Какво ли не е писано за приятелството.  Като млади сме искрени и идеалисти, връзките, в които откриваме себе си и другите, остават в паметта ни за цял живот. После заемаме роли, свързани с изискванията на обществото и започваме да ставаме скептични. В добрия случай, разбираме, че без взаимно разбиране, с респект към разликата във всеки и без изградена безусловност в отношенията, животът се превръща в обикновена замяна на интереси.

След едно чудесно пътуване между Таджикистан и Киргизия, българи и руснаци направихме свой базов лагер под връх Ленин в Памир. Алпинистите се приготвят да атакуват върха, но за мен е достатъчно да преспя в първия височинен лагер на 5100 м.. От там ще мога снимам пурпурния залез с планината Тян Шан и двата великани Мустаг Ата и Хан Тенгри зад хоризонта. Да изкача върха би ми отнело възможността да снимам богатата атмосфера и фолклорния свят в долината.

След като се наснимах в долината, една слънчева сутрин тръгнах да се разтъпча нагоре по дължината на шумящия до базовия лагер поток. Увлечен от развихрените води на потока, набрах височина до ледника под върха.  Потокът се превърна в трудна за пресичане река, а от другата му страна, между охрените хребети се мяркаха няколо юрти. Отказах се да продължа, наместих се удобно между два камъка и заслушан в кънтящата симфония на реката, започнах да следя кръженето на местните орли в небето.

Приятно унесен бях заспал и вероятно са ми се присънвали юрти, дим, топъл качамак…, кучета, коне…, както ми се случваше напоследък. Нещо наблизо изтрака и сънят ми сякаш искаше да продължи, защото от другата страна на реката видях разкошен, катранено чер кон, на който изправен като статуя стоеше ездач с пушка.

Махнах му за поздрав. Статуята ми кимна и се раздвижи. Махнах възбудено с  ръка напред назад, с жест да покажа желанието си да пресека реката.  Човекът ми кимна с едва загатната усмивка и пред очите ми се разигра сцена, която в изненадата си, дори не снимах. Конят с  разкошно „па де дьо“ пресече реката с ездач, слят с животното, нарисуван от неизвестен живописец.  Казакът ме приближи, коженият му ботуш се изтегли от стремето, знак да си пъхна крака и да се кача зад него. В танца към отсрещния бряг този път бяхме двама. Скочих на земята, потърсихв бедния си руски думи за благодарност, но слънцето ме заслепи и разбарах, че очилата ми са останали между камъните от другата страна на реката. Показах с пръст очите си и направих знак към брега отвъд. Последва трето действие в сценария със своеобразения балет. На казакът му беше приятно да сподели изкуството, което носеше в кръвта си. С няколко къси диагонала, без да слезе от коня, той се приведе до земята, улови с два пръста очилата ми и усмихнат ги размахва във въздуха.

Представлението завърши, обърнах очилата си към лицето на ездача. Дискретната му усмивка се разшири с едно “спасибо”.  Последва кратко колебание с въпросителен поглед  към наострените високо горе зъбери. Поклатих позитивно глава и кракът на ездача отново излезе от стремето с покана да споделя компанията му в нещо неочаквано хубаво.

Казакът ловец не беше словоохотлив, а моят руски съвсем слаб, но това не ни пречи да се разбираме и да прекараме няколко чудесни моменти заедно. Спряхме  да обядваме пред пещера на около 5000 метра, където ловецът понякога остава да преспи. Пушката му беше стара, красиво изписана, наследство от дедите. Ловецът разстла стара, везана бохча  и сподели с мен домашната си питка със сол и сметана.  Останахме дълго време така, удобно излегнали да съзерцаваме Планината. Дивеч не се появи.

Времето напредна и ловецът усетил възторга ми към черния жребец, неочаквано предложи да го опитам. На колебанието ми докъде, той ме съпроводи, за да се увери, че се справям, после посочи базовия лагер в ниско в долината и ми каза да не се тревожа, той щял да си прибере коня.

