен телефона и панически въртя на Кузман. Той е готов да тръгне веднага. Ще се срещнем в гората при колата на французите.

         Красноречивият ми вид ускорява стопа. Пристигам преди Кузман, но местни милиционери, ступорени в бойна готовност до френската кола на Жерар, очакват диверсанти. Аз съм първия.

        „Некой да се трепе о планината, а ти к’во си правил со тез франсета. Брей, само ни създавате проблеми, да зна’ш! На нас, та и на спасителите, де са горе! – Они са веке в акция, а теб ке требе да задържим.“ – развиква се поручика на местен диалект.

         Малко преди да колабирам, Кузман пристига с приятел, неясно познанство от спец службите УБО. Двамата носят ултрамодерни скиорски екипи. Милиционерите им козируват, подвиват опашка и тихомълком се оттеглят.

         В хижата стигаме около полунощ. Спасителите са легнали на топло в общата спалня.

         „Ба, па той веке нема да е жив!“ – е реакцията – „Най-добре шъ е утре, на светло… Шъ го изровим бе, нема страшно…“

         Занемявам. Кузман захвърля значката си на спасител, хапваме набързо и продължаваме към билото.

         Ниско долу зад нас примигват фенерчета на спасители, стреснати от реакцията ни.

         Изминали са повече от двадесет и четири часа.

         Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главобол, умора, световъртеж, крещя името на приятеля си.

         Този път без отговор.

         Въжето, с което разполагаме не е достатъчно дълго, за да слезем сами при Върбан.

         Спасителите са обявили нов фронт от запад и прекратяват акцията, въпреки че откъм местността Суходола е тръгнал друг отряд, директно към мястото на Ясен. Звучи добре, но батериите в станциите им са паднали. Връзката между двата отряда е прекъсната. „Не иска да рискуваме. Иде нов фронт!“ – повтарят от спасителния отряд, когато настояваме за помощта им.

         Върбан остава горе.

         Сам.

         В София ме посрещат като мизерен, слабохарактерен тип, убиец на приятеля си. Родителите на Върбан ни имат за братя, но отказват да ме видят.

         Времето наистина се влошава. Акции не са възможни. Вдига се голям шум. Родителите мобилизират военните.

         Изтекла е цяла седмица. Тялото на приятеля ми най-после е намерено. Пресрещам военните в гората под Разложки суходол. Със счупено плаващо ребро и затруднено дишане, Върбан е издъхнал през първата нощ.

         За последен път държа ръката на приятеля си.

         Ледена и жива.

         Познавам я като своя. Линиите на живота в дланите на двама ни са еднакво дълбоки и добре очертани. Полагаше ни се да живеем дълго.

         С болка в гърдите, коленича в снега и обещавам на Върбан да живея за двама.

         Мракът около мен се сгъстява. Не ме допускат на погребението на приятеля ми.

         Седя зашеметен в леката кола на мой близък, гарирана до Централните Софийски гробища. Чакам да се отвори възможност да се промъкна до гроба на приятеля си, да запаля свещ. Близка на семейството идва да ми каже, че заслужавам същата участ, която няма да закъснее…

         Като допълнение на всичко, в местен вестник пише как заобиколени от чужденци, млад мъж блъска приятеля си в пропаст, защото същият му отказва да стане диверсант. Дали е подход да ме държат в напрежение или от примитивна лошотия, злини бълват от всякъде. Верига от потискани страдания, предавани от поколения, ме обгражда като затягаща се примка.

         В тази безкрайно дълга седмица, когато животът и смъртта се събраха в едно, хората се показаха безмерно ужасни, невероятно повърхностни и твърде рядко истински прекрасни. А само тези хора правят света поносим и изобщо възможен.

         Разбрах до каква степен болката затваря и озлобява. Само естествената, неизмислена добрина помага да осмислим живота.

         Живот, който се държи на толкова малко!

След погребението, на което не ме допуснаха да присъствам, Кузман се прибра на връх Мусала, Жерар във Франция, а Доминик, целия в херпеси, скри болката си без да се обади. Само баща ми ме прегърна, убеден, че съм направил възможното за приятеля си.