По пътя от изневиделица се появиха големи овчарски кучета, цели вълци, ако не бяха такива. Вдигнах високо краката си над стремената, а Конят, невъзмутимо продължи своя тръст до  лагера. Няколко часа по късно, осветен от луната, ловецът се появи на лицето със същата, едва загатната усмивка. Беше доволен, че ми е доставил удоволствие. Умората от  деня и слизането до лагера не му личаха. Беше разбрал, че обичам коне.

Приятелството му толкова кратко и искрено, остана завинаги в сърцето ми.

Животът е изтъкан от срещи и моменти.

Тръгвате от Бурма в посока обратна на пътя на мусоните и пресичате Асамските Хималаи и Бутан,  за да продължавате в Непал по дължината на Хималаите – 2400 километра между Нанга Парбат в Пакистан и Намче Барва в Тибет. Заобикаляте няколко осемхилядника (общо 10 в Хималаите) и влизате в Индия през Ладак, за да продължавате до Кашмир. В това вълшебно място отпускате няколко дни, настанени в house boat в езерото Дал, от където след това ще кулминирате планинската си авантюра в Каракорум. Тук се чувствате се като малко пясъчно зрънце сред многобройните, повечето от тях непокорявани седем хилядници, забили върхове в небето. К2, заедно с още три могъщите осемхилядници, е най-голямото предизвикатество за орлите на алпинизма. Ако продължавате трека си на запад, ще навлезете в цветните очертания на Памир, Тян Шан, Хиндукуш и Алтай.

До тук описах какво ражда фантазията ми за някой от следващите ми животи, стига междувременно да не сме разрушили прекрасната ни планета, която така добре ни е подслонила досега.

Сега съвсем конкретно напускам неприветливия Исламабад, грозен град, създаден след отделянето на Пакистан от Индия. Между летището и автогарата няма нищо интересно, освен едно истинско, добре сготвено пиле в сос от къри (сравнено с изкуствените европейски пилета!) и максимално бързо се спасявам  в посока на Каракорум Хайуей. (На връщане, повлиян от силни преживявания, забравил от къде съм тръгнал, моля шофьора на джипа да ни закара в  квартал с истински хамам и явно бъркам. Тук няма нищо старо, дори хамам, където да си натопли човек уморените кокали.)

След добрият прием в Гилгит и един чудесен трек около Нанга Парбат, десетият осемхилядник в края на Хималаите, който е в Пакистан, с близък приятел пресичаме реката Индус, за да се върнем обратно по Каракорум хайуей към Балтийската част на Каракорум. Пътят ни води към малкия Памир в района Чипурсан, близо до границата с Афганистан. Тук ислямът е примесен с будизъм. За мюсюлманите долу в градовете на сме “нечисти и недостойни за Рая“, но високо в планината жените са по-свободни, а гостът е винаги свещен.

Вакхан коридор е създаден от Британската и Руската империи през 19-ти век като буферна зона. Там открай време живеят номадите Вакхи, Исмаилски клон от исляма с водач Ага Кхан.

Минаваме с минимална формалност през местната митница на около 3000 метра в местността Бабакунди, от където керваните се упътват към Хиршад пас (5200 метра), за да слезат в долината на Вакхан коридор. Коридорът има излаз към Афганистан, Китай и Таджикистан, места несигурни, а за мен поради граничната зона и фантастичната Природа наоколо, още по-интересни.

Разбирате вълнението ми, нали е граница, трябва да я пресека!

Между групата носачи двама от местните не искат да ме оставят сам.

Изчакваме да отмине киргизкия керван с якове – свидетели не са необходими. Планината откъм Афганистан  прилича на рисунки от Рьорих. Готов съм да я снимам с месеци. Марко Поло, Свен Хедин, Тилман, Шипман…,  тези фантастични пътешественици без да познават Азия, без да мислят за време, екипировки и опасности, не са се спирали от нищо да пресекат тези невероятни, още девствени места. Всяка крачка за тях е било откритие. За мен също, но веднъж слезли в долината на Вакхан Коридор, нямаме избор и се скриваме със съмниние за военни и чек пост. Разправят ми за английски фотожурналист, който преди няколко години бил заловен и затворен. Приютени под уютна скала, пламъците на огъня възбуждат още повече вече развинтеното ми въображение. Мислите ми летят към Афганистан, бивша част от Индия, за който се е проливала и пролива толкова много кръв! Завиждам на фотографите (Мак Къри, Ролан и Сабрина Мишо), пребродили тази фантастична страна преди инвазияна руснаците. Фотографиите им са като икони.

На следващия ден оставям спътниците си да се приберат обратно по пътеката и необезпокояван от никой се качвам на граничен връх, за да снимам по-добре този свят, който ме тегли като магнит, свят който явно нося в себе си, все едно напускам близък човек, който искам  да задържа физически.

Ще доживеем ли до свят без граници и напрежения, в който само красотата ще доминира света?

Хималаите са както любовта, прекрасни, неизмерими ивинаги различни. Хоризонталният град се превръща във вертикала, забодена в небето. Колкото по-високо, по-необозримо става. Времето се мери в сезони, а вечността става по-разбираема.

През 1998 година ми се отвори възможност да посетя масива Манаслу в Непал. Обиколката на страховитият осемхилядник е класическа, но по пътя има отклонения с редки села и високи пасове, някои от тях граничат с Тибет. С малко късмет е възможно да срещнете номади с якове на път в тази посока. Приискав ви се да кажете „ку-ку“ на китайците и да избягате обратно на сигурно място в Непал.

Планината ни прие с приятеля ми шерпа Анг Иалсен – Анджи – повече от всякога могъща и красива. Спяхме под големи скали, понякога намирахме подслон при гостоприемни местни. На места се отклонявахме от пътя, за да си въобразявам, че пионерствам.

         По пътя местен непалец от долина Тцум, която се оказа забранена за туристи, ни просветли, че през десети век от там е минал мъдрецът Миларепа, слязал от Тибет, за да разпространи будизма в Непал. За по-привлекателна посока трудно можех да мечтая.

         На същото място на картата имаше отбелязан знак на манастир. Миларепа и манастир звучаха убедително и с Анджи, последвахме непалеца с надежда да се промъкнем в долината без особени проблеми.

         Мисията ни донякъде успя, но малко след първите заселени къщи военните ни забелязаха и задържаха. Представих се за поклонник на Миларепа, дори по памет цитирах думите на мъдреца: „Моята религията е в живота да не съжалявам за нищо, свързано с минало, настояще и бъдеще“, нещо, за което можех да мечтая. В случая бакшишът се оказа по-убедителен от думите и ни разрешиха да отидем до пещерата, където мъдрецът е медитирал. Поклонението не трябваше да надмине пет дни, до платото на Тибет и обратно ни бяха необходими поне десет, но откраднатите моменти, както винаги са най-сладки.

         По продължение на долината непалски майстори-будисти от времето на Миларепа бяха изчукали първите свещени мани(1), епоха, в която камъкът, ръката и душата на майстора са били едно. Малките заселения, опазени от китайския агресор, бяха запазили тибетския дух и култура.

         В манастира намерихме сърдечен прием, а над главите ни между два облака ни изненада снежнобялата шапка с формата на слон на седем хилядника Ганеш(2). Залезът порозови слона, направи го пурпурно червен, после виолетов, накрая нощта го превърна в огромен бял дух, пазител на благополучието на манастира.

         Тибет ме привличаше като магнит, все едно имах среща, ако не с Буда, поне с Миларепа. В долината открихме още два манастира, посещавани само от царя на Непал. Монасите без много да умуват смениха цампата(3) ни от Катманду с местна, избуяла на 4000 метра, несравнимо по-добра на вкус от нашата, с която нагостиха кокошките си.

         Местен керван ни скъси пътя до желания превал към Тибет, но мисълта за военните не спря да преследва приятеля ми. Отдавна бяхме надсрочили срока за връщане и те не закъсняха да се появят. Информацията ни застигна по човек от манастира. Пред изпратения по следите ни отряд симулирах сериозно изкълчен глезен, който бинтовах навреме с наложени лековити треви. Трагичниятми вид помогна и сцената завърши с благодарност към спасителите военни, които вече приятелски настроени, ни придружиха до изхода на долината.

[1]  Свещени камъни, гравирани с мантри и образи на Буда и светци.

[2] Бог на мъдростта, интелигентността и възпитанието, покровител на учащите, с четири ръце и глава на слон. За родители има боговете Шива и Парвати.

[3] Бел.а. Ръж, основната храна на населението в Непал.

 Не искам да правя  историята дълга, но три дни по-късно наистина си изкълчих глезена. На снимката виждате ламата, който за 48 часа ме излекува с тибетски треви, през цялото време с усмивка, която не напусна лъчезарното му лице без да изречем повече от десетина думи. Тази история ми навява друга: Дюрхайм, приносителят на Зен будизма в Европа, пътувал в едно купе с японец, с когото в продължение на няколко часа не произнесли дума. Японецът на слизане се обърнал към Дюрхайм и му казал : „Благодаря ви за пълноценния разговор!“. Благодарих и аз на ламата за пълноценното преживяване, а с фотографиите направени в долината Тцум, направих първата си по-сериозна изложба в летището Орли в Париж.

След няколко красиви превала около могъщия осем хилядник спряхме да пренощуваме недалеч от разклонението за обиколката на връх Анапурна. На следващия ден по ранна доба ни събуди глъч и бързи стъпки. Пред палатката ни преминаваше проточена редица от мъже, жени и деца. В невероятен вид те напредваха унесени в ритъм, един след друг. Вървяха като сенки на сомнамбули. В последните няколко денонощия, на кратки почивки те бяха извървяли пътя от Лхаса до тук, най-после на сигурно място без заплашващата смърт от китайските патрули.

         Въпреки преживяния стрес, по измъчените лица на тези хора проблясваше надежда. Тя ги водеше напред. Понятието свобода тепърва щеше да добива смисъл.

         Те не поискаха да спрат. Не приеха и храна. Продължиха напред в редица от живи сенки, вторачени в образа Далай ламата. Носеха го в сърцата си. Дарамсала ги очакваше с отворени врати.

         След тези интензивни преживявания обиколката на Анапурна ни се видя отегчителна. Мисълта за Миларепа, манастирите и лицата на бежанците от китайския Гулаг не излизаха от главата ми. Хималайското „Шан-зе-лизе“ не беше за нас. В лоджа[1], където преспахме, на въпроса има ли пряк път за Покара[2], местно момче сподели как преди години дедите му пресичали в диагонал масива на трите Анапурни. През лятото стадата им пасели високо по билата, а наесен ги прибирали от другата страна в долината на Покара. „Каква по-добра идея!“, възкликнах радостно.

         Отпратихме носачите с багажа по класическия път, а ние с Анджи възможно най-леки,  по съвета на момчето поехме с храна за три дни по стъпките на дедите. За повече видимост същото момче ни изведе над пояса на горите[3]. Намерихме заслон под удобна скала. Пропукващите въглени от жарта ни приспаха с приятна тръпка за неизвестното, което ни очакваше.

         На сутринта пресни следи от снежен леопард ни изстреляха бързо нагоре. С повдигнат адреналин човек неусетно набира височина, но в един момент пред очите ни се изпречи огромен масив без просека и яснота накъде да продължим. Опитахме наляво, после надясно, но безуспешно. Това реши втората ни нощувка на това място.

         Изградихме своеобразна карка[4] до шумящ наблизо ручей. Хапнахме скромно. Под небосвода на безлунната нощ над главите ни се сипеха безброй послания, с които заспахме разтоварени и все още безгрижни за следващия ден.

         Непроходимият масив ни задължи да тръгнем на ляво или на дясно. Високо в планината, когато има проблем, човек се мобилизира, прави необходимото и не се нервира. Няколко часа бърз ход не промениха проблема с просеката. Налагаше се да се върнем. Преспахме на същото място. Хоризонтът пред очите ни разкри гърба на Манаслу, този път в различни багри. От лявата ни страна се показа пурпурният край на един от трите Анапурни. Магичната обстановка и красотата на новите подаръци от Природата, за кратко ни помири с тревогата къде се намираме. Сготвихме си една последна супа с малко цампа за енергия. Оставаха ни бисквити, още цампа и голям буркан с нутела. За отказване не ставаше дума.

         Места лишени от човешко присъствие вибрират различно, неизвестното мобилизира, освен това новото приключение започна да ми се услажда. На мен да, но не на Анджи. Истинският Шерп дава обет да отговаря и да се грижи за този, на който е приел да служи. Вероятно затова физиономията на приятелят ми започна  да добива все по-угрижен вид.

         Тръгнахме да търсим просека към билото в посока обратна на вчерашната. Покара трябваше да ни очакваше, ниско от другата страна на превала. Анджи нямаше представа колко време човек издържа без храна и тревожен се обърна за помощ към планинските духове, пазители на търсения превал. Събрахме свещени треви, запалихме ги и просълзени от лютивия дим с приятен аромат на хвойна, запяхме спасителни мантри.

         Шаманството изглежда ни помогна, защото просека намерихме и след няколко часа с приятеля ми се прегърнахме на търсеното било.

         Радостта ни беше кратка. Пред очите ни се разкри безкраен хоризонт, в долината изпълнена с клекове и вековни, непознати, вероятно непроходими хималайски гори. Ентусиазмът ни спадна за секунди. В гора без видимост можехме да се лутаме с дни, дори седмици. Освен това, компасът ми, нерегулиран за Азия, добавяше известна грешка в посоката. Идеята на момчето от лоджа за тридневно пресичане на масива се оказа младежка фантазия. Без да се бавим в излишни умувания, хукнахме максимално бързо надолу да търсим място за нощувка

         След сериозен едномесечен преход в Хималаите тялото открива в себе си непознати възможности. Организмът е изконсумирал всичко ненужно, движенията са прецизни, мислите бистри, няколко часа сън в денонощието са напълно достатъчни. С Анджи палехме редовно свещени треви, пяхме мелодични мантри, времето беше стабилно, знаех, че ще се оправим.

        Във вековната, трудно проходима гора от хиляда и една нощ от два дни следвахме приблизителната посока към Покара. Рано сутринта на третия ден неочаквано от изневиделица израснаха две полуголи мъжки фигури, прясно излюпени от средновековието. Те събираха корени от земята и говореха на неразбираем за Анджи диалект. В пантомима от объркани жестове уточнихме посоката на повтарящото се име в устата им « Сиклис », вероятно селото, до което трябваше да се доберем. Не пожелаха да ни придружат. Дадоха ни само шепа корени, с които вечерта си стъкмихме постна, забележително горчива супа. Първите пътешественици в Хималаите, с които не можехме да се сравняваме, предполагам са имали подобни срещи.

         През нощта острият сърп на новата луна докосна ръба на Мачапучаре, мистериозен, непокоряем връх с опашка на риба. Гледката зад върховете на дърветата си заслужаваше глада, а за Анджи това беше сигурен знак, че сме спасени. Ден и половина след това, съвсем олекнали попаднахме на няколко къщи, където ни дадоха храна и подслон.

         След това незаменимо преживяване в чиста, непокътна Природа, можех да твърдя, че най-добрият начин човек да открива себе си в един различен свят, е да се загуби.

 [1]Бел.а. Дървена хижа,с удобства, където туристите могат да се нахранят и преспят.

[2] Бел.а. Селище в Непал с красиво голямо езеро. Изходна точка за обиколката на Анапурна.

[3] Бел. а. В Хималаите горския пояс на достига до близо 4000 метра.

[4] Бел.а. Овчарски заслон в Непал, изграден от камъни.

.

На горната фотография, загледан в облаците и горите под нас, е моментът, когато разбрах, че момчето от лоджа ни е подвело.

В мястото, където намерихме подслон и ни нахраниха, за момент забравих глада и хукнах да снимам тази жена, застанала като мумия. 

Не обичам да оставам в къщи. До такава степен, че когато отивам някъде, където ми казват « чувствай се като у дома си », директно се връщам в къщи.     Реймонд Дево