След не малко перипетии се ожених за французойката, която харесвах. Приготвях си багажа за Париж, когато по радиото съобщиха за пожар на връх Мусала, любимото ни място за ски с Върбан. Имало силен вятър, пламъците, предизвикани от искрене на вътрешен кабел, се развили твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея цяла епоха на щастливи полети и разочарования.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Ташкурган

ТАШКУРГАН

 

 

Ташкурган е оазис в миналото и централно място за керваните в един от централните пътища на коприната. Градът се намира в покрайнините на провинцията Ксингианг в Китай, между Афганистан, Киргистан и Пакистан, на юг не далеч от Индия. Заобиколен от планините-великани Памир, Хиндукуш, Каракорум и Хималая, това място в миналото  е било център на много азиатски истории и култури.


 

В тази страна на уигурите имам намерение да посетя базовите лагери на великаните К2, Гашербрум и Брод Пик в китайската част на страховития Каракорум.

Преди да започне тази малка експедиция тръгвам към Ташкурган, за да снимам останки от богатото минало на този изпълнен с история кът на Азия.  Синът на директора на агенцията, която организира това пътуване, за късмет е влюбен в българка от София. Светът е малък. Това ми помогна да получа трудни разрешения за граничните зони в район рядко достъпен за чужденци.

(Това е специален граничен отряд от китайци с необикновен ръст)

Китайците са сложили желязна ръка върху стратегически важните гранични зони с безброй пропускателни постове и циркулиращи военни групировки. Местните уигури и таджици все още със силно национално чувство, не понасят диктаторските маниери на китайците.

 

Единствения възможен език с местните са жестовете.

В периода 1959-79 китайците, подобно на съседния Тибет, присвояват тази стратегически важна област, свързана с Пакистани хайуей (130о км. между Ислямабад и Кашгар). Строенето на този път, изсечен сред най-могъщата Природа на планетата, отнема живота на  всеки километър по един човек.

 

 

Гробът с тази прекрасна гледка и останките от старини наоколо, показва мястото, споменато от Птоломей, където са спирали керваните от Персия. Тук се е намирала крайната точка за обмяна на стоките между търговците. Марко Поло разправя как на китайците са липсвали изразни средства, особена срамежливост, поради която персите оставяли вечер стоката си до каменната кула. На същото място на следващата сутрин те намирали количеството коприна, отговарящо по стойност на оставената стока. Когато не били съгласни, те се прибирали с каквото са дошли, а китайците на свой ред взимали обратно своята стока.

Това са гробове на суфи и останки от култа на парсите към Зороастър. Тези места, тачени от местните уигури, са нарочно занемарени от китайците. Жените в тази щастлива долина, на няколко километра от Афганистан, не носят воал и свободно си разменяме усмивки. “Ние тачим огъня и светлината” се похвали под сурдинка един мъж, с който  пием заедно чай. Като гостенин в неговия град не ме оставя да платя.

Времето не стига. Искам да остана повече и да снимам околностите на това особено все още автентично място, както повечето гранични зони в Азия, но за по-дълъг престой  е необходимо допълнително специално разрешение. Чужденци не се виждат, освен няколко богати, лъскаво облечени китайци, които нямат проблем да стигнат до тук, за да си направят селфита със старините, без да имат понятие от религия и история. За тях това е „Големият Китай“, само толкова.

 

Това стратегическо място с безвъзвратно загубено величие е забравено в историята. Ориенталският манталитет на уигурите (каквито сме също българите, техни далечни братовчеди) ги прави да вложат табиет в ежедневието си, да се веселят и да запазят духа си, без да се смесват с похитителите китайци. Това им коства да са бедни, да има насилия и повече от милион да са затворени в концентрационни лагери в съседния Тибет.

 

Пътят ни се вие на височината на връх Мусала. Тези девойки не са воалирани, пазят се от силния вятър.

Вакхан Коридор, долината, през която е минал Марко Поло на път от Китай за Самарканд и Бохара е съвсем наблизо. Вакхите, често руси, със светли очи, са гостоприемни, имат благ характер и нямат общо с екстремистите мюсюлмани. Мястото е чудесно и безопасно за пътуване в един все още автентичен свят.

Девойката в гръб е мелез между киргиз и вакх, каквито най-често се срещат в района на Мустаг Ата. Под ботуша на китайците, тук живеят прекрасни хора. Издебнах момент без китайски патрули по пътя и изтичах набързо да снимам стадото якове.

Тези сърдечни хора, невиждали чужденци ме поглеждат очудени, някои с болезнен поглед. Снимам и благодаря с усмивка.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